На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война, която трябва да се превърне в бъдещото победоносно българско обединение, или осъществяването на дълго чаканият национален идеал – всички българи в една териториална цялост под скиптъра на българския цар.
За българското население войната се приема като нещо наложително, из цялата страна цари веселие, че най-после ще бъде постигнато освобождението на българските братя в Македония и Одринско. Настъпва един всенароден ентусиазъм и кипеж, който най-точно можем да открием в спомените на Иван Дочев :„…българският народ толкова силно желаеше тази война, че дори още преди обявяването на манифеста за началото на войната, имаше случаи, когато при прибирането от лятната си почивка от Варна за София, цар Фердинанд среща по гарите и жп линията множество хора, които отправяха молби и показваха желанието си за обявяването на война срещу Османската империя…”
Войната се превръща в основен израз на новоорганизираната по европейски образец българска армия. Тя трябва да се превърне в поредния огромен национален успех на България, след постигнатото Съединение (1885г.) и победоносната Сръбско-българска война, след постигнатата Независимост и обявяването на България за Царство.
Манифестът прокламиран от цар Фердинанд, най-ясно определя целите на святото дело с което се захваща България:
„За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието. Само с това средство ние виждаме, че ще можем да му спечелим закрила на живота и имота.
Хуманните християнски чувства, свещеният дълг да се помага на братя, когато ги застрашава изтребление, честта и достойнството на България ми наложиха повелителния дълг да повикам под знамената приготвените за отбрана на отечеството синове. Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено упование в закрилата и помощта на всевишния възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена.”
Началото на офанзивата на 5 октомври 1912 г. е дадено от настъпващата по долината на р.Струма с направление гр.Солун, Седма пехотна рилска дивизия. Тя се командва от генерал-майор Г.Тодоров, и воюва заедно със Сръбската тимошка дивизия. Настъплението започнато на 5 октомври дава успешни резултати като до 23 октомври са овладени градовете Щип, Горна Джумая, Кочани, Струмица, Демир Хисар. На 27 октомври българските части достигат до Солун. След като влизат в самия град се установява съвместно управление между българските и гръцките части, като по-късно това ще стане причината за конфликти между гърци и българи в началото на Междусъюзническата война.
Първата настъпателна операция на българската армия, включваща огромен ресурс е проведена от 8 до 11 октомври 1912г. При Селиолу, Петра, Гичкенли българският войник показва на вековния поробител, че е решен да отхвърли завинаги чуждия гнет. Трета българска армия влиза в Лозенград, а Първа и Втора затварят обсадния чувал около Одрин. Турската армия се съсредоточава на втората отбранителна линия Люлебургаз – Бунархисар, но и тя не успява да ги спаси от поражение, като от 15 до 20 октомври е разбита.
Турските войски панически отстъпват към последната отбранителна линия пред Цариград – Чаталджанската.
Огромните успехи на българския войник не остават незабелявани от европейската преса и военна мисъл. За повечето от Великите сили, това което сътворява българският военен гений и боен дух, остава трайни впечатления и изумление от постигнатите успехи. Най-ясно бих могъл да ги очертая от две красноречиви мнения на руски и италиански кореспонденти. Из руския вестник „Известия” се описва по изключителен начин бойният дух на българина: „На Нож! В един трепет, който обхващаше българският войник. Не, това не беше страх, той беше влизал и друг път на нож, това беше еуфория, мощна, могъща жар изпълнила вените му, огън горящ в очите му.. И лъва стоеше страшен на челото му, всеки момент, всеки момент и щяха да полетят срещу омразния враг, всеки момент щяха да се врежат в кървава и бясна схватка с настъпващите турци”.
Италианският кореспондент на в. „Кориеле де ла сера”, Луиджи Барцини, е още по-красноречив: „Това е една мистерия. Това бе една човешка вълна,един прилив на мъжество. Една буря от хора. Ураганът от стомана, олово и огън, който сломи турската съпротива при Лозенград – това бяха гърдите на българския войник!”.
Всичко това казано от чужди наблюдатели, определя и характеризира силата на българския боен дух, в изпълнение на майчиния си дълг, дългът към поробените синове на Майка България!
Източник: istoriograph.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
