Страдалческата история на българите след Априлското въстание

За положението и съдбата на българското население по време и след кървавото потушаване на Априлското въстание през 1876 г. ценни сведения черпим от спомените на участници и съвременници на събитията от 1876 г., които са най-непосредственото и емоционално преживяно и изстрадано свидетелство за трагичната съдба на българите.

Едни от източниците, които могат да ни дадат по-пълна и правдива картина за случващото се в онова смутно и тревожно време е и запазената кореспонденция от този период.

В следващите редове ще припомним писмото на Христо Досев (Досов) до пребиваващия по онова време в Цариград Тодор Бурмов, писано преди 140 години – на 24 юли 1876 г. И двамата тия възрожденски дейци са родом от габровското село Новата махала. Авторът на писмото е деен общественик – бил е кмет на селото, участвал активно в подготовката на въстанието през пролетта на 1876 г., както и във формирането и действията на четите на Цанко Дюстабанов и тия в Тревненско и Габровско, начело с Тодор Кирков, Христо Патрев и Станьо Гъдев. След погрома на въстанието се укривал известно време, но е бил заловен и откаран на съд в Търново. Получателят пък на писмото – Тодор Стоянов Бурмов (1834-1906) е виден възрожденски и следосвобожденски просветен деец, книжовник, публицист и общественик. Той е и пръв български министър-председател в 1879 г.

Господине Тодор Бурмов в Цариград,

Идеме да ви поздравиме с добро здраве и молиме бога за вашето здраве. Второ, идеме да ви явиме нашите нужди и страдания, що сме претеглили, и как сме остали на къра като циганите под катуни и ни избиха, и ни изклаха сормадана [наред], без да питат, кой има кабахат [вина] или няма: вземат го от работата и го закарват в Търново и тъй го връзват и оковават с четиридесет оки синджир и с белези на ръцете, и тъй ни вкарваха в Търново и ни показват…

И пак ви пишеме за нази, бедни сиромаси, които живеем в Новата махала и как я запали един от Габрово, тападжия [който издава тапиите] от конака – Хафъз ефенди. Той дойде с башибозук и с аскер и захвана да гори и да бият с пушки; на един българин сто пушки се хвърлиха. Но ние, като видяхме огъня и убийството и тъй избягахме два куршума мензили [разстояние] от къщите си навън, за да не ни убиха, за да останахме живи. И тъй като запалиха, първо бараха [бързаха] да взема[т] дрехи и стоки, и пари, и което имаше в къщята и в дюгените. И тогази запалиха с газ същите къщи, и тъй ви ги пишеме поименно: една къща бащината ви и с дюгена ковашки, които бяха пълни със стока и с дрехи. Второ, моята къща с всичките неща вътре. Трето, школото и щото имаше неща вътре. Четвърто, черковата обраха, взеха всичкото, щото остана само едни дувари и един покрив на нея. И тъй като взели дрехите и ги облекли и правили поругание с тях и с иконите. И на дяда Стана Митьов къщата с дюгена заедно са изгори, [в] която стоеше Димитър Пенчов, който имаше около за четиридесет хиляди гроша стока, и тяхната къща, която беше през реката, и тя изгоря, и на дяда Ивана Митьова къщите, и на свещениците къщята с дрехите и с всички потребности, които остават днес под чергило на къра голи сиромаси, и на Петка поп Пенчова къщата със стоката заедно, и на Генча Анчова с всичкото, и на Тота Анчова с всичкото заедно, и на Донка Теодорова къщата със стоката заедно, което му стана повреда около за осемдесет хиляди гроша. Но молим ви, това нещо, което пишеме да ви явиме за в Махлата, за всичката Янтра, сиреч Старска махала. Има освен тези къщи, които ти пишеме, горе около петдесет къщи башка [отделно] и плевни и в Генчовската махала къщи и плевни около тридесет, и хора се убиха и се наказаха в лошо наказание.

