Има четива, които от десетилетия не излизат от учебниците и от списъците с книги, препоръчвани на децата за прочит през лятната ваканция. Едва ли има българин, който в невръстна възраст да не е плакал от историята на малкото лястовиче от „Майчина сълза”. Или да не се смял с приключенията на маймунката от „Тошко Африкански”. И, разбира се, с народните приказки, събрани и преразказани сладкодумно от Ангел Каралийчев.
Той идва на бял свят в бедно семейство в Стражица, Великотърновско. Чак не е за вярване, че при неграмотна майка и брулен от живота баща в дом, в който има само две книги (Песнопойка от Славейков и историята на Александър Македонски), ще порасне благоговеещ над красивото слово син. Дължим появата му като писател първо на неговия учител Константин Кръстев, който забелязва дарбата на детето да разказва и любопитството му за нови знания. Именно той започва да дава на Ангел книги, да го насърчава да чете и пише.
Едва на 17, Каралийчев вече е сътрудник на русенското сп. „Ученическа мисъл”. Следва химия в СУ „Св. Климент Охридски”, но продължава да пише – тогава се ражда първата му стихосбирка „Ръж”. А когато негов близък приятел умира от туберкулоза, зарязва завинаги точната наука и се отдава на литературата. Не на друг, а на Ран Босилек дължи интереса си към писането за деца.
Каралийчев често се среща на живо с малките си читатели и им разказва своите истории. Случва се те да го питат има ли деца, а той, натъжен, въздъхва: „Да, имам! Всички български деца са мои деца!” Съдбата го лишава и от сина, месеци след раждането му, и от дъщерята, починала едва на две години. На нея посвещава детската повест „Ането.”
Ангел Каралийчев си отива от този свят на 15 декември 1972 г. в София, оставяйки богато литературно наследство. През 1974 г. неговият сборник с разкази „Приказен свят” печели световно отличие за детска литература – Почетна грамота на името на Ханс Кристиян Андерсен от Международния съвет за детско-юношеска литература (IBBY).
Нека да си припомним една от неговите най-хубави приказки – „Приказка за бъчвата“
Приказка за бъчвата
Като наближи последният му час, старият баща повика петимата си синове и рече:
– Чеда мои, аз вече си отивам. Моят земен път свърши. Чуйте каква приказка ще ви разкажа, преди да склопя очи. Добре слушайте, защото искам сетне да ми я разтълкувате.
Синовете втренчиха очи в баща си. Старият ги изгледа един след друг и почна:
– Израснал беше в гората един дъб. Голямо дърво. Жълъди като дъжд падаха от яките му клони. Корените му смучеха сок дълбоко от земните недра. Бурята го клатеше, но не можеше нищо да му стори. Веднъж в гората пристигна дървар. Той премери с поглед дъба, запретна ръкави, замахна със секирата си и започна да го сече. До вечерта го събори на земята. Окастри му клоните, а дънера откара в дърводелната си. Наряза го на хубави дъски. През есента в дърводелната пристигна един бъчвар. Той натовари дъските в каруцата си и ги откара. В работилницата си бъчварят издяла от дъските дъги, направи обръчи и дъна и сглоби голяма бъчва. В тая бъчва всяка есен той наливаше младо кипящо вино и го продаваше на селяните за сватби, именни дни и помени. Тъй вървеше, докато бъчвата беше здрава. Но, не щеш ли, веднъж един от обръчите се скъса и дъгите се раздалечиха. Виното изтече и бъчвата се разсъхна. Докато бъчварят се досети да сложи нов обръч, дъгите се разпаднаха. Децата грабнаха обръчите и ги затъркаляха по улицата, а стопанката изгори дъгите и дъната на хубавата бъчва. Изтълкувайте ми сега тази приказка!
Замислиха се петимата братя, но никой не можа да отгатне бащината приказка. Тогава старецът поклати глава и рече:
– Млади сте още, затуй не се досещате. Аз ще ви изтълкувам какво искам да кажа с тая приказка: гората с големите дървета е нашата държава. Яка гора е тя. Нейните дървета растат нагоре. Бъчвата е семейството, дъгите сме ние, обръчите са съгласието, а виното е радостта и честитият живот. Додето има съгласие в семейството, ще има и честит живот. Къща, в която няма съгласие – огън да я гори. Пазете обръчите на бъчвата, чеда мои!
Най-големият син се наведе, целуна десницата на стария си баща и отвърна:
– Благодарим ти, тате, за мъдрия съвет. Няма да го забравим, докато сме живи.
Ангел Каралийчев
Източник: artday.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
