Няма друг храм по българските земи като Църквата „Св. 40 мъченици“

Няма друг храм по българските земи, който да е благословен с толкова много история. Да е свидетел на толкова знакови събития от нашето минало. Да олицетворява и българската святост, и българската държавност.

Църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново. Едва ли, владетелят, който я съгражда в чест на една своя велика победа, е предполагал, че и векове след него този храм ще бъде свързан с българската войска.

На 9 март 1878 г. ­ денят на храмовите патрони, само седмица откакто България е свободна, „Св. 40 мъченици“ се изпълва с много хора. Някогашната царска църква е осветена повторно ­ защото от средата на ХVIII в. до Освобождението е била джамия. Дори след падането на Търново под османска власт българите в града продължават да се черкуват в храма, но постепенно го изоставят, защото е твърде стар. Съгласно османските закони той е превърнат в джамия. И така до деня, когато под сводовете му отново се възнася православна молитва.

Богослужението по повторното освещаване отслужва Доростоло-Червенският митрополит Григорий. В словото си след богослужението началникът на военния отдел на Княжеството през Временното руско управление генерал Василий Золотарьов изказва пожелание занапред храмът да бъде „военна църква“ на цялата Българска земска войска. На свой ред митрополит Григорий заявява готовноста на Българската църква „тоя храм като военен исторически паметник да се отстъпи във владение на войската, квартируваща в Търново“. На последвалия тържествен обяд, даден на хълма „Трапезица“, по време на наздравицата, митрополитът потвърждава дарението.

При Освобождението Търново има няколко действащи храма, но честта да стане първата гарнизонна църква на нова България се пада именно на „Св. 40 мъченици“, защото е единственият запазен храм по нашите земи, който е символ на българския боен триумф.

Каква е историята?

През 1230 г. епирският владетел Теодор Комнин нахлува в българските предели. По това време на българския престол е цар Иван Асен II. В Търново той гради църква, която смята да превърне в своя фамилна гробница. Когато вестта за нахлуването на вероломния съсед стига до българската столица, църквата вече се зографисва. Царят свиква войската и на 9 март ­ в деня на Св. Четиридесет Севастийски мъченици, край днешното хасковско село Клокотница разгромява войските на нашественика. Българският владетел побеждава единствения си голям съперник на Балканите. Така започва триумфът на България като най-силната държава в европейския югоизток.

Владетелят посвещава новосъградения храм на светците, които са му помогнали да извоюва победата. Така църквата „Св. 40 мъченици“ се превръща в храм на българската победа и мощ. В него цар Иван Асен поставя колона с паметен надпис като вечен спомен от Клокотнишката битка:

Колоната на Цар Иван Асен II

„В лято 6738 [1230], индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите четиридесет мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка [албанска] и сръбска, а пък градовете, които се намираха около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин.“

В „Св. 40 мъченици“ цар Иван Асен II поставя и други две знакови колони. Едната също е победна. Върху нея е името на един от превзетите от хан Крум византийски градове ­ крепостта Родосто на Мраморно море. Издигната е в столицата Плиска и вероятно е част от портик с други подобни колони, ознаменуващи ханските победи. Другата колона е със строителен надпис на Крумовия син хан Омуртаг. Тя разказва за градежа на нов хански дворец на Дунава и завършва с известния философски текст:

„Човек дори и добре да живее ­ умира. И друг се ражда. И нека роденият по-късно, като види тези писмена, да си спомни за онзи, който ги е направил.“

Чрез тези две колони Иван Асен II недвусмислено е искал да покаже, че има безспорна приемственост между Първата българска държава и държавата, възстановена от неговия баща цар Асен I и чичовците му ­ цар Петър II и цар Калоян.

Още през Възраждането просветените българи имат познание за славната история на „Св. 40 мъченици“ и е съвсем логично, че в първите дни след Освобождението тя е дарена на българската войска. Един изключително далновиден акт, който в онези дни възкресява спомена за славното минало на българите и нагледно показва, че Санстефанска България и новата българска армия са пълноправните наследници на Второто българско царство и неговата войска.

Тъй като става гарнизонна църква, за „Св. 40 мъченици“ започва да се грижи настоятелство от представители на квартируващите в града части ­ Седма, Осма и Девета пехотна дружина. После стопанин на църквата е Осемнадесети пехотен Етърски полк. В нея новият набор от Търновския гарнизон полага клетва, войниците приемат причастие в неделен ден, а на 6 май в чест на кавалерите на ордена „За храброст“ се отслужва молебен. Но ентусиазираният начин, по който става прехвърлянето й на гарнизона, слага нелек отпечатък върху по-нататъшния й живот.

