След скъсването на дипломатически отношения между Руската империя и България в началото на ноември 1886 г., опасността за съществуването на Княжеството като самостоятелна държава продължава да бъде налице. Начело на държавата са тримата регенти Стамболов, Муткуров и Живков, правителството е съставено от представители на Консервативната, Либералната (радослависти) партии и един безпартиен (полковник Данаил Николаев). Българският трон е вакантен, тричленна делегация заминава на обиколка и европейските столици в търсене на политическа подкрепа и нов княз. Пратениците на Регентството са Димитър Греков, Константин Стоилов и Кочо Хаджи Калчев. Кандидати за българския престол в Европа липсват. Опитите на Стамболов за сближаване с опозицията и формиране на голяма коалиция с цел излизане от кризата остават безрезултатни. Драган Цанков отказва и двете предложения на Стамболов да стане регент.
Опозицията е нееднородна по състав и мотиви. Въпреки че остават в историята под името „русофили“, това наименование трудно може да бъде прието без уговорки. Групата около Цанков (Марко Балабанов и Тодор Бурмов) е спечелена за руските интереси със силата на парите в края на 1885 г. С руско финансиране те започват да издават вестник „Светлина“, който прокламира позициите на императорското правителство. Верността им към Певчески мост (неофициално наименование на руското външно министерство, б.а.) е скрепено с клетвени декларации. Съвсем друга е мотивацията на бившите директори на Кръстевич от Източна Румелия. Техните икономически и политически интереси са сериозно накърнени вследствие на Съединението и търсят възмездие.
Бившите лъжесъединисти Михаил Маджаров, С. С. Бобчев, доктор Хаканов, Данаил Юруков, Иван Стефанов Гешов и техни съмишленици още в края на октомври 1886 г. пристигат в Цариград. Те започват да обикалят посолствата на Великите сили и да представят събитията в България в най-черна светлина и да настояват за военна интервенция на Османската империя в бившата Източна Румелия. Поведението им е посрещнато с погнуса от дипломатите, руският посланик Нелидов им отпуска по 13 турски лири на месец и прекратява срещите си с тях. Противниците на правителството сред офицерите и обществениците с може би най-пъстра и разнородната от всички – сред нея има убедени русофили, авантюристи и такива, които просто са несъгласни с водената в София политика. Не без помощта на великата империя представители на тази група се установяват в Букурещ и Гюргево, където кроят планове за въоръжено въстание срещу Регентството.
Правителството обезсилва голяма част от възможностите за военен преврат или ръководен от офицери бунт. Видните офицери-русофили са уволнени от войската или интернирани. Управляващите в София се стремят да не допуснат безредици, които лесно могат да се превърнат в гражанска война и евентуално да дадат повод за руска военна интервенция. В резултат на тази несигурност обикновените българи скоро разбират какво се очаква от тях като патриоти и граждани. На доброволен принцип в различни населени места спонтанно възникват дружините „България за себе си – свободна и независима“. Тези формирования се състоят от бивши опълченци и запасни войници, които са готови да бранят Отечеството докрай.
След преживените неуспехи в предходните месеци, руската дипломация не се отказва от идеята си да дестабилизира България. През ноември Русия издига кандидатурата на княз Николай Мингрели за български княз. Това предложение е отхвърлено както от официална София, така и от външните министерства на Великите сили. Заплахите от преврати и безредици също са факт – в края на ноември 1886 г. началникът на Военното училище Христофор Хесапчиев и героят от Сръбско-българската война майор Олимпий Панов организират опит за преврат, разчитайки на силите на юнкерите. На 23 ноември Стамболов успява да неутрализира заговорниците и да ги обезоръжи, без да се пролива кръв. Неговият приятел от младини Олимпий е уволнен от войската, но не е подведен под съдебна отговорност. Скоро бившият офицер емигрира в Румъния.
На 1 декември във Виена на българските пратеници Греков, Стоилов и Калчев е представен евентуален кандидат за българския престол. Това е принц Фердинанд фон Сакс-Кобург-Гота, офицер от австрийската армия. Докладът на Стоилов до регентството показва негативната му преценка за характера на принца и мотивите му да представи кандидатурата си. Стамболов, Муткуров и Живков започват да обмислят други варианти за намиране на княз.
