Къде е бил заточен патриарх Евтимий

Една хипотеза на Никола Инджов и Божидар Димитров

На 20 януари Православната църква почита паметта на преподобни Евтимий Велики, патриарх Търновски.

От историята се знае, че когато турците обсаждат столицата Търновград през пролетта на 1393 г., цар Иван Шишман не е бил в старопрестолния град, а в крепостта Никопол. Като най-висш сановник и духовен баща на българите християни, отбраната на българската тогава столица се ръководи от патриарх Евтимий.

След тримесечна обсада според основните източници за падането на града – „Похвално слово за Евтимий“ и „Разказ за пренасяне на мощите на Света Петка“ от Григорий Цамблак, той, предвид безизходното положение, успял да уговори добри условия за предаването на крепостта, но османците не спазили обещанията си.

Напротив, влизането на нашественика в града довело до неговата разруха и кръвопролития. Сто и десет видни търновски боляри са били избити с измама по заповед на предводителя на османлиите Сюлейман Челеби, а самият патриарх Евтимий е трябвало да бъде публично посечен.

Ето какво пише за този момент Григорий Цамблак в своето „Похвално слово за Евтимий“: „После, грабнат от войниците, той благодръзновено застана пред мъчителя, без страх в душата си, без да се измени от боязън и със спокойствието на лицето си проявяваше благодатта на Духа, Който живееше в него. А когато съблякоха одеждите му и го отведоха на градската стена, за да бъде позорна неговата смърт, и приготвиха всичко необходимо за посичането му, нима промени лице, нима се разтрепера, нима показа с нещо обич към живота?… И оня дойде и беше вече готов да нанесе смъртоносния удар.

Но Този, Който някога порази и направи неподвижна ръката на оня беззаконен цар, простряла се да улови пророка, и тази убийствена десница по същия начин превърна в неподвижна и неспособна за действие, сякаш беше някаква ръка на мъртвец, прилепена към живо и движещо се тяло.“

И така, ръката на палача се вкаменила пред такъв свят човек като българския патриарх, османлиите се стреснали много от това Божие знамение и затова отменили смъртната присъда над Евтимий и го пратили на заточение. Така пише и Цамблак: „И както стана после? След това чудо варваринът заповяда да се изселят жителите на изток, защото така изискваха и царските повели, а пък божият човек да бъде изпратен на заточение в Македония.“

Тук са нужни две уточнения. Първо, по това време областта Македония е включвала в себе си и цялата Тракия, без Одринската й част.

Второ, самият Цамблак не е свидетел на падането на Търново в ръцете на османлиите, пък и похвалното слово е писано години след това, във всеки случай след 1409 г.

Цели 500 години след предполагаемата дата на смъртта на патриарх Евтимий се появява и първата версия за мястото на неговото заточение и гроба му, която вече е добила широка известност. Това прави йеромонах Паисий (светско име Димитър Иванов Пастирев), роден през март 1876 г. в Ямбол, по това време игумен на Бачковската света обител.

В тайните книги на Светия синод е записано: „Още в първите дни на своето игуменство той научава от една 90-годишна баба от с. Дерекьой (дн. Момчиловци), Смолянско, че не бива да се стъпва под колоната на двуетажния храм „Св. Архангел Михаил”, понеже „едно време тук постоянно гореше кандило, защото на това място почива светия”.

Както още преди години някои медии отбелязаха в свои публикации по въпроса, любознателният игумен бил силно заинтригуван и на 20 ноември 1905 г., без да информира Св. синод и без присъствието на специалисти историци или археолози предприема любителски разкопки. Разкрит е гроб, в който намерили силно разложена (почти на прах) архиерейска мантия, голям архиерейски омофор и два епитрахила, както и подметките на обувки-сандали.

В съседство с него бил разкопан и втори гроб. Вътре открили човешки скелет, останки от монашеско облекло и свита на руло оловна плочка с размери 30 на 32 см. И тъй като тя била силно корозирала, я изтъркали здраво със спирт и оцет, при което надписът от вътрешната страна на оловната плочка бил силно повреден. Но въпреки това той бил разчетен, като в новобългарски превод гласи:

„Св. мощи Евтимиу преосвещенному арх(иепископу) в(еликаго) гр(ада) Трън(ова) и блъгаро(м) патриар(ху)”.

Надписът е разположен в шест реда и началните букви образуват акростих „Сирота”. Отстрани на акростиха със славянски букви е изписана датировка: „1404, 4 ап(рил)”.

Веднага бил съставен акт за откритието, подписан от игумена, тримата съборни старци (йеромонасите Филарет, Платон и Мелхиседек), счетоводителя Хр. Попов, един йеродякон, трима монаси и четирима миряни.

Информиран бил и Светия синод, който побързал да удостои Паисий с архимандритско достойнство и да изпрати комисия, която да прегледа на място разкопките и откритите неща.

