Мистификацията със словото на Иванка, дъщерята на Ботев

На 18 май 1885 г. близо 2000 души от Враца и околностите излизат на Милин камък и поставят началото на ежегодните чествания на Ботевата чета. Първият Ботевски комитет с председател Иванчо Цветков – кмет на Враца и бивш опълченец – изработва устав за честванията – това е първата неправителствена организация у нас. На тържеството Васил Кънчов наново повтаря идеята, зародила се през март 1879 г., подвигът на Ботев да се увековечи с паметник.

През есента на 1888 г. Врачанската окръжна постоянна комисия с председател Георги (Гьошо) Антонов взема решение да издигне паметник на Ботев във Враца. Съпричастни на инициативата са министър-председателят Стефан Стамболов и председателят на Народното събрание Захари Стоянов. За изграждане на физическия образ на поета комисията има възможност да избира между няколко фотографии, но за най-достоверна приема тази, на която Ботев е сниман с братята си, като отхвърля портрета, използван от Захари Стоянов за илюстрация на Ботевата биография.

Проектирането на пиедестала на паметника е възложено на окръжния инженер Фердинанд Будик, а изработката на фигурата на Ботев в цял ръст на немския скулптор Густав Еберлайн – по-късно той участва в конкурса за паметник на Цар Освободител в София и печели втора награда. Творецът не идва във Враца да се запознае на място с особеностите на терена, а работи по снимки и модели на облеклото. Специално в негова помощ младият художник Антон Митов, тогава учител в Пловдив, изработва портретна скица на Ботев.

На 18 май 1889 г. тържествено е положен основният камък на монумента.

В началото на април 1890 г. статуята на Ботев и останалите пластични фигури са доставени във Враца и паметникът е изграден в цялостния си вид. Прави впечатление, че пиедесталът изцяло е заимстван от паметника на Васил Левски в София, създаден от арх. Адолф Колар. За изграждането му са изразходвани 26 150 лева.

Откриването на паметника е предвидено на 21 май 1890 г., но по желание на Фердинанд е отложено с една седмица – за 27 май. Причината е, че на 22 май принцесата-майка Клементина има рожден ден.

Още на 26 май Враца се изпълва с многолюдно множество. От всички краища на княжеството пристигат депутации за тържеството. Градът набъбва до 30 000 души, такова нещо се случва за пръв път. Специална комисия, под ръководството на кмета Цено Леонкев, разпределя в по-богатите къщи по-знатните гости.

Княз Фердинанд, придружаван от Стефан Стамболов, подпредседателите на Народното събрание Иван Андонов и Димитър Петков и живописният гавазин Христо Карагьозов пристигат на 26 май около обяд в Орхание (Ботевград). Файтоните с високите гости са посрещнати от окръжния управител Михаил Македонски и председателя на Врачанската окръжна постоянна комисия Георги Антонов още на границата на Врачански окръг със Софийски. По целия път са изградени триумфални арки, само във Враца те са пет. Фердинанд е настанен в къщата на Симеон Подбалкански, а Стамболов в старинната къща на Николачко, прочута със своите резбовани орехови тавани и букови долапи със старобългарски орнаменти, изработени от дебърски майстори.

Празничният 27 май започва с отслужване на божествена литургия в църквата „Св. Николай“. Към 9,30 часа Фердинанд и свитата му се отправят към препълнения с народ малък площад. Въздухът се оглася от възторжени възгласи и от камбанния звън на всичките църкви. Паметникът е построен на мястото на един турски шадраван. Статуята на Ботев е обвита в бежово платно, краищата, на което падат ниско до земята. Най-отгоре, на върха на статуята, то е прибрано и завързано с трикольорна лента.

До паметника редом с официалните лица застават майката, съпругата и дъщерята на Ботев и 19 оцелели четници.

Церемонията започва с молебен, отслужен от поп Николчо Илиев, поп Константин Йоцов, поп Васко и поп Симеон. На присъстващите тягостно впечатление прави отсъствието на владиката Константин. Това не е изненада за княза и Стамболов, който е разгонил Светия синод в лицето на Търновския митрополит Климент, Константин Врачански и Варненско-Преславски Симеон, тъй като бунтуват народа. Към греховете на Константин се прибавя и дързостта да не спомене на Коледа 1888 г. името на Фердинанд. Сега владиката демонстративно не присъства на тържеството, като забранил това и на останалите свещеници.

