Офицерът Петър Пармаков – военният стратег в Дряновската епопея

Днес предимно се пише за всеизвестни исторически личности, свързано с тяхна годишнина. Това са видни просветители, войводи, генерали…

Но какво биха били те, ако след тях не вървяха по-скромните „незабележимите”, не споменавани почти никъде или съвсем бегло, но не по-малко значими и не по-малко изявени борци-герои, не пожалили младия си живот в името на страдащия под чужд ярем български народ и за постигането на неговата свобода. Един от тях е малко познатия български офицер от руската армия Петър Н. Пармаков – военният ръководител в четата на бачо Киро и поп Харитон от 1876 г., прочула се с героизма в епопеята при Дряновския манастир.

„…Пармаков беше един от най-решителните и смел борец в нашата чета. Той беше душата на четата със своята умела команда…” – пише оживелия по чудо четник /после свещеник/ Петко Т. Франгов от Б. черква в книгата си „Белочерковската чета”, 1909 г.

Петър Пармаков е роден в планинското селце Градец /Котленско/ от твърде заможни родители – баща Никола Жейнов и майка Станка Николова /Мезюва/ през 1850 година. Имал двама братя: Тодор и Васил и сестра Руска. Петър е най-малкият, на най-буйният и любознателен.

Презимето (или по-точно прякорът) „Пармаков” получил от баща си, който имал „по шега на природата” по 6 пръста на двете си ръце т.е. на всяка една ръка при палеца е имало по едно малко пръстче, та за тази му „извънредност” турците му казвали „Алтъпармака”/шесторъкия/, а прякора му по български бил – „Кодата”.

Никола Алтъпармаков се занимавал с воденичарство и тепавичарство в своите воденица и тепавица, които наследил от баща си Жейно Джидков, а той от дядо си и прадядо си. Никола имал овце, които се пасели долу в равнината на Добруджа, където купил къшла в с. малък Гергалък в Кюстенджански район. Освен него и редица други хора от Котел, Градец, Жеравна, Ичера, Катуница и др. имали големи стада в Добруджа. За да ги пазят от турците, те обучавали силни кучета, които можели човек от коня да смъкнат, ако не ги спре овчарят. На вратовете си кучетата имали яки железни халки с остри железни шипове – за отбрана от турци и от вълци.

Семейството на Петър било гостоприемно и милостиво към по-бедните си съселяни. В селото нямало нито един турчин, „нито кьорав турчин за цяр” било чисто българско. Петър растял на свобода и рядко чувал за турци… Бащата Никола бил чист планински българин, бил строг и „лют като петелка чушка”, но справедлив. Петър често се борел с другарите си и като се връщал в къщи изпокъсан, баща му налагал гърба му с „няколко оки” бой…

Първоначалното си образование Петър Пармаков завършил в Градец при учителите Върбан Димитров и класен учител Димитър Русков (баща на известния генерал Радко Димитриев). Училището, благодарение на последния, било по-добре устроено, отколкото тия в Котел, Сливен и др. Селото, благодарение на Русков имало черковно-училищана каса с ½ милион гроша и още две: овчарска и еснафска, затова било сравнително заможно и свободно от турци.

След завършване на училището – през 1863 г. Петър за първи път отишъл при братята си в Добруджа, където те пасели стадата. Тук престоял 3 години и се научил да свири на кавал. Но и друго научил и видял – що е турчин, татари и черкезин, които тормозели българите, ограбвали им най-доброто от стадата и видял що е черна робска мъка…Срещнал се „очи в очи” с робството. Закопнял за свободата на родното си село и казал на братята си, че „не може вече да трае като другите овчари” как „турчин бесней из Добруджа”.

Като се прибрал, баща му го пратил да учи в Котел, където главни учители му били Тодор Икономов и Сава Доброплодни. След завършването му заминал за Цариград, където да си изкара пари, за да замине в Русия и учи там. Било 1868 г. когато четите на Хаджи Димитър и Ст. Караджа минали в България и създали панически страх у Високата порта. Не му дали паспорт по тая причина. Върнал се при братята си и с гаранциите на брат му Тодор и Петър Савов Огнянов в Кюстенджа – работата била „скалъпена”, издали паспорт и Петър заминал за мечтаната Русия.

Преди тръгването му Матей хаджи Петров от Кюстенджа му дал „препоръчително писмо” до генерал Иван Кишелски (той бил влиятелен, защото бил в руската армия по време на Кримската война 1854-1856 г. където се отличил с храброст и бил награден от руския цар със златна сабя, чин генерал и кръст „Св. Георги” и който имал голям авторитет в Русия). В писмото се искало съдействието на генерала да приеме младия Петър и да го настани в училище, което желае. Отначало постъпил в семинария, но според писмо до братята си от 18.IX.1870 г. натурата на Петър не ставала „ни за поп, ни за калугер”.

С много усилия и с много прошения от страна на Петър Пармаков, най-после /от писмо с дата 10.I.1871 г./ Петър съобщава, че с помощта на ген. Кишелски е постъпил във военното училище в гр. Кишинев. В писмо, пак до братята си, пише да му пратят пари като продадат овцете му, за да се издържа, на адрес: „59-ий Люблински пехотен полк, 7-ма рота в гр. Кишинев, Бесарабска губерния, волноопределяющему болгарину П. Пармакову.”

На 7. XII. 1875 г. той съобщава в писмо, че вече е завършил юнкерското училище и е произведен „протопей” в същия полк и е приведен в гр. Николаев /Херсонска губерния/. И още – че в този си чин получава по 100 рубли на месец и вече няма да „захецва” братята си за пари. Последното му писмо да брат му е от 21.V.1875 г. след което замълчава.

