На 30 април Хитлер се самоубива. На 2 май Берлин е превзет от Съветската армия. На 8 май адмирал Дьониц подписва безусловната капитулация на Германия. Руснаци, американци, англичани и французи спират военните действия. Продължават да воюват само българите.
На 3 май на сражаващите се в Австрия български части става известно превземането на Берлин и искат от противопоставящите им се германски военни части да сложат оръжието си и да се предадат в плен. Командирът на 68-а германска дивизия щурмбанфюрер Мариус Гьослер отказва и заповядва да се открие огън срещу българските военни части.
Това става в околностите на градчето Фьолнермант, което е на австрийска територия, но след аншлуса от 1938 г. германците я смятат за част от хинтерланда. Завързва се сражение, при което и двете страни дават жертви.
През следващите дни се води позиционна война с артилерийски престрелки. Командващият българските военни части полк. Стоименов иска помощ от главното командване и от Съветската армия, но тя така и не му е оказана. На 50 км на север е най-близката друга българска част, която също води сражения с германски войски при Волсберг, а най-предните части на Съветската армия са на стотици километри назад (на територията на Унгария).
На 8 май българите научават за капитулацията на Германия и отново приканват германците да се предадат. Но на същия ден откъм Клагенфурт идва подкрепление за немската дивизия в състав 4 пехотни роти, две моторизирани, три батареи и два танка, поради което положението на българските военни части значително се усложнява. Ръководейки се от военната максима, че най-добрата отбрана е нападението, на 9 май полк. Стоименов, след усилена артилерийска подготовка, започва атака с цел да прогони германците отвъд река Гурк и тя успява.
На 10 май германците предприемат контраатака, за да си върнат позициите, но нашите войски успешно я отбиват. Окуражени от успеха, на 11 май войниците ни преминават река Гурк на север и юг от разположението на германците. Към 15 ч. те ги атакуват по слабо защитените флангове и им нанасят значителни загуби. В същото време българската артилерия с точни попадения унищожава укрепените пунктове на германците по централния фронт.
Понесъл сериозни загуби в жива сила и техника, противникът започва изтегляне на запад. Българите обаче го преследват.
На 12 май в околностите на Клагенфурт се разразява последната битка от Втората световна война в Европа. Българската кавалерийска част обхожда противника в тил, като всява смут у него, а фронталната и фланговите атаки на пехотата напълно го сломяват.
Към 16 ч. на 12 май германците вдигат бялото знаме. Оцелелите 630 офицери и войници се предават в плен на нашите военни сили.
В знак на уважение към победилия го противник, щурмбанфюрер Гьослер сваля от куртката си железния кръст, който е едно от най-високите военни отличия в германската армия, и го поднася на полк. Стоименов. Казва му, че ако България беше останала съюзник на Германия, Райхът е нямало да загуби войната, защото българската армия е доказала, че е най-храбрата в целия свят.
Полк. Стоименов вежливо отказва жеста, като му казва, че има 6 български ордени, всеки един от които за него е по-ценен от германския железен кръст.
Всичко това не е отразено във военните сводки и комюникета. Колкото и странно да е, за героизма на българските войници и офицери първи разбират в английската военна експедиция, щабът на която е разположен в най-северния италиански град Брунино, защото англичаните се стремят да изпреварят влизането на Съветската армия в Австрия. Това става на 22 май.
Командващият тази част ген. Хейс научава за събитията от избягали германски офицери и войници, които се предават в плен на англичаните. Техните разкази му се струват направо недостоверни и затова той отлита със самолет за Клагенфурт. Там се среща с полк. Стоименов, който скромно заявява, че българските войници и офицери са изпълнили своя воински дълг.
Едва тогава случаят става известен на съюзническото командване, както и на военните кореспонденти. Стига се дотам, че се обсъжда дали е правилно за край на Втората световна война в Европа да се смята 9 май, след като е имало сражения и след тази дата.
Меродавно обаче се оказва становището на ръководителите на страните от антихитлеристкия съюз. На Потсдамската конференция през юли-август 1945 г. Сталин, Чърчил и Труман обявяват за Ден на победата 9 май (по-късно той става и Ден на Европа) и окончателно си поделят сферите на влияние.
Въпреки че България е дала 32 500 жертви във войната с Германия, тя се третира като победена страна. На Парижката конференция през юли-октомври 1946 г. на нея са й наложени репарации. С кръвта на убитите се запазва само териториалната цялост на България от преди включването й във войната, защото Гърция и Югославия имат претенции да отнемат части от нея.
Някакво скромно признание за българския принос в окончателния разгром на хитлеристка Германия е поканата за участие на командващия българската армия ген. Владимир Стойчев в парада на победата в Москва.
доц. Йордан Василев, д-р по история
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
