На 20 юли (2 август, нов стил) 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание, което бележи връхна точка в националноосвободителната борба на македонските и тракийски българи.
Известният полковник, публицист, историк и вексилолог Иван Иванов е автор на единственото пълно изследване на българските бойни знамена. В своята книга „Български бойни знамена и флагове“ той се спира подробно на байраците, развявани по време на революционните прояви в Македония и Тракия.
Любопитно е да отбележим, че малко преди Илинден – през първата половина на 1903 г., излизат подобреният Правилник за въстаническите чети и Въстаническият дисциплинарен устав, в които подобаващо място е отделено на този най-важен символ на воинската чест.
От тези документи става ясно, че отговорни за опазването му са знаменосецът и „постоянните асистенти“. Самото бойно знаме трябва да се носи „само при усилен състав на четата“.
Въстаникът, съгласно устава, следва „докато е жив, да пази знамето и всеки е длъжен да му направи скъпа постеля от собственото тяло, та тогава да се повали“. Който не стори това, се наказва със смърт. При загубване на знамето наказанието също е смърт. „Наедно с четата“ смърт очаква и войводата, допуснал загуба на знамето – уточнява още документът.
„Както при другите въстания против поробителя, и за Илинденското въстание знамената се шият от „покръстени“ в революционните работи жени и мъже, предимно из средите на интелигенцията и по поръчение на ръководните органи и дейци на ВМОРО. В много по-редки случаи — по инициатива на самите местни революционни дейци“ – уточнява полк. Иван Иванов.
Той изтъква, че символиката върху байраците е своеобразно продължение и осъвременяване на тази от знамената на Априлското въстание през 1876 г., но все пак носи и някои съществени отлики.
„Основен символ на всички знамена е разяреният български лъв, „въплътил в себе си мъжеството, славата и величието на българския народ през вековете, свободолюбивия и непокорен дух на българина в неговото героично минало, лъвът, стъпил върху поваления полумесец, изобразяван върху знамената, символизира неизбежното освобождение на поробените български земи.
На много от знамената е изобразена млада жена, държаща трицветното знаме на майка България, стъпила върху разкъсани вериги. Това изображение е заето от квитанционните разписки на ВМОРО и е очевидно символично предаден събирателен образ на все още намиращите се под робство Македония и Одринска Тракия“ – пояснява полк. Иванов.
И обръща внимание, че надписите са другата характерна особеност на знамената от Илинденско-Преображенското въстание. Те са написани „на езика и диалектните особености на преобладаващото в тези райони българско население, като е спазван тогавашният правопис на Княжеството“.
Като правило надписите сочат революционния окръг, околията и селището, за чиито въстанически формирования е предназначен пряпорецът. Масово е избродиран популярният по време на националноосвободителните борби през втората половина на XIX в. девиз — „Свобода или смърть“. Но се среща и безсмъртният Ботев стих „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира. Него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят“.
За съжаление, голяма част от знамената, участвали в Илинденско-Преображенското въстание, са унищожени и не са запазени до наши дни. Оцелелите от тях са пренесени заедно с емигрантския поток към България и се пазят в наши музеи. Образци от това време може да се намерят тук-там и в днешна Македония.
Един от байраците с много интересна съдба е този на Македонския комитет от 1895 г. За него полк. Иван Иванов разказва: „През лятото на 1986 г. в шкаф, вграден в една от стените на помещение от сградата на Македонските културно-просветни дружества в София, е намерена запечатана с парафин метална кутия от бисквити. В нея е скатано оригинално знаме, за съжаление без данни за символа.
Добре запазено, то е различно от познатите ни от борбите за национално освобождение на българите в Македония и Одринско знамена. Копринено, двулицево, рисувано, с размери 92×62 см.
На едната му страна върху зеления плат е поставен революционният девиз „Свобода или смърть“, изписан със златисти букви. Над него осмоконечен кръст. Под девиза — „1895 г.“.
Дотук знамето прилича на много от останалите варианти. Другата страна съдържа елементи, които напомнят символите на бойните знамена на българската армия. Комбинация от червени и бели трапеци формира изображението на военния орден „За храброст“.
В средата на плата върху червен щит е поставен изправен коронован лъв с профил наляво. От двете страни лъвът е заобиколен с венец от житни класове, рози и лаврови клонки — символите на българските земи Мизия, Тракия и Македония. Освен това, те олицетворяват растежа и плодородието, живота и смъртта, почестите и славата.
В четирите ъгъла, върху белите полета, вместо вензел е поставено геометрично художествено изображение на буквата „М“ (Македония). От трите страни платът е окантуван с жълти триъгълници, с върховете навътре. През тях преминават черни черти. Всички фигури са със златистожълт цвят.
Известно е, че триъгълниците с върховете нагоре (в случая навътре) са царствен символ. Срещат се и в щандартите на Кобургготската династия у нас. Това ни дава основание да мислим, че знамето е правено по височайша поръчка или благословия, тъй като то участва и в четническата акция през 1895 г. в Пиринския край“.
Този байрак се съхранява във Фонда на Националния военноисторически музей (НВИМ) в София.
Цяла сюжетна картина представлява знамето, което охридските учителки Поликсена Мосинова, Василка Рамзова, Клия Самарджиева и Костадинка Бояджиева изработват за въстаниците от Охрид.
Върху червения копринен плат е извезана фигурата на чернокоса млада жена, държаща в дясната си ръка меч, а в лявата трицветното знаме с девиза „Свобода или смърть“. До нея се е изправил лъв, стъпил върху турския байрак. В краката на жената се въргалят строшени робски окови и алебарди. Около тази композиция е извезан надписът „Македония, II-ий окръгъ, VI-та околия“.
На гърба отново има изправен лъв, който обаче е коронован и тъпче полумесеца. Около него в кръг е изписано „Съ нами Богъ. Напред, момчета! Победата е наша. Охридъ, 1903 г.“
Знамето е осветено на 23 юли 1903 г. от поп Васил Попангелов, който стои в основата на организацията на въстанието в с. Долна Дебърца. На освещаването присъстват 600 души четници и селяни от селата Куратица, Брежани, Плаке и Олейница. Вече осветено, то е връчено на войводата Христо Узунов.
По време на Илинденско-Преображенското въстание четата му взима участие в боевете при Сирулски рид и село Куратица. Дружината продължава да воюва до 24 април 1905 г., когато в битката при Цер, Кичевско загиват почти всички четници, заедно с войводата. Знамето е пренесено от оцелели въстаници в свободна България.
Осем отряда взимат участие в освобождаването на Крушово, където за кратко време въстаниците взимат властта и се сформира т.нар. Крушевска република.
Знамето на 3-и отряд, предвождан от легендарния Пито Гули и със знаменосец Георги Гинов, може да бъде видяно на стара пощенска картичка.
То било изработено от червен копринен плат и обшито с жълта сърма. В средата над палмов венец със златна коприна са извезани две ръкуващи се ръце — символ на единството, а над тях — запален факел. Върху него място са намерили девизът „Свобода или смъртъ“ и надписът „Знаме на Крушевската чета“.
Диана Славчева
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