Членовете на комисията, в която били включени синодалният протосингел архимандрит Неофит (по-късно Видински митрополит), йеродякон Григорий, учител в Софийската духовна семинария и известният историк-медиевист проф. Васил Златарски се запознали подробно с проведените разкопки и намерените вещи и на 14 декември 1905 г. съставили и подписали подробен доклад, представен на Светия синод.

Тогава министърът на просветата проф. Иван Шишманов натоварил директора на Народната библиотека и музей в Пловдив Борис Дякович да направи отделно проучване за автентичността на находката. Той също посетил манастира и откритите гробове и дал подробен доклад в положителен смисъл.

Едва 6 години по-късно, през лятото на 1911 г., Св. синод изпраща втора комисия отново да проучи разкритите през 1905 г. гробове. В нея влизат д-р Богдан Филов, директор на Народния музей в София, и доцент (по-късно професор) Йордан Иванов. Тази комисия вече констатира, че двата гроба са вероятно от 1604 г., когато била възобновена манастирската църква, и че оловната плочка с надписа не е от 1404 г., т. е. от времето на кончината на св. Евтимий.

Въпреки това в българската история и досега продължава да се посочва, че е „най-вероятно“ патриарх Евтимий да е бил заточен в Бачковския манастир и съответно погребан там.

Съществува обаче и друга хипотеза, предложена от Никола Инджов. В спомените си, подхранени от едно негово пътуване до с. Манастир, Гюмюрджинско – родно място на предците му, той излага своето предположение, че Евтимий е бил заточен и погребан именно там. „Особено интересно е сведението на архимандрит Кирил, ксантийски архиерейски наместник от началото на двадесети век. Според него землището било притежание на Бачковския манастир.

В селото били въздигнати две черкви – „Света Богородица“ и „Свети Георги“, в околностите четири параклиса – на свети Димитър в местността Селището, на свети Илия в местността Бърчината, на свети Пантелей в местността Курбанище и на свети Георги в местността Черквище. Необикновеното съсредоточие на черкви и параклиси подсказва, че село Манастир е било религиозно поклонническо средище.

До параклиса на свети Димитър се е намирал стар гроб, неизвестно на кого. Именно това място се нарича Владикув гроб. Най-напред там са ходили да палят свещи жените при всяка задушница или срещу голям празник, и чак след това при гробовете на своите близки. „Върте да палим свещ на владиката!“ – това е израз, записан от краеведа Илко Димитров, произхождащ от същото село. Архимандрит Кирил определено навежда на мисълта, че патриарх Евтимий е бил заточен не другаде, а в село Манастир.“

През 2011 г., когато подготвях една публикация за тракийските бежанци, заселили се в Созопол, видният наш историк Божидар Димитров съвсем неочаквано подкрепи пред мен и присъстващите на разговора ни хипотезата на Никола Инджов.

„Паисий е бил важна дори за турците личност. За да не влияе обаче на народа си, той е бил изпратен на заточение, това всички го знаят. Но той е тръгнал не сам, а с голяма свита, състояща се от негови приближени духовни лица, пък и от някои по-първи граждани на престолния град, както и с обслужващите го лица.“

Всичко това навежда на някои мисли. На първо място, Бачковският манастир, макар и отчасти оцелял при османското нашествие, все пак не е ставал тогава за живеене на толкова много хора. Според историческите източници църквата му „паднала до основи от времето на владичеството на нечестивите“, а манастирските сгради са подновени от игумена Доситей около 1572-1594 г.

Но дори да се приеме версията, че Търновският патриарх е бил заточен именно там, знае се, че българската история е била запазена най-вече в манастирите по нашите земи и е съвсем логично в Бачковската обител да останат някакви доказателства за живота и кончината на Евтимий – като писмени свидетелства или поне предания. Такова нещо няма.

На следващо място, пак според Божидар Димитров, патриарсите са били погребвани седнали, а тази подробност не се открива нито в описанието на йеромонах Паисий, нито в сведенията за докладите на двете комисии, изпратени от Св. синод. А, съгласете се, това е твърде съществен момент.

На трето място, това е самото име на селото – Манастир. По сведения на Инджов то е било основано от радомирски овчари, които идвали по тези места – на 40 км от брега на Бяло море, за да зимуват със стадата си. Пак според него името на населено място е произлязло от древен храм, чиито основи се намират в местността Селището. В землището на Манастир обаче има и други местности, отбелязва писателят: „Местността Владикув гроб поражда директни асоциации. Местността Търновските лозя напомня, че знатните турски заточеници разполагат с атрибути от своя бит, между които – защо не – и лозови пръчки, взети за засаждане в неизвестното място на заточението“.

Пък и самото село остава с българското си име през дългите години на робството, през които е обкръжено от съседни помохамеданчени села. И това едва ли е случайно.

Така че има достатъчно основания да се приеме като работна хипотезата на Никола Инджов и Божидар Димитров, че именно село Манастир е било мястото, където е заточен обявеният по-късно за светец български патриарх Евтимий Търновски през трагичната за нашия народ и държава 1393 г.

Огнян Марков

Източник: desant.net