На 4 декември представители на бившата румелийска Народна партия (така наречените лъжесъединисти) връчват на великия везир махзар (от турски „молба“, „изложение“, б.а.) до султана. Чрез изложението върху Регентството са хвърлени обвинения в насилие срещу населението в бившата Източна Румелия. Авторите на молбата заключават, че за да се възстанови реда и законността е необходимо Османската империя да окупира Румелия. Оригиналът е предаден на великия везир, а копие от документа, с превод на френски, е предадено на посланиците на Великите сили в Цариград.
Спорен е списъкът на подписалите този унизителен документ. Според Димитър Маринов подписи под този документ слагат Михаил Маджаров, Иван Стефанов Гешов, доктор Хаканов, Д. К. Попов, Константин Величков и Иван Вазов. Според Райко Даскалов, в изказване пред Народното събрание от 9 юни 1922 г. подписалите са Михаил Маджаров, Иван Стефанов Гешов, доктор Хаканов, доктор Янкулов, Д. К. Попов, Д. Стамболов. С. С. Бобчев, Ст. Консулов и Д. Юруков. Според изследователя Георги Кокеров подписите са на Михаил Маджаров, Иван Стефанов Гешов, Иван Вазов, доктор Хаканов, Константин Величков, Данаил Юруков, Д. Попов и В. Генков. На 6 декември махзарът е публикуван в Moniteur Oriental.
Интригите на османския дипломат в София Гадбан ефенди и неговите откровено неверни доклади са причина за безпокойство за регентите и правителството. Съществува обосновано предположение, че в основата на поведението на този дипломат е руско финансиране. Стамболов прави официален демарш за отзоваването на Гадбан и на 7 декември той е извикан в Цариград за обяснения. Първият регент и Начович преценяват, че България се нуждае от силна фигура в Цариград. Като посланик при Високата порта е изпратен доктор Георги Вълкович. Този способен светски човек е и изключително опитен политик с широк замах. Освен това той е бивш офицер от османската армия и военен лекар. На 13 декември Вълкович пристига в Цариград и след запознаване с обстановката започва да работи за отзоваване на Гадбан ефенди от София. Комбинираните ходове на дипломата, външния министър Начович и Стамболов водят до успех и скоро той е отзован, един извор на интриги е отстранен.
Търсенето на княз продължава без успех, когато по идея на Стамболов са направени сондажи в Цариград и Букурещ. Короната е предложена на турския султан с цел формиране на дуалистична държава от типа на Австро-Унгария и разрешаване на Източния въпрос. Изуменият султан иска време, за да помисли. Нелидов научава по някакъв начин и осуетява този ход на Стамболов. Следващият кандидат е румънският крал Карол, който има желание да свърже България и Румъния чрез лична уния, но под натиска на руската дипломация отказва предложението.
Ненадейно Османската империя решава да предложи услугите си като посредник за уреждане на спора между Русия и България. По покана на великия везир Кямил паша (евреин по произход) Драган Цанков е поканен да замине за Цариград, където той пристига на 28 декември. Целта е да се проведат преговори между българското правителство и опозиционния политик и да се търси помирение в името на доброто на България. Този ход на турската дипломация става със знанието и одобрението на Нелидов. Политическата програма на българския политик е написана в руското посолство и връчена на великия везир на 11 януари 1887 г. Тя предвижда разпускане на Регентството, военен министър да стане руски генерал, участие на партията на Цанков във властта, избиране на Мингрели за български княз, както и помилване на организаторите на преврата срещу княз Александър. Последвалите преговори между Цанков и Вълкович стават в присъствието на Кямил паша и завършват безрезултатно. Греков, Стоилов и Калчев продължават разговорите в Цариград през втората половина на януари, като не са постигнати никакви договорености.
