Докато до края на ХIV в. българската литература и българското изкуство лягат в основата на руския духовен живот, то след залеза на България самото съществуване на Русия и постоянните й войни с Турция (някои водени на наша земя) поддържат пламъка на надеждите у българите
Едва когато надмощието на Османската империя над Европа е сериозно разклатено след поражението при залива Лепанто през 1571 г., разгрома при Хотин през 1673 г., катастрофата при Виена през 1683 г. и Руско-турските войни, от които най-вече тази, завършила през 1681 г. с Бахчисарайски договор, надеждите у българите намират своето реално основание не в примамливото и безвъзвратно залязло минало, а в настоящето.
Защото Русия побеждава. И според договора от 1681 г. получава от Османската империя завинаги Украйна и Запорожието. Коалицията, която руската царица София Алексеевна сключва с Полша, Австрия и Венеция през 1686 г. дава нови упования, „та в дните на великия везир Кюпрюлю Заде Фазил Мустафа паша” (1683), когато австрийските войски стигат до Кюстендил и София, българите вдигат начело с Георги Пеячевич Чипровското въстание (1698). Неуспехът му е малка утеха за османлиите, които на другата година (1699) според Карловацкия договор губят Унгария, Хърватско, Словенско, Далмация и други земи.
Освободителната мисия на Русия е осъзната най-вече от балканските народи, когато през 1711 г. Петър Велики обявява война на султан Мустафа II за превземането на Азов. Тогава между балканските народи е разпространено Възвание от руския цар, в което се казва: „Наша друга слава за себе си не желаем, само да помогнем на тамошните християнски народи да се отърват от поганското тиранство”. На Възванието е отговорено с много горещи писма от българи, румънци и гърци. Българите дори образуват доброволски драгунски полк в редовете на руската армия. Споменът за Петър I дълго живее в съзнанието на българите с легендата за прословутото завещание, в което оставя „смъртта на Турция на приемниците си”.
За да се вдигнат още много въстания у нас тогава, „когато Русия има бой с Турция”. През 1739 г. царица Анна Йоановна завзема от турците Азов. Дали тя е изпълнявала завещанието? Безспорно.
Нова стъпка за покровителството над балканските народи проявява императрица Екатерина II, която решително се заема с тяхното освобождение. И когато през 1768 г. обявява война на Турция, в манифеста – позив „До славянските народи от православно изповедание, намиращи се в турско поданство” се казва: „Още Петър I и царица Анна имаха намерение да освободят християните от това притеснение… Остава само и самите те да съдействат на произвежданите на тяхна земя от нашата армия военни действия… предвид на това, че се касае за собственото им освобождение…”
А в заповедите си до главнокомандващия генерал Румянцев пише: „Пратете ми самия везир, а ако бог даде, и самия султан!” Съкрушителните удари, които Русия нанася на Османската империя – в Бесарабия през 1770 г., при Тутракан през 1773-а, при Козлуджа през 1774-а, разгромът на турския флот при Чешме 1770 г. – предизвикват мощен подем у угнетения български народ.
Българи образуват доброволчески отряди в армията на генералисимус Суворов. Вследствие на победите, според договора, сключен през 1774 край Силистра (в с. Кючук Кайнарджа), Русия придобива правото да защитава християните в пределите на Османската империя!
След Османската империя, потвърждение на това е правото, което руското правителство дава на изселилите се след оттеглянето на руската армия хиляди български семейства, да се заселят в Бесарабия, Молдова и Влахия, където живеят и до днес потомците им.
В останалата част на страната се изразява във взелото широки размери хайдушко движение, за което говори Раковски в своя „Горски пътник”…
Именно това движение става повод за Турция, подтикната от Англия и Прусия, да обяви война на Русия през 1788 г. Австрия е колебливият съюзник на Русия, даващ възможност на великия везир Коджа Юсуф през 1789 г. да срещне със своя стохилядна армия при река Римник седемхилядната войска на Суворов.
Но става невероятното – Суворов разгромява Коджа Юсуф със своите сили и с помощта на българските доброволчески отряди, дискретно наричани „арнаути”.
Българите не се споменават по националност в съгласие с инструкцията на Екатерина II до посланика Голенишчев-Кутузов, където му препоръчва в отношенията си с българите „да не възбуди вниманието на турците и да не им даде възможност за жестоки действия срещу християните”.
Намерението на Суворов да форсира Дунав при Галац-Гюргево с посока Одрин- Цариград, с който поход да освободи България, е осуетено от късогледството на царедвореца княз Потьомкин, осъдено от всички руски пълководци. Суворов изтървава една великолепна възможност да освободи страната не по своя вина.
Новата Руско-турска война през 1806-1812 г. довежда до ликвидацията на спахилъка в Турция, националното освобождение на Сърбия, а след това на Гърция и Румъния. В редовете на победоносната руска армия вливат силите си Индже войвода, Кара Кольо, Кондо, хайдут Велко, Сава бинбаши и много други.
Българската земска войска надвишава 10 хиляди души и нейното значение личи от рапорта на Кутузов до Александър I, където се казва: „Новосформираните български отряди участваха в тези сражения (в редовете на руската армия при Тутракан и Силистра) и доказаха колко достойни са за Вашето милостиво покровителство.”
…Наполеон нахлува в Русия с 600-хилядна армия и задачата, поставена на Кутузов да неутрализира Турция в борбата й с Русия е изпълнена блестящо…
Освен това Александър I е уплашен от Великата френска революция и отказва замислената интервенция, защото нашите земи кипят от бунтове, размирия на еничари (свалили двама султани), кърджалийски нашествия, стремеж към независимост (Осман Пазвантооглу), хайдушки движения…
1828 г. руската армия под командването на Дибич Забалкански освобождава Добрич, Силистра, Шумен, Карнобат, Сливен, превзема Одрин и Турция е принудена да подпише позорен мир…
Но по вина на Одринския гръцки митрополит Герасим българите не присъстват на подписването на договора и българският въпрос остава неразрешен.
Русия губи войната не поради численото и военно превъзходство на коалицията, а поради това, че отдавна изживеният и забравен на запад феодално-крепостнически строй е основният й начин на живот.
Априлската епопея от 1876 г. предизвика най-напред съвестта на Русия – Тургенев, Достоевски, за да се вдигнат на протест Юго и Гладстон и много други. Пресата от цяла Европа се занимава с „Източния въпрос”. Вестник „Български глас” от 12 март 1877 г. пише: „Ние ще бъдем щастливи да видим, че северната блестяща звезда ще освети и Балканския полуостров, който е затъмнен пет века…”
И чудото идва – на 24 април 1877 г. Александър II с манифест става изразител на волята на целия руски народ – да обяви война на Турция. С руските войски при Свищов минават Дунава пет български опълченски дружини под командването на генерал Столетов.
Трите лъча на руската армия – София, Плевен и Стара Загора, дават редица сражения, от които във военната история ще останат обсадата на Плевен, боят при Стара Загора, величавата защита на Шипка от опълченците и руските войни… Защото защитата на Шипка решава изхода на войната…
Димитър Аджеларов
Източник: literaturensviat.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