След молебена кратки речи произнасят Георги Антонов и Фердинанд. Сетне Антонов подава трикольорната лента на княза, той я дръпва, платното пада и майските лъчи заиграват върху жълтобронзовата статуя на поета-революционер.

Войводата е изваян в естествен ръст, облечен в четническа униформа и с ботуши, на главата му е поставена качулата шапка с перо, от дясната му страна виси кобур, а от лявата му се спускат два тежки пискюла от препаската, в дясната си ръка държи страховито издигната сабя, а в лявата стиска свитък хартия, върху която се чете Свобода или смърт, в краката му са разположени в безпорядък книги, мастилница и разпилени листи.

На пиедестала са поставени орелефи на Давид Тодоров, Мито Цветков и поп Коста Буюклийски. Изписани са и имената на Ботевите четници. Управниците на Враца не са пропуснали шанса да увековечат имената си, като ги изписали на метална плоча, поставена на лицевата му страна, под самата статуя. Паметникът е ограден с метална декоративна ограда, като на всеки ъгъл се издига кол с набучена глава.

Множеството се разшумява, проехтяват топовни гърмежи, ехти гръмогласно „ура“, музиката свири „Шуми Марица“. Неочаквано пред паметника застава Иванка Ботева, четиринадесетгодишната дъщеря на Христо Ботев, и започва да чете слово. Появата на детето е пълна изненада на организаторите. В програмата не е предвидено тя да произнася реч. Така не се разбира кой е инициаторът на тази проява, но това не е спонтанно начинание, защото словото на Иванка е написано от човек с несъмнена публицистична дарба. Кратко, живо, емоционално, то възпламенява хората, в очите на много бликват сълзи. Фердинанд също е трогнат. В словото деликатно, ненатрапчиво, но осезателно Иванка засвидетелствува своето уважение и почит към държавния глава. Един от присъстващите пише: …не беше това реч, но електрический ток; всичко плачеше; всяка нейна дума беше сила, всекой би желал да има такава дъщеря, но всякоя дъщеря не може да има баща Ботева…

След нея говори Стамболов. Той произнася трогателна и патриотична реч, която разплаква със сълзи не само старите ветерани и поборници, но и всички присъствующи без разлика на възраст и политическо убеждение. След речите Фердинанд дълго разговаря с близките на Ботев. После пожелава да поздрави духовниците, но се оказва, че те отдавна са напуснали тържеството. Такава била заповедта на владиката. Вбесен Стамболов нарежда на окръжния управител Македонски да ги открие и представи на княза.

В същото време отсрещното Стефанакьово кафене е пълно с русофили, които гневно роптаят срещу княза и Стамболов. На пейките вън от кафенето са насядали бившите опълченци Ангелаки Сокачев, Коста Бошняков, Иванчо Цветков, Христо Бошняков и други, всичките окичени със своите руски ордени. Въпреки че Стамболов обяснява на Фердинанд какви са тези хора, той се запътва към тях и ги поздравява пръв по войнишки, отдавайки чест на ордените. Русофилите се оказват твърдоглави, нито свалят калпаците, нито отговарят на поздрава. Тази постъпка силно огорчава княза и той споделя болката си със Стамболов.

И друг тъжен случай помрачава празника. От вълнение и преумора пред един от градските ханове издъхва Ботевият четник Никола Ненов от Руска бяла, Врачанско.

Веднага след откриването на паметника гостите са поканени на празнична трапеза в градската градина. Първенците на града са наградени с ордени, четиримата свещеници също получават орден „Александър“ – ІV ст. Князът дарява жената на Ботев – Венета със скъпа гривна с диаманти.

Банкетът е нов повод за сръдня на Фердинанд. Още на масата извиква Стамболов и го нахоква. Възмущава се, че присъстват двама подпредседатели на Народното събрание (Иван Андонов и Димитър Петков), а никой не се е сетил за майка му, баба Клементина, да каже в Нейна чест две добри и похвални думи, загдето е родила достоен син за българския престол.

