На 22 ноември 1943 г. по наказателно дело №1541/1943 г. на гарнизонното стрелбище в София са разстреляни Александър Пеев, Емил Попов и Иван Владков
Александър Пеев е роден в Пловдив на 16 май 1886 г. Член е на БКП, ръководител на разузнавателна група, осъществила над 400 радиопредавания за съветското разузнаване. Осъден е на смърт заедно с Емил Попов и Иван Владков.
Съдът срещу обвиняемите продължава една седмица през ноември 1943 г. Всички се държат достойно, отговарят и признават, че са работили за България, че са се борили срещу фашизма, защитавали са права кауза и са подпомагали борбата на СССР срещу хитлерофашисткия блок.
Полицейското обвинение се поддържа срещу 16 души, под съдебна отговорност са подведени 10 от тях – Александър Пеев, Емил Попов, Ив. Джаков, Ана Рачева, Иван Владков, Б. Белински, Манол Божилов, Д. Неделчев, Ст. Неделчева и Хр. Льолев. Допуснати са 10 свидетели, но съдът не разкрива и не показва нищо съществено – нито един от обвиняемите не се огъва, не се отрича от своята дейност.
Д-р Пеев твърди и пред съда, че не съжалява за дейността си и че вярва в народната победа. Той оставя и предсмъртни редове, които най-пълно разкриват образа му, показват неговата идеология, неговия характер, отношението му към живота, дълга, към близките му. Предсмъртните редове до близките му разкриват човек с голямо сърце и благородна душа.
Част от тези редове:
„Обични ми Елисавета и Митьо, тъй като живеем в изключително време, в което всичко може да се случи, искам да ви оставя настоящото си писмо, в което да изясня мислите и желанията, които ме вълнуват. Преди всичко ще ви кажа, че се чувствам спокоен и без никакви угризения на съвестта за това, което съм извършил и за което съм осъден. Напротив, изпълнен съм със съзнанието за изпълнен дълг според силите ми, и то еднакво както към българския народ, тъй и към нашите освободители – русите…
Поставих се в услуга на Съветския съюз съзнателно, поемайки всички рискове на каузата, за която той се бори. В конфликта между Германия и Съветския съюз мястото на всеки българин и на всеки славянин е на страната на Русия… Не дължа на никого нищо. В живота си съм се стремил повече да давам, без да искам отплата… Бих искал да бъда по-добър, но това излезе от мене. Прощавайте. Сбогом. Целувам вас, всички роднини и приятели много, много!“
Ясното дело, благородните цели, честната борба имат прост и силен език.
В писмото е начертана жизнена програма, то е политическото завещание на 53-годишния Александър Пеев. В предсмъртните си редове той възвисява идеята за вярност към русите-освободители.
Д-р Александър Пеев е душата на организация „Боевой“, където показва големи качества в намирането на сътрудници и високо умение да ги насочи към задачите, към оценката и анализа на информацията. Помагат му обширните познания, рядката ерудираност, познаването на правните, военните и стопанските науки, големият житейски опит и изключителното трудолюбие и съзнание за отговорност. А тези достойнства го правят разузнавач от световна величина. Благородството му е без параден шум, без поза, без екзалтация. Александър Пеев е патриот, интернационалист, комунист, борец за нов обществен строй и голям български разузнавач.
Тези, които го познават, твърдят, че е бил знаменосец на стремежа за дружба и сътрудничество между България и Русия. Патриотичните и родолюбиви българи си дават сметка, че д-р Пеев се бори за спасението на отечеството ни от трета национална катастрофа.
„Москва е знаела всичко“ се нарича немското издание на книгата на френските журналисти Аккос и Ке. На френски тя излиза под името „Войната бе спечелена в Швейцария“.
Истината изисква да се подчертае, че главните черти на съветските разузнавачи са моралната чистота, идейната им убеденост, верността им към марксизма и към демокрацията и дълбоката вяра, че СССР е велика опора на мира, прогреса и социализма.
След деветосептемврийската победа Александър Пеев е награден с орден „В. И. Ленин“ и с орден „Георги Димитров“.
Ангел Узунов
Източник: old.duma.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
Comments are closed.