Епичната битка на русенци със Синесий

През 1864 година българите в град Русе завършват успешно една от най-важните си битки по пътя за извоюване на своя независима българска църква и за богослужение на роден език.

Русенци били сред най-активните, които се включили още в първите значителни акции насочени към отхвърляне опеката на фенерското духовенство (названието идва от обстоятелството, че гръцката патриаршия в Цариград се намирала в квартала Фенер), свързани с призива и дейността на големия предводител на църковната борба Неофит Бозвели през средата на 40-те години на ХІХ в.

Исканията си да избират владиците от своята народност, те да имат определени заплати, както и да се спрат злоупотребите на натрапените висши гръцки духовници, русенци предявили и в прошението си, поднесено на султан Абдул Меджид, когато през 1846 г. той посетил града им.

Както и на много други места из страната, така и в Русе висшият гръцки духовник се противопоставял на стремежите на българското население да развива своите училища, да се служи на роден език в църквите, да се защитават интересите им пред местните власти и т.н. По негово давление от българското училище бил отстранен уважаваният от русенци дългогодишен учител Параскев Бояджиев (Дамянов), защото отказал да чете по гръцки език в църквата.

По този повод „Цариградски вестник” писал на 21 юни 1856 г.: „Русчук е раздран и сметен. Владиката вика не трябат български и славянски, защото българите нямат книги… ” Относно злоупотребите и вредите, които гръцкият епископ нанасял на русенци писал неведнъж и вестник „България”, редактиран от видния възрожденски общественик и книжовник Драган Цанков.

Така през лятото на 1860 г. вестникът предупреждава русенци „да не се лъжат от притворните уста на фанариотина” и от „лицемерните му обещания,” защото той се стараял „сякак да въведе несъгласие помежду им и да обърне общата работа на личен интерес.” И завършва с призива:

„Русенчени! Не мислете, че под ония черни епископски дрехи се крий човек, който ви мисли доброто. Не! Излъгани сте. Там се крий не човек, но змия, която тайно излива силен яд от сърцето си.”

Както посочва известният историк на църковно-националната борба проф. Петър Ников, решителните действия на цариградските българи срещу гръцкото църковно опекунство по време на великденските празници на 1860 г., когато Иларион Макариополски по искане на богомолците не произнесъл името на гръцкия патриарх и фактически провъзгласил отделянето на българите от Цариградската патриаршия, отекнали много силно и в Русе.

В. „Дунавски лебед” (бр. 30 от 18 април 1861 г.), редактиран и издаван от великия патриот Георги С. Раковски в Белград съобщава, че в деня на св. Григорий църквите „Св.Троица” и „Св. Георги” се изпълнили с толкова много народ „щото друг път не е бивало”. Това се дължало на обстоятелството, че русенци искали да отбележат „празника на народното ни отлъчение от клетото фанариотско священство.” Божествената служба се започнала от 4 свещеници „с най-голям възторг”, след което се изхвърлило името на фенерския епископ Синесий, а вместо него се произнесло името на „священоначалника ни г-на Илариона.”

След това дописката разказва, че на другия ден депутация от народа била изпратена да уведоми епископ Синесий „веднъж за сякога, дето не е приет вече в града ни и да бяга до де е време.” Тя му дала тридневен срок да напусне епископията, в противен случай народът щял да употреби „други мерки”. В заключение дописникът отново декларира решимостта на русенци и тяхната готовност „да претърпят и най-горчивия час, само да се докаже, че има на свят правдина.”

Конфликтът продължил и през следващите месеци и на 23 септември 1861 г. русенските граждани на свое събрание избрали няколко души „попечители вообще на сичките граждански интереси”, които да управляват народните работи в града и в епархията. На мястото на Синесий бил определен протосингелът отец Нил Изворов, който поел ръководството на църковните дела и представлявал българското население пред официалните власти.

От негово име той и много местни първенци, членове на общината, като Иван Мавриди, х. Атанас Петкович, Петър Златов и други, както и множество русенци и десетки представители на околните села се подписали под прошение, отправено до султана с искане за „независимост на народната иерархия, която гръцкото духовенство унищожи.”

Същевременно русенци изпратили двама свои представители в Цариград да работят за същата кауза, но поради материални затруднения ги отзовали след известно време и натоварили с тази задача съгражданина си Костаки Маринович, виден търговец и общественик. Той приел мисията си, тъй като виждал, че „у русчуклиите има истинско българско чувство и те за народното добро когато бъди, никога не ще останат по-долни от другите градове.”

Обстановката се изострила твърде много в началото на 1864 г. Гръцкият епископ изискал българите да му заплатят владичината за изминалите три години, през които бил отстранен от българските храмове. На тези претенции русенци отговорили с нова жалба, която била представена на управителя Ариф паша. Поднеслите жалбата, били арестувани и се подготвило изпращането им в заточение. Тази вест бързо се разпространила из града и предизвикала силна тревога и възбуда сред населението.