Събитието във Враца е широко отразено в тогавашната българска преса. Пораждат се слухове за злоупотреби, хапливи бележки отбелязват неуместното хрумване на врачанските първенци да си изпишат имената на паметника, остро се критикува и комичната фигура на Ботев. Васил Кънчов я определя като зле направена статуя, а Алеко Константинов с право се възмущава, че бронзовият Ботев няма никаква прилика с действителния образ на поета и че това не е фигурата на славния Христо Ботев, а на бивший председател на Постоянната комисия във Враца. Алеко се предоверява на махленските клюки и без да се замисли пише, че когато немецът поискал портрета на Ботев – тогавашният председател на постоянната комисия (Георги Антонов) му бил казал: Не ти трябва портрет, гледай мене – не питай за Ботева, аз досущ на него приличам, като, че съм му отрязал главата… Разбира се, това не е вярно, но тази нелепост и днес е жива и охотно се харчи в лековати писания. За радост Бог е милостив. Съсипан от злостните подмятания и критики, Георги Антонов заболява тежко и умира на 26 април 1892 г., без да прочете хапливите редове на Алеко.

Идва 9 септември 1944 г. Това, че Ботев е превърнат в социалист, комунист, не е изненада. Това е повелята на народната власт и всички се съобразяват с тази директива. Затова цялото творчество на поета е преразгледано и преосмислено в тази светлина.

Но неочаквано през 1949 г. във вестник „Изгрев“, в броя от 6 януари, се появява кратка статия от Иван Чакъров (Иван Хаджов – изследовател на Ботев), озаглавена Едно слово на Иванка Хр. Ботева. Хаджов сензационно пише, че при откриването на паметника на Ботев през 1890 г., Иванка е произнесла слово и, че го открил в едно издание на Ботевите стихотворения, неспоменато нито в една от досегашните библиографии за Ботева. Той манипулира словото като целенасочено премахва от текста определени изречения и един цял пасаж. Целта на всичко това е да се докаже, че Иванка се дистанцира от Фердинанд, че от малка е пропита от социалистическите идеи на баща си и, че словото е лишено от верноподанически приветствия и излияния, като не му споменава името.

Това не е вярно. Иванка започва словото си с обръщението: Ваше царско височество, и в края на речта си отново се обръща с топли думи към княза: …Аз и майка ми сърдечно благодарим на българския народ за признателността му към заслугите на баща ми и другарите му, изказваме синовната си благодарност на Ваше Царско Височество и Г.г. министрите за гдето сте благоволили да почетете с присъствието си неговата памет, не мога да не изкажа нашата искрена признателност на почитаемата комисия в лицето на нейния председател г-н Антонов за гдето са употребили всички усилия за да създаде и остави на потомството паметник за назидание на всички.

Фердинанд оценява проявеното внимание на Иванка към особата му. Веднага след откриване на паметника той отпуска стипендия на Иванка да учи в престижния католически пансион „Нотр Дам дьо Сион“ във Виена. Той има амбицията да я превърне в бисер на столичното общество, да я привлече в двореца като придворна дама. Иванка показва непокорен характер и отказва да свикне с порядъка на пансиона и го напуска. Фердинанд проявява настойчивост и я изпраща в Женева – в пансион за благородни девици, но Иванка издържа само два месеца…

Князът вдига ръце, намалява стипендията ѝ на 120 франка и повече не се занимава с нея…

Не отговаря на истината, че словото на Иванка достига до широкия читателски кръг едва през 1949 г. То е публикувано, с неизбежната редакторска намеса, във в. „Свобода“, 3 юни 1890 г., в. „Нова България“, 9 юни 1890 г., споменато е и в други печатни издания.

Словото, съкратено, преработено (в по-малка или по-голяма степен) и съобразено с първообраза, създаден от Иван Хаджов, е публикувано и в някои съвременни издания, посветени на Ботев.

И все пак мистификацията, макар и със закъснение, е разкрита. Пълното и автентично съдържание на словото е публикувано в малката брошурка В памет на българския герой и поет Христо Ботев и другарите му, съставена от Иван Томов и отпечатана през 1895 г. в Лом.

Източник: tretavazrast.com