Основано през пролетта на 1866 г., българско читалище в Цариград е без съмнение сред най-важните ни културно-национални институции през възрожденската епоха. По това време в столицата на османската империя пребивава многохилядна, разнолика и активна българска колония – занаятчии, слуги, работници, млекари, търговци, учители, книжовници, духовници, печатари, журналисти, чиновници и т.н. Там живеели и работели едни от най-изявените български църковни и културни дейци, които превръщат големия мегаполис край Босфора в ръководен център както на редица общобългарски културно-национални изяви, така и в главно средище на широкомащабното национално движение за извоюване на независима българска църква и йерархия.
Идеята за създаване на читалище зреела и се разисквала дълго в средите на българската колония, но практическите стъпки за неговото формиране датират от началото на 1866 г. Тогава се провеждат няколко събрания и съвещания на представители на българската колония по въпроса за създаване на читалище, като сред най-активните в това отношение били копривщенските, калоферските и други землячески групи от цариградските българи.
Сред дейните радетели на тази инициатива имало представители на различните съсловия и течения на тамошната българска общност като Георги Груев, братя Джейкови, Стефан Илич, Тодор Бурмов, Йосиф Дайнелов, Гаврил Кръстевич, Иван Найденов, Никола Тъпчилещов, Петко Славейков, д-р Христо Стамболски, и др.
На едно от първите събрания, била избрана комисия, която да подготви устав на организацията, а на 24 март 1866 г. се провело и учредително събрание. На него бил приет подготвения устав и било избрано ръководство в състав: председател – хаджи мина Пашов, подпредседател – Г. Груев, касиер – Н. Тъпчилещов, първи писар – Станчо Брадински и втори писар – Никола Бракалов.
Самото официално откриване и първата публична изява на читалището се провела на 15 април в квартала Фенер, с освещаване от духовенство и в присъствието на множество сънародници. В своето слово председателят на читалището заявил, че „взаимно познайнство, взаимна любов, единодушие, единомислие, единодействие във всичко, което се отнася до българщината ни, до напредъка й, до презрените й духовни правдини, ще бъдат възможните и вероятните следствия на това заведение.”
Постепенно читалището укрепвало, набирало опит, разнообразявало и увеличавало кръга на своята дейност. Наред с обичайните и характерни за читалищата прояви като създаването на библиотека, изнасянето на научнопопулярни сказки и беседи, организирането на театрални представления и пр., цариградското читалище започнало да навлиза в сфери и да предприема действия, които касаят общобългарски проблеми. Така неговата активност го изтласква на лидерски позиции в някои области на културно-националното ни развитие.
Една от съществените заслуги на читалището, е издаването в продължение на няколко години на списание „Читалище” (1870-1875 г.), То се превръща в солиден стожер на общобългарския обществен и културно-просветен живот, в направляващ , координиращ орган за дейността на българските читалища по онова време и поставя на разискване пред българската общественост съществени въпроси за българския език, правопис и книжнина, около църковно-националното движение и изобщо за състоянието на църквата, стимулира отпечатването на български литературни творби, както и развитието на образователното дело, публикува статии и документи за българската история, биографии на бележити световни учени, общественици и т.н. Редактори и сътрудници на списанието са едни от най-авторитетните и популярни възрожденски книжовници и интелектуалци като Марко Балабанов, Лазар Йовчев (бъдещият екзарх Йосиф І), Тодор Икономов, Петко Славейков, Драган Цанков, Стефан Бобчев, Марин Дринов, Иван Богоров, Добри Войников, Кузман Шапкарев и много други.
„Като обосновава появата на списанието, което оприличава на „пчела цветопитаема”, неговият първи редактор пише, че тя „ще лети свободно от клон на клон на всеобщата наука, без да пренебрегва и по-положителните знания, които спомагат за вещественото благосъстояние на человечеството. Книжевност славянобългарска и чуждестранна, стара и нова; общи предмети исторически, философически, религиозни и нравствени; обществени, законоведни и икономически въпроси; изящни изкуства и местни описания; понятия от търговия, промишленост и земеделие; поглед върху естествените науки въобще и понятие от няколко игиенически знания; изобретения, изобретатели и жития на велики мъже, упознания с вестниците и въобще умственийт напредок по Европа. Ето вкратце обикновената храна, кояго периодическото списание „Читалище” ще се грижи да принося благопристойно и според обстоятелствата на любознателните си читатели.”
Цариградското читалище оказвало значителна подкрепа на читалища, на училища и други обществено-културни дружества из българските земи като ги снабдявало с книги, вестници, учебни пособия и т.н. То ги подпомагало в тяхната организационна и просветна дейност и естествено се оформило като ръководно средище на тези институции в общонационален мащаб. Тази роля то изпълнявало твърде успешно особено когато около него и под ръководството му се формират присъдружни формации. Една от тях била благодетелното братство „Просвещение”, което имало за основна цел да укрепи и поддържа българското учебно дело най-вече в Цариград и околностите му, да издържа в учението български младежи, да подпомага българските църкви.
Особено важна роля играла и създадената под патронажа на читалището така наречената Македонска дружина, която си поставила за цел да подпомага по-енергично българското културно-просветно и църковно дело в югозападните български земи и да го брани от засилената агресия на чуждите пропаганди. Тази мисия намира широк отклик сред българите от всички краища на отечеството.
Макар да приключило съществуването си твърде рано – в навечерието на големите събития от 1876-1878 г.,със своята разностранна народополезна дейност цариградското българско читалище си извоювало достойно място в историята ни.
Проф. Николай ЖЕЧЕВ
Източник: tretavazrast.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