През 1892 г. Търновският митрополит алармира Св. Синод, „че е за в полза на самата църква“ тя и имуществото й да се отстъпи в пълно владение на гарнизона, защото от Освобождението досега тя се намира „в непосредствено владеене на две началства“ ­ военното и духовното. Повод за тревогата е спорът между храмовия свещеник Георги Ненчов и Търновския гарнизон. Като правоприемник на джамията храмът получава няколко имота, с приходите от които се издържа ­ къща до църквата, воденица, дюкян-кафене до Владишкия мост и едно лозе. След известно време свещеникът подава иск да бъде обезщетен с тези имоти, защото не му е плащана заплата и спечелва делото. Храмът изгубва цялата си собственост. Чак към 1906 г. с енергичното съдействие на Търновския митрополит Антим и бригадния командир Димитър Кирков воденицата е откупена от наследниците на свещеника. Няколко години по-късно тя е приспособена и за миниелектростанция ­ през деня в нея мелят брашно, а през нощта произвеждат ток за търновските казарми.

Тези дни църквата „Св. 40 мъченици“ се завърна в българския национален живот. Няма друг храм, който да е благословен с толкова много история. Тя е символ на приемственост във вярата и доблестта. Вярваме, че ще играе роля и в бъдещето на България.

С провъзгласяването на българската независимост църквата „Св. 40 мъченици“ става известна и в Европа. В английския печат тази илюстрация е озаглавена многозначително: „Кризата в България. Княз Фердинанд по време на богослужението в Търново.“

След Освобождението Търново става важно средище на държавния живот и затова църквата „Св. 40 мъченици“ продължава да бъде свидетел на паметни исторически събития. В храма са отслужвани тържествена литургия и молебен по случай откриването на Учредителното събрание (10 февруари 1879 г.), избирането на Александър Батенберг за български княз (27 юли 1879 г.), избирането на Фердинанд за български княз (2 август 1897 г.).

22 септември 1908 г. в храма „Св. 40 мъченици“ е провъзгласена независимостта на България.

Безспорно най-важното събитие от най-новата ни история, което става тук, е провъзгласяването на независимостта.

Сутринта на 22 септември 1908 г. влакът с официалните лица спира на гаричката „Трапезица“, но слиза само княз Фердинанд. Пеш той отива до „Св. 40 мъченици“, където го очакват целият търновски гарнизон, военната музика, градското свещенство и много граждани. Пристигат файтоните и с останалите официални лица, които слизат на централната търновска гара. В храма се отслужва благодарствен молебен, след което пред смълчаното множество княз Фердинанд прочита манифеста, с който обявява България за независима държава.

После председателят на парламента Христо Славейков и премиерът Александър Малинов му предлагат да приеме титлата „цар на българите“ ­ титла, която са имали средновековните български владетели и е свързана с идеята за обединение на всички българи от Балканския полуостров.

Седем века след цар Иван Асен II провъзгласяването на Независимостта в някогашната царска църква подчертава приемствеността между Третата българска държава и двете средновековни български държави.

Един от свидетелите на събитието, свещеник Тодор Хлебаров, пише:

„Величествени бяха минутите, прекарани в църквата „Св. 40 мъченици“ при провъзгласата на българската независимост: буен, до забрава, бе патриотичният възторг на присъствуещите. А каква неописуема радост бляскаше по лицата на всички.“

Още след като става гарнизонна църква, сред търновските офицери се подема инициатива за събиране на средства за реставрирането на „Св. 40 мъченици“.

През 1910 г. капитан Христо Стойков от Осемндадесети Етърски полк написва с благотворителна цел малка книжка с историята на храма, която започва така:

„Църквата „Св. 40 мъченици“ е забележителна историческа старина. Тя е храм-памятник на победата над вековния противник на обединението ни.“

При катастрофалното земетресение на 1 юни 1913 г. църквата е полуразрушена. В резултат от това и от войните, които води по това време страната, Търновският гарнизон има все по-малка възможност да стопанисва ефективно „Св. 40 мъченици“. По силата на Закона за старините тя преминава под ведомството на Народния археологически музей в София. Въпреки това през 30-те години на ХХ век гарнизонът отново поема инициатива за възстановяване на църквата в автентичния й средновековен вид. Офицерите подкрепят и идеята на гражданството денят на Св. 40 мъченици да бъде обявен за всенароден празник на българския дух, а църквата ­ превърната в национален мавзолей на българската държавна и бойна слава. Това обаче не става и десетилетия наред тази знакова за националната ни история църква все не получава вида, който заслужава. Чак до наши дни. Днес тя е възстановена и посреща посетители.

Източник: pravoslavieto.com