За случилото се тогава научаваме от спомените на съвременници: „Митрополията, в която живееше гръцкият владика Синесий – разказва Михаил Хаджикостов, младеж по онова време, – се помещаваше в една паянтова къща…В къщата нямаше никой и портата беше заключена с куфар. Ние счупихме куфаря, влязохме в двора и започнахме да трошим входната врата…В това време дойдоха още момчета, ученици, чирачета, калфи и всички навлязохме в къщата и започнахме да изхвърляме покъщнината и дрехите през прозорците…”

Никола Обретенов свидетелства: „Владиката се опита по Рождество Христово да служи, – пише той – но настоятелите пак се възпротивиха.Тогава Синесий, поддържан от пашата, на 18 януарий ст.ст., на Атанасовден, отново поиска насилствено да служи в черквата. На 17 януари, Антоновден, на учениците от най-горния (ІІІ) клас беше подшушнато нещо и всички ученици от главното училище, като ни пуснаха за обед, вместо да си отидем у дома, отидохме вкупом в къщата на владиката… Аз и досега нося на ръката си белега от чупенето на джамовете по прозорците с юмрук.

Докато едни изхвърляха покъщнината отвътре, други бяха се покачили на керемидите и ги разхвърляха. В продължение на 1-2 часа къщата беше съборена почти до основите. В една стая бяха прибрани сладката на владиката. Всичките буркани бяха изхвърляни като топки върху стените на отсрещната къща…От стените течеше сладко и маджуни. А златната владишка корона, обсипана със скъпоценни камъни, се риташе по двора, както сега се рита топката по игрищата. Майките, като се научиха, че децата им събарят владишката къща, много се изплашиха и всички се стекоха да видят какво става и да приберат децата си. Те запълниха всички улици, от които се отиваше до къщата на владиката. Много жени и деца бяха се събрали – толкова много, че извиканите от владиката стражари… не можеха да си пробият път. Мъже тук нямаше нито един, а само жени, ученици и деца. Улиците гъмжаха от хора. Майка ми, която, разбира се, беше също там, ни викаше: „Сакън да не вземете нещо владишко, защото е прокълнато!” Надвечер, когато всички се прибраха по къщите си, дохожда владиката със стражари и изважда изпод дюшемето на стаята, в която спял, едно тенеке газено с жълтици и други пари.”

Костаки Маринович пише в дневника си: „1864, януарий 16. Днес рухчуклиите топтан, затвориха чаршията и отидоха на конака и викаха срещу владиката си, гръка Синесий, защото пашата зорлан и щеше да им го наложи пак. Жените и децата от друга страна стекоха се на епископията и изхвърлиха владишките сички дрехи, книги и прочее на сокака и строшават врати, прозорци, керемиди и прочее, за да не може вече да се върне пак в нея къща владиката.”

За това как са се развили по-нататък събитията в разбунения град ни разказва отново Никола Обретенов: „На другия ден сутринта – пише той – дойдоха в училището стражари и изловиха по-възрастните ученици от най-горния клас, заведоха ги при пашата и ги запряха… Майките, като чули, че децата им са запрени, събират се всички заедно и със своите роднини и съседки образуват една голяма тълпа, водена от майка ми. Отиват право пред портата на пашовия конак да си искат децата. Пашата, като видял толкова много жени да изпълват целия площад пред управлението, излязъл да узнае какво става… Всички викали: „Децата си искаме! Децата си искаме!” Пашата ги увещавал да се приберат в къщите си, понеже щял да пусне децата им. Но от страна на жените отговорила майка ми, баба Тонка, която знаеше отлично да говори турски. Казала, че няма да мръднат, докато не пуснат децата им, или пък и тях да запрат, защото и те помагали на децата си да съборят къщата на владиката. Това били направили, понеже владиката интригувал против мъжете им – да бъдат запирани и пращани на заточение. Най-после пашата се видял принуден да освободи учениците, които, заедно с майките си, тръгнали из улиците, като пеели на турски език химни за дългоденствието на султана.”

Но русенските жени не спрели до тук. Те изпратили телеграма до великия везир. Отнесли жалбата си и до чуждите консули в Русе.

В. „Българска пчела”, издаван в гр. Браила (Румъния), изтъква, че „движението на народа в тоя град, за да изпъди фенереца Синесия е истинно събитие и че тамошните ни съотечественици направили едно родолюбиво и народно дело…”

В. „Зорница” написал: „българката не е само вярна другарка на мъжа си, но още, че е защитница на народните права против грабенията на зломислените фанариоти…Вашите деца, които ви съдружиха във вашата благородна и родолюбива постъпка, ще помнят и ще приказват на техните деца колко народни са били любезните им майки…през всичкия си живот не ще престана да повтарям, че в Русе има родолюбиви жени и истински българки.”

Етхем паша бил изпратен от Високата порта да разследва този казус. Едва през есента на същата 1864 г. с идването в Русе на новия валия Митхад паша бил постигнат известен компромис между враждуващите страни. Българите в лицето на своята църковно-народна община се задължили да изплатят малка част от паричните претенции на Синесий, но с условие той да напусне завинаги града им. Това станало през ноември 1864 г. Тоя общонароден български въпрос обгръща в себе си максимални народни стремежи и постижения. Осъществяването на тая идея даде, наистина, на българския народ първите най-големи придобивки след петвековно робство и забвение: официалното признание на неговото национално съществувание, националното му обединение в неговите етнографски граници, и една вътрешна автономия.” – обобщава значението на събитието проф. Ников.

Проф. Николай ЖЕЧЕВ

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!