Богатите Източни Родопи са привличали българите още от създаването на държавата през 681 г.
За техните амбиции е благоприятствал и етническият състав на планинското население, което след края на 6 в е силно славянизирано. Византийските хронисти често отбелязват, че българските атаки към Родопите били успешни, защото активно се подпомагали от живеещите там техни съплеменници.
Източните Родопи били трайно завладяни от българската държава скоро след успешното въстание срещу ромейската власт на братята Асен и Петър в 1185 г. По време на епичните войни между цар Калоян и рицарите от Четвъртия кръстоносен поход(1205-1207) Ахридос, както е известен източният дял на планината през средновековието, е бил главна база на българите за нападение срещу враговете. Картината се запазила чак до 1246 г, когато умрял малолетния наследник на великия Иван Асен, Коломан.
На власт дошъл другият му малолетен син, Михаил Асен, но фактически управлявала неговата майка, Ирина. Дъщеря на византийския император, тя без война върнала на ромеите завладените с десетилетни усилия южни земи, сред които и Източните Родопи. Но в 1254 г възмъжалият цар решил да поправи тази несправедливост и с голяма войска се отправил на юг.
Летописецът Георги Акрополит разказва, че българите за кратко време подчинили обширна територия и много градове край р. Марица.
Те навлезли в Родопите и една след друга превзели крепостите край Пловдив – Стенимахос, Перущица, Кричим, Цепина. Нататък победоносната армия се изправила пред твърдините на Източните Родопи, чиито имена са известни от хрониките – тогавашния областен център Мнеакос, Перперикон, Устра, Ефраим, Кривус и Патмос.
След драматични обсади паднали всички крепости с изключение на главния град Мнеакос, който, макар с полуразрушени стени, издържал атаката. Накрая българите били принудени да се изтеглят на север.
Повторен опит за овладяване на Източните Родопи направили те през 1343 г, използвайки бушуващата във Византия междуособица за имперския престол. Само с преговори и без война цар Иван Александър завзел важната Пловдивска област. Както отбелязва хронистът Йоан Кантакузин, тогава той пожелал да завоюва и Ахридос.
Изпратеният военен отряд влязъл победно в Перперикон, където бил назначен областен управител, архонт. Изглежда, че до него било отправено важното царско писмо, скрепено с единствения оцелял през вековете златен печат на Иван Александър, намерено на Перперикон преди няколко десетилетия.
Скоро обаче византийците се окопитили и срещу Перперикон била отправена военна експедиция. Българите били победени, а архонтът им безславно напуснал Перперикон. Но и ромеите не задържали дълго Източните Родопи. Скоро османските турци завладели Балканския полуостров. Крепостите на Ахридос били разрушени и техните руини потънали в забрава.
Някои последни проучвания обаче показват, че християнското население продължило да живее в подножието на Перперикон. Един турски регистър от 1626/1627 г. разкрива християнската принадлежност на жителите от околните села.
Засилената турска колонизация и масовото изселване на местното население променил етническия облик на района едва в 18-19 в.
Източник: perperikon.bg
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
Comments are closed.