През XIX век българският народ прави редица опити, за да възвърне свободата си и да се освободи от османския терор.
Един от тези опити е Белоградчишкото въстание, познато още като Видинското въстание и въстанието в Северозападна България, за което ще Ви разкажем в следващите редове.
Положението на българския народ след падането под османско иго е значително влошено. На българите им е забранено да носят пъстри и светли дрехи, да имат оръжие и др. Поробителят разрушава църкви, манастири, опитвайки се да сломи българския християнски дух по всякакъв начин. Определяни като рая, българите стояли по-ниско в обществената йерархия и имали по-малко права от мюсюлманското население.
Особено е положението в Северозападна България, защото през годините там се водели редица сражения и бунтове, които били потушавани с жестокост от турците. Османската империя водела битки не само с българите, но и със сърби, румънци и западни държави. Важно е да бъдат споменати няколко от тях – опитът на турците да превземат Виена през 1683 година, успешният опит на Осман Пазвантоглу да се отцепи от Османската държава в края на XVIII век, както и въстанието в Румъния през 1848 година. Тези събития налагали честото преминаване през селата в Северозападна България на турски войски, еничари, башибозуци, кърджалии и всякакви други въоръжени турци, които издевателствали над местното население. В тяхна защита действат хайдушките групи, но те сами са неспособни да прекратят зверствата и неправдата.
В своята книга “Материали по Белоградчишкото въстание” Киро Панов споделя важен факт: през 1848 г. Вълчо Бочов и Лило Панов отишли на поклонение в Света гора. По същото време там е и един от престолонаследниците на Царска Русия – Константин Николаевич (брат на Александър II). Те разказали за мъките на българския народ и чрез свитата си, престолонаследникът им съобщил, че Русия е готова да помогне на българите, но те първо трябвало да се „провикнат, че искат свобода”…
Въпреки неуспешния край на Велчовата завера и Браилските бунтове, българските първенци нямат намерение да се предадат в борбата. Под влиянието на общото недоволство през 1850 година започва подготовка за ново въстание. Инициатори са местните първенци – Петко Маринов, Цоло Тодоров, Иван Кулин, Лило Панов, Първан Стамболията и Вълчо Бочов. Надявайки се на помощ от Сърбия, целта им е била да освободят тази област.
Съставен е и комитет, в който участие взели не само изброените, но и други местни първенци. За председател е избран Вълчо Бочов, а Лило Панов изпълнявал функцията на касиер и секретар. На общото събрание на комитета е взето решение въстанието да избухне на 1 юни 1850 г. Комитетът предвиждал и освобождаване на Лом, Белоградчик и Видин. За ръководители са избрани капитан Кръстьо на Ломския отряд, Игнат Бояджията на Белоградчишкия и Първан Върбанов на Видинския. Иван Кулин и Първул Станков се били заели със задачата за закупуването на оръжие в Сърбия, както и с преговори с местните власти за подпомагане на въстанието. Сръбските власти обещавали, че щом се обяви въстанието, щели да вземат участие в него.
Въстанието е обявено на 31 май срещу 1 юни (Спасовден), ден по-рано от предвиденото, тъй като около село Раковица са убити някакви турци и въстаниците се страхуват, че турските власти ще предусетят готвещото се въстание. Част от първенците сред които Цоло Тодоров, Лило Панов и Вълчо Бочов са заловени още преди началото на въстанието поради несъобразителност – жената на Цоло Тодоров се похвалила за бъдещите действия на поборниците. Всички селянин, годни да носят оръжие, се въоръжили с пушки и под ръководството на първенците, заобиклили Белоградчик. На най-важните пътища били сложени хора, които да съобщават за турското настъпление.
Първото сражение е в село Воденци. Там се намирал капитан Кръстьо. Опитът за превземане на Лом завършил с неуспех. Капитан Кръстьо намира смъртта си, а останалите живи въстаници под ръководството на Иван Кулин, поели към Белоградчик.
След като на всички става ясно, че обещаната помощ от Сърбия няма да пристигне, ръководителите на въстанието допуснали голяма грешка – взели решението да продължат обсадата и да не предприемат никакви действия за настъпление към града до пристигането на Ломския отряд. Важен елемент бил и липсата на оръжие. За нея разказва Киро Панов, съобщаващ в книгата си, че въстаниците разполагали само с „50-60 пушки”. Турските власти правят опити за преговори, но българите отказвали. На 8 юни 1850г десет хиляди души блокирали Белоградчик и държали града изолиран. Обсадата на града продължила десет дни. Изградени били три укрепителни линии, но непредприемането на действия, се оказало фаталнo. След погрома на въстанията в Ломско и Видинско, турците насочили силите си към Белоградчик. Въпреки храбрите действия, въстаниците претърпяват загуба от турските войски на 19 юни 1850 година.
След потушаването на въстанието, турците извършват зверства навсякъде из Северозападна България. Арестуваните преди началото на въстанието първенци – Лило Панов, Вълчо Бочов, Цоло Тодоров и други са избити. Тези насилствени актове не остават незабелязани и реакцията на представителите на Великите сили в Османската империя не закъснява. За българите се застъпва руският дипломатически представител Титов, както и неговият английски колега. В Цариград е изпратена делегация от местни първенци, сред които Първул Станков, Първан Стамболията и Петко Маринов. Те съобщили исканията на местното население на везира и на Великите сили. Подобренията не закъсняват и около Димитровден земята е взета от спахиите и е раздадена на местното население, намаляват данъците и се ограничават своеволията на турските власти в областта.
Причините за неуспеха на Белоградчишкото въстание са ясни и видими – повечето от въстаниците нямали военно обучение, липсвал им опит във воденето на борби. Основна роля изиграло и количеството оръжие, оказало се недостатъчно, а наличното било твърде старо. От значение е било неспазеното обещание на сръбските власти, обещали помощта си. Ролята на това събитие в българската история обаче не е малка. Дадените жертви, полагат основата на бъдещото националноосвободително движение и показват, че българите имат потенциала, волята и характера да се борят и извоюват свободата си дори без външна намеса и помощ.
Източник: bulgarianhistory.org
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
