Странджа била умна и работлива девойка, смела като момче, но и твърде скромна. Не обичала хорското внимание. Затова и жених за нея така и не се появявал. Минавали годините, останалите девойки се омъжили, само Странджа била сама. Решила да избяга от всички, които я познавали, за да не чува непрекъснато въпроса кога и тя най-сетне ще се задоми.
С нея тръгнали и най-близките й приятелки със своите семейства. Заселили се на едно тихо и спокойно място и заживели щастливо и необезпокоявано. Местността била красива и скоро от близо и далече започнали да идват нови заселници. Странджа се грижела за тях както майка се грижи на дечицата си. Понякога се преобличала като овчар, яхвала кончето си и препускала към морето. Хвърляла се във водите му и плувала като същински делфин. После се връщала в селото, спирайки се да поговори с всеки селянин, когото срещала, и да му помогне, с каквото може.
Скоро всички заговорили за тази удивителна девойка. Мълвата за нея се понесла надлъж и нашир и започнали да прииждат женихи. Странджа обаче не искала никого. Искала да живее тук, със своите хора.
Един ден дошли пратеници на султана – сто чернокожи мъже, яхнали сто черни коне. Най-отпред яздел самият султан – с червена качулка на главата, златни синджири по себе си и цяла колесница със скъпоценни камъни. Султанът и мъжете отишли в дома на Странджа и без да я питат, заявили, че са дошли да я вземат. Султанът я искал за своя харем. Страх сковал сърцата на всички. Странджа изпаднала в отчаяние – не искала такава съдба за себе си. Вдигнала поглед и отправила молитва към небето. В този миг се разразила страшна буря. Всичко се разтресло, реките се вдигнали и прорязали сушата, земята се нагънала. Гръмотевици раздирали въздуха. Когато всичко утихнало, от султана и неговата свита нямало и следа. Удавили се в морето и затова водите му почернели. А Странджа се превърнала в планина – вече никой нямало да може да я принуди да отиде другаде и тя щяла завинаги да пази земите си.
„…един от първите уроци, които Странджа давала на своите обитатели, и които те трябвало да помнят за цял живот, е, че дълбокото винаги е бистро, че човек е истински човек, само когато е искрен и когато е чист в мислите си – към себе си, но и към другите…Да, нямало по света друга такава планина с подобни вълшебни изворчета. Но нямало и друга планина, в чиито склонове, дървета и растения да е утаен този неповторим мирис на нещо тръпно, нещо, което те кара с широко отворени гърди да поемаш от бистрия въздух…“ – Димо Райков
Източник: dama.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