На 15.III. 1875 г. Петър Пармаков ненадейно дошъл при Тодор в с. Малък Гаргалък, с цивилни /френски/ дрехи от сукно и с черно астраханско калпаче, като носел един малък револвер и една книга – това било „багажа” му. Стоял тука само 3 дни и бързал като казал, че е „задължен да извърши една работа, за коята бърза”. Наред с това в един от тия дни казал на брат си „под секрет”: „Бате, продайте си тази година половината от стоката /добитъка/ та нека да имаш пари за всеки случай. Сърбия скоро ще отвори война на Турция…та да ти се намерват пари, защото ний сме тръгнали вече да размиряваме народа си против турците да въстава, че вече е срам за нас, българите, да пъшкаме под турски ярем. В Русия не можем да си подадем главата от присмехулки, смеят ни се, ти казвам, бате, загдето търпим като овни под един див и невежа народ, какъвто е турския. Туй вече не може да се търпи. Ний ще се борим за нашите человечески правдини.”

След това Петър Пармаков заминава за Румъния и се установява в Букурещ, където се запознава с Филип Симидов и други революционерски деятели в края на месец март 1876 г. В началото на април с. г. Пармаков е в България по плана на Букурещкия централен комитет, за да вземе живо участие в подготвяното за 1-ви май въстание. Идва в Първи рев. Окръг – търновския, където на 27 април е с поп Харитон в Горна Оряховица, за да се срещне с Георги Измирлиев /Македончето/ и Иван Панов Семерджиев, но в същия ден последните двама по предателство са уловени от турските власти и арестувани..

Същият ден вечерта поп Харитон, Пармаков и Димитър Атанасов /Русчуклийчето – по-късно знаменосец в четата/ успяват да се „изскубнат” от Г. Оряховица и идват в сборния пункт на готвената в тоя край чета – в с. Мусина. Когато Велочерковската чета от 103 души идва тук на 28 май /начело с бачо Киро/ и от другите села, за главен войвода е избран поп Харитон, а Петър Пармаков за военен командир…

В 9-денонощните страшни битки с многочисления турски аскер, башибозук и черкези, четата под стратегическото ръководство на Пармаков, успява да удържи своето опасно и крайно неблагоприятно положение в Дряновския манастир. Пармаков, от позиция на позиция, разпределя и окуражава изморените четници. Не малко от тях вече са паднали от турски куршум и многото топовни гюлета. Поп Харитон , ослепен в барутната стая, не можел да изпълнява войводската си функция. Пармаков изцяло заел неговото място и то с достойнство, умение и добра военна подготовка, но когато манастирът пламва, той взема ново, рисковано, но единствено правилно решение – за да остане някой жив, да направи пробив през турския обръч при манастирското лозе на 7 срещу 8 май през нощта.

Свещ. Петко Франгов, тогава четник съобщава:

„…При най-силното нападение на турците…Петър Пармаков държа следната патриотическа реч: /предавам със съкращения/ „Братя. Аз на драго сърце приех командуването на дружината. Вие вече всички видите, че сме се затворили в тази света обител…на светаго Архангела Михаила…той ще ни бъде всякога на помощ…Ние сме вече обсадени от турските редовни войски, башибозуци и черкези, но има ли от що да се боим? Човек на този свят се е родил и като се е родил, той рано или късно ще умре…Погледнете там по скалите и в гората около тази обител това е турска войска, заедно със своите пушкала /топове/, които ние немаме.

В сравнение с нашия неприятел ние 50 пъти сме по-малко, но като знаем, че ще изпълним своя дълг, то трябва да не се плашим и да не се отчайваме. Верни и предани мои другари. Може ли някой от нас да си помисли, че ще се избави жив от тук? Може нас да ни съветват да се предадем с обещание, че султановото правителство ще ни прости…Но това ние не трябва да приемаме, защото нас ни очакват, ако паднем живи в турските ръце – мъки, затвори, бесилки. По-добре е да умрем славно тук, на бойното поле, с оръжие в ръка, отколкото да се предадем…в ръцете на петвековния наш мъчител. Да живее България и българския народ – смърт на тиранина…”

След тая реч знамето, ушито от Ирина Бачокирова е изгорено, за да не попадне в турски ръце, а после Петър Пармаков разпорежда кой каква група ще води извън портите на манастира в нощната тъма всред дъжд и кал и който има късмет – да остане жив, за да разкаже историята на четата.

Разпорежда: бачо Киро да поведе една част от четниците, друга част да води поп Гавраил /бачокиров брат/, трета – на друг. През нощта настъпва съдбовното време на опита за пробив; саби секат наляво и надясно, тъмата пречи да се види кой е враг и кой – не. Гърмежи, викове, звън на саби и накрая – тишина. Малка част, укрила се по пещерите, остава жива от четниците. Бачо Киро, останал под един шумнат храст, затрупан от навалялия едър сняг, стоял със сабя, обърната с острието нагоре, че ако го видят турците – да се промуши в сърцето. Но „имал късмет”…докато го предадат.

А Петър Пармаков, който окуражавал с команди четниците и бил най-напред, по сведение на св. Франгов: „Падна най-геройски, убит от неприятелски турски куршум в сражението при манастирското лозе на 7 срещу 8 май, за отечествената свобода.”

А е бил само на 26 години. Нека днес му отдадем заслужена почит и признателност и да го извадим от забравата. Защото, ако не бе неговата решителност за излизане от манастира, нямаше да остане ни един жив четник, а са се спасили повече от 20 души, между които и свещ. Петко Т. Франгов, който със своите над 23 книги увековечи подвига на героите от епопеята при дряновския манастир и подвига на офицера от руската армия българинът Петър Николов Пармаков. Костите му днес почиват в общата костница в Дряновския манастир.

Маргарита АТАНАСОВА-АРЧИЙСКА

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!