Азиатският департамент (отдел в руското външно министерство, отговарящ за България, б.а.) определя дипломата Михаил Александрович Хитрово за ръководител на операцията по дестабилизиране на България. Той е бивш дипломатически представител на Русия в София, а през 1886 г. е на същия пост в румънската столица. Снабден е с огромни парични средства от окупационните фондове. Разбира се, руското външно министерство дава категорични инструкции да се действа на сигурно и само при добри изгледи за успех, при провал всяко участие на официална Русия трябва да бъде отричано или грижливо прикрито. Подготовката за предизвикване на размирици в България става пред широко затворените очи на румънската полиция и разузнаване. Благосклонността им е щедро заплатена в злато от ловкия Хитрово. Стамболов обаче също не взема мерки и чрез доверени лица в букурещката полиция срещу пари разбира своевременно всичко за действията на руския дипломат.
На 8 януари 1887 г. чрез посредник Азиатският департамент се опитва да подкупи военния министър полковник Николаев с цел да направи преврат. Опитът е доста нескопосан и буди недоумение у полковника. Той споделя за съдържанието на предложението на регентите и другите министри. Всички се смеят от сърце. Съпругата на посредника, казанлъшкия търговец на розово масло Папазоглу, отива на лична среща с Николаев и е арестувана и разпитана. Връзката на предложението с руската дипломация е установена по безспорен начин.
На север от Дунав офицерите превратаджии с руска помощ и финансиране организират в Букурещ комитет с името „Българско народно временно правителство“, начело с ротмистър Анастас Бендерев. В ръководството са и майорите Аврам Гуджев и Петър Груев, както и капитан Радко Димитриев. Клон на комитета действа и в Гюргево. Скоро писма до познатите на Бендерев офицери в гарнизоните в Северна България са изпратени нелегално през граница. Лидерът на комитета иска от старите си другари да поведат поверените им части в битка срещу Регентството. Тайни емисари започват да кръстосват България в търсене на подкрепа за предстояща въоръжена акция срещу правителството. Бендерев поддържа кореспонденция с бившия военен министър Никифоров и съществуват догадки, че тайната на съзаклятието е била споделена и с Петко Каравелов. В Русе недоволните от правителството граждани начело с Тома Кърджиев си организират комитет, влизат в контакт с емигриралите офицери в Букурещ и започват да действат като връзка между „Българско народно временно правителство“ и съмишлениците му в страната.
Командирът на пионерния полк майор Атанас Узунов не е съгласен с водената от офицаиална София политика и от управлението на русенския управител Димитър Мантов, затова пътува няколко пъти до Букурещ и се среща с Хитрово. Привлечен е в съзаклятието и чрез Тома Кърджиев получава 45 хиляди златни франка от окупационния фонд. Действията на Узунов не остават скрити за правителството, затова той е повишен в длъжност бригаден командир. Така влиянието му върху пионерите е отслабено. Командирът на пехотната дружина в Силистра капитан Кръстев получава 40 хиляди златни франка. Контактите му със съзаклятниците бързо стават известни в София.
За проучване на настроенията из страната на обиколка е изпратен регентът Георги Живков. Пътуването му трае от 18 януари до 30 януари 1887 г. Той се среща с представителите на местната власт и видните офицери в Северна България. Верни на правителството са частите във Видин и Плевен, съмнителни са гарнизоните в Шумен и Русе. Живков се среща с майор Атанас Узунов в Русе. В разговор с регента той съвсем основателно се оплаква от произвола на Димитър Мантов. Междувременно емисари на Стамболов успяват да заловят възвания към българския народ и войска за бунт и уверения, че само падането на правителството и регентството ще осигури благосклонността на Русия. Обещано е, че въстаналите няма да подлежат на наказание тъй като Русия ще ги защити.
След доклада на Георги Живков от впечатленията му по време на обиколката. Стамболов предлага на министър-председателя Васил Радославов и на военния министър полковник Данаил Николаев да уволнят или преместят неблагонадежните окръжни управители и офицери. Това предложение среща категоричния отказ на двамата.
На 1 февруари полковникът заявява на Стамболов:
Позволете ми аз да познавам по-добре своите офицери, отколкото всеки друг; за смутове, от каквито се страхува господин Живков, аз Ви гарантирам.
Само 15 дни по-късно офицерите от гарнизоните в Русе и Силистра опровергават това твърдение. Избухват така наречените русофилски метежи.
Стоян Тачев
Източник: bulgarianhistory.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
