Изоставен, забравен и с отказана поборническа пенсия умира големият българин и борец на национално освобождение Бранислав Велешки. Живял в Пловдив, днес в града има само една улица, кръстена на него, със скромна паметна плоча, а съвременниците дори не знаят къде на пловдивските гробища е погребано тялото му.
Когато склопява очи на 17 май 1919 г., вече почти стогодишен, Велешки пита: „Освободена ли е вече Македония?“
Рожденото му име е Георги Ангелов Левков. Идва на бял свят през 1824 г. в село Карабунище, Велешката каза на Османската империя. Като малък живее в Кукуш при братя Миладинови. При една наказателна акция на турските поробители цялото му семейство е избито и Георги напуска родното място, за да посвети живота си на освобождението на Отечеството.
Най-напред участва в четата на Ильо войвода, а през 1862 г. се записва в Първата българска легия в Белград, Сърбия. Той става близък сътрудник на Георги Раковски и негов телохранител до смъртта му в 1867 г.
Именно Раковски го прекръства на Бранислав Велешки – име, което Георги Левков носи до края на живота си. Раковски му оставя за спомен и своята униформа, която поборникът пази като най-ценно съкровище.
След 1867 г. се установява в Букурещ, Румъния, и изпълнява задачи на Българския революционен централен комитет. Помага на Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Васил Левски и Христо Ботев. Съдейства в издателската дейност на Любен Каравелов. В периода 1869-1870 г. и през 1875 г. е в редакцията на вестник „Тъпан“, като в 1869 г. е и негов формален отговорен редактор.
Занимава се и със самостоятелна издателска дейност, като сътрудничи с кръга около Христо Ботев. През 1876 г. Бранислав Велешки се бие като доброволец в Сръбско-турската война, а на следващата година се включва с ІV дружина на Българското опълчение в Руско-турската освободителна война. Участва в епичните боеве на Шипка. По време на сражението е ранен и куршумът засяда в гърдите, където остава чак до смъртта му. Бранислав Велешки носел красива опълченска униформа с цветовете на националния трибагреник. Науката спори по въпроса кой и как е измислил подредбата на цветовете в трикольора. Според едни, отношение към това има лично Раковски. През 60-те години на XIX век италианският художник Андреа Сако решава да рисува българина, който по това време живее в Букурещ, затова и срещата им е в румънския град.
Художникът решава, че българският революционер трябва да държи знаме. Така Раковски позира с италианския трикольор, чиито цветове са зелено, бяло и червено, но впоследствие цветовете са разместени. Случката е описана от Асен Марчевски в книгата „Италианските потайности“.
Друга хипотеза отдава подредбата на цветовете на Иван Параскевов, чиято дъщеря Стиляна е извезала Браилското знаме. Баща й казал: „Бялото ще бъде отгоре, защото бялото и България започват с буквата „б”. Горе бялото, горе България!”.
Ярък пример за съчетанието на трите цвята е униформата на Бранислав Велешки, която се съхранява в Националния военноисторически музей. Възрожденецът Ангелаки Савич в подлистника на в. „Дума на българските емигранти” съобщава, че четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа били облечени в мундири „от зелен шаяк, тесни бели панталони и всички с червени гайтани“. Униформата на Велешки освен с цветовете, била забележителна и с множеството му отличия – толкова много кръстове и медали, че познатите му я сравнявали с географска карта на националноосвободителното движение, пишат Петко Петков и Владимир Балчев в „Забравеният град“. Именно с тази униформа е сниман Васил Левски, твърди приживе Бранислав Велешки. Апостолът с опълченския мундир е на една от седемте негови снимки, достигнали до нас. Правена е през 1868 г. в Букурещ в ателието на унгарския фотограф Карол Поп Де Сатмари. Той симпатизира на нашите хъшове, по-късно като военен кореспондент заснема Плевенската епопея в Руско-турската война.
В студиото на Сатмари са направени и още снимки на български революционери – на Хаджи Димитър и Бранислав Велешки, заснет с идентична униформа с тази, която носи и Левски на снимката си. Ако може да се съди по килима и балюстрадата, използвана за декор, вероятно двете фотографии са правени по едно и също време, заключава Пейо Колев.
След подписването на Санстефанския мирен договор Бранислав Велешки се заселва в Пловдив, столицата на новосъздадената Източна Румелия. Участва в подготовката и провеждането на Съединението през 1885 г. Член е на Пловдивското поборническо-опълченско дружество, което има за цел запазване паметта на загиналите за свободата на България и организиране на морално и материално подпомагане на живите опълченци и поборници. Активист е на местното македоно-одринско дружество.
Но свободна България отказва да отпусне поборническа пенсия на революционера. Само Добродетелната дружина в Букурещ помага на Велешки да изгради дом, а съратник от националноосвободителното движение ходатайства за него, за да почне работа като пощальон.
Героят е погребан със същата униформа и калпак, които е носел при Ботев, обсипан с кръстовете и медалите от онова време, с измъчено от страдания и лишения лице.
Да вземе тялото му на 17 май 1919 г. пристига общинската катафалка – като всеки беден пловдивски гражданин и Велешки имал право на безплатно погребение. Ковчегът от малката му къщичка на ул. „Чирпанска“ е изнесен от случаен минувач и един пожарникар. На погребението идват само вдовицата и двете му дъщери, свещеникът, съседка и стар боен другар.
У нас сега се цени само богатството, без да се гледа по какъв начин то е придобито, а великият покойник умря беден, в мизерия, забравен, изоставен от всички, възкликва Недко Каблешков след смъртта на Велешки.
„В други страни, дето достойно се ценят делата на заслужилите към родината граждани, погребението на такъв покойник щеше да стане при голяма тържественост с участието на представители на власти, учреждения, корпорации и при стечение на цялото гражданство. Многобройни венци щяха да покрият траурната колесница или да се носят от младежи. По всички домове из улиците, през които би минала погребалната процесия, щяха да се развяват траурни знамена. Камбаните по всички храмове цял ден щяха с тъжна тържественост да разнасят ехото на скръбната вест.
Множество некролози с прочувствени изрази и цялата преса щяха да канят гражданството да отдаде подобаващата почит на заслужилия покойник, като го изпрати с цветя и заупокойна молитва до вечния покой. Оратори красноричиво щяха да славословят неговите подвизи и добродетели, като го сочат за пример на поколенията. Най-видните граждани щяха да се надпреварват кой да се удостои да носи ковчега, да се докосне до тленните останки на един труженик, да види как в гроба се полагат ония знакове и спомени от великата епоха на възраждане на един поробен народ.“- пише още Недко Каблешков. Така тъжно на почти 100 години си отива последният стар деец от най-първите епични борби за народното ни възраждане.
От героя ни е останало съвсем малко – освен красивата униформа, в Националния военноисторически музей се пази и неговото походно котле. На него пише: „Бранислав Велешки от І-во българско опълчение 1877/78 г., 4 дружина.” По-нататък е отбелязан бойният път на Българското опълчение: „Габрово, Св. Никола, Шипка, Зелено дърво, Шейново, В. Търново, Котел, Тича, Сливен, Ст. Загора, Пловдив“.
При заснемането на филма „Героите на Шипка” наследниците на Бранислав Велешки от Пловдив подаряват котлето на руския режисьор Сергей Василев. След като се завръща в тогавашния СССР, Василев преценява, че подареният му предмет ще има важно значение в патриотичната възпитателна дейност на децата, учениците и българските граждани и го връща в България.
Пак в България е погребан и самият Велешки, а земята пази по-грижовно куршума, заседнал в гърдите му, отколкото ние – спомена за героя.
Камен Колев
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