И тъй, ази сиромаха, като лежах в Търново в тарсаната [затвора] петдесет дена, окован със синджири, и в тъмница и люти мъки – ме мушкаха със сюнгиите [щиковете] по сто души, но и ази казах на ума си: „Христа как го мъчиха и притърпя, и после с името божие победи вразите.” Тъй и ази турих неговото име в себе си и с този помисъл и тъй ме избави. Но и колкото пари искаха – взеха, не е изказано.

И ние като бехме запрени в тарсаната и се надявахме, че ви е явил някой от вашите или от Габрово, но като са научих, че ги било страх да ви отпишат, и тъй днес ви отписвам и ви поздравляваме всички фамилиарно… И н същото време, както ви пишем, ако да ни попитате за отговор, има още да ви пишем подробно, но сега ви пишеме вкратце само да забележите от малко.

Оставам ваш доброжелател

Нова махала Христо Досов

1876, юлия 24

Един от авторите на спомени е възрожденският учител Юрдан (Йордан), родом от с. Райковци, Еленско. Дълги години той се изявява на учителското поприще в Елена, Панагюрище, Сопот, Чирпан, Хасково и Пазарджик. По време на въстанието от 1876 г. е със семейството си в с.Белово, където участва в посрещането на четата на Георги Бенковски, в която се включва и неговият син. След това е арестуван от властите и жестоко измъчван. През 1877 г. е заточен в Мала Азия, откъдето се завръща по силата на Санстефанския договор от 1878 г. След Освобождението е дребен чиновник. Спомените му са обнародвани през 1896 г. в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Тук поместваме малка част от възпоминанията му за неговите и на сънародниците му страдалчества в дните след потушаване на Априлското въстание.

Проф. Николай ЖЕЧЕВ

„Пристигнахме в Саранбей, [дн. гр. Септември] повика ни бинбашията, изпитва ни, що ни изпитва по един, и до мръкване нямаше нищо.

Като се стъмни, разсвирепяха онези турци. От нас едни повесиха на дървета и палеха голите им тела с каф-кебрит, други по друг по-ужасен начин биха, мъчиха, а мене вързаха главата ми между кълките и отзади с камшици от време на време биеха. Осъмнахме с половин душа, цял ден гладни затворени. След пладне, навързани и претегнати на ръцете, и с други изловени селяни до 45 души, конвоирани от цяла рота, ни покараха за в Т.- Пазарджик. Четири часа разстояние ние го изминахме в два часа пеши търчишком, и често, често удряни с приклади (дипчици) на пушки, няколцина мушкаха и с байонетите си. Двама от вързаните паднаха по пътя и умряха на място.

Аз помня, че стъпих на моста Марични до Т.-Пазарджик и до 26 часа съм бил пренесен и не знам що е ставало с мене, а отпосле ми приказваха другарите.

Когато съм паднал на моста, имало изпратени въоръжени турци от Али бея, които, като ме набили добре, съблекли ми връхните дрехи и ме оставили по риза и долни гащи, и те съдрани от дърпане. Не съм можал да ходя, като премрял ме влачили по калдъръма като умряло куче. После се съжалили някои селяни, та ме взели на гръб и ме носили до конака на Али бея, гдето били откарали всичките бельовци. Али бей зверски нападнал на мене, ритал ме, плювал ме, но аз съм бил без чувство, бутнал ме в един гьол, гдето се къпели патките му. Благодарение на този гьол, той ме спасил. Като съм се поразхладил от водата, аз съм продумал нещо безсъзнателно. Оттам ме качили на тарга, та с всичките вързани, откарали ни в затвора. Там заптиетата, като ме видели, казали: „той е пиян,” и ме хвърлили в заходнята, гдето почти цяла нощ съм прекарал. Отам ме изкарали на двора пред затвора и аз съм викал на жена си да ми донесе дрехи да се облека, че уж съм бил потен. Туй всичко ми разказваха много пъти Иван Пергелят, Никола Пешов, Георги Илчов, поп Мико – бельовци, съзатворници с мене, които още са живи.

На третия ден се свестих и разбрах где съм. Видях си коленете смазани с две издълбани рани, белезите на които стоят и до днес. Няма място да ме не боли. До вечерта донесоха ми дрехи да се преоблека и ястие да се нахраня от дома, и ми известиха, че жена ми с децата пристигнала от Бельово. Докарали и сина ми, но понеже беше затворен в друг затвор, не го видях.

Тука седяхме затворени около 15 дни и гледахме как мъчеха новодоведените от Панагюрище, от Копривщица и от другаде.

Голямо впечатление ми направи някой старозагорчанец Русинов, който неустрашимо говореше на изследователите си турци: „Вие с моето обесване няма да потушите българския народ да не дири и иска своите правдини. Един мене ще обесите, с хиляди други ще излязнат!”

Да вземе човек да описва потънко зверствата на турците по затворите с въстаниците, трябва томове да напише и пак не може ги описа.

Що бях чел из житията на мъчениците християни, мъчени от римските царе Диоклециана, Нерона, и ги мислех за въображаеми, сега тука ги изпитах на себе си и ги видях да се вършат и на другите ми събратия българи, с още повече зверство, новоизнамерено от турците.

След 15-те дни изкараха ни на мегдана пред конака до 450 души затворници. Едни навързаха със синджири, с железни тежки гривни на шията, мене гудиха в синджирите на чело, други навързаха с въжета, та ни държаха повече от половин ден на слънце, като дохождаха турците да се ругаят с нас. И после ни откараха в Куршумли-хан, гдето на вратата бяха се наредили от двете страни турци от града и арнаути странници с жопове, та стоваряха по един, по два на всякой вързан, гдето завърнеха, на много души изпоцепиха главите и кърви ги обляха.

Тука не ни държаха много дни, а ни изкараха и ни навързаха едни в синджири, други с въжя застегнати, на брой 418 души, и ни откараха в Пловдив. По пътя аскерът изпообра всичко по-хубаво: обуща, дрехи, пари от нас, и изби 9 души, които с кола закараха мъртви с нас в Пловдив. Мене ме оставиха бос да ходя по острите камъни, скоро трошени и насипани на шосето. А ако не вървиш и вземеш малко да подклякаш, знай че си смазан и убит.

Тъй изходихме до половин път до средния хан, гдето имаше неколцина от аскера, надъхани от Пазарджик да ме довършат по пътя, а поради туй аз и тука бях на най-голямо насилие и мъка, но благодарение, че тази рота се промени на средния хан и ни пое друга, от която нищо зло не видяхме по пътя до Пловдив. Мене ме качиха на кола при двама мъртви, защото не можех да ходя вече.

Застигнахме Пловдив. Турци, кадъни, евреи, еврейки, гърци, гъркини, целият Пловдив, излезли насреща. Турците викат връз нас и не, ама гърците най-много си деряха гърлата да викат и да ни ругаят. Даже си позволяваха и да плюят връз нас. Това са те пловдивските гърци, православни наши братя по вяра християнска!…

Тука ни натикаха в един дълбок тъмен яхър на Панаир хан.

На втория ден ни посети д-р Владос, който избра болните, ранените и ни отдели по особни стаи. Д-р Владос излекува моите страшни рани от Пазарджик, изцери сина ми и ми подари едно хубаво полувачно палто, с което аз запазих живота си. Този доктор беше спасителят и благодетелят на затворниците. Зарадвах се, като чух, че нашето правителство му отпуснало пенсия!… Заслужава я напълно.

Тука ни държаха до 1 юли, когато на заранта ни изкараха по име: бельовци, малко-бельовци, варварчани, симчиновци, сантовци, ветренци, и мене със сина ми, всички на брой 91 човек. Навързаха ни по петима на едно въже и подкараха ни пеша за Т.-Пазарджик. Оттука в Ихтиман и оттам – в София. За три дни пеши през юлската жега, без водица, вързани ни докараха от Пловдив в София. От Пловдив до Пазарджик измряха шест души, измъчени по пътя; от Пазарджик до Ихтиман не помня, мисля, че измряха още 5 души…”

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!