„Мъглиж беше пръв…”- дръзва да възвести в поемата „Септември” Гео Милев и заплаща за това с живота си. А той просто точно отразява историческия факт, че на 13 септември 1923 година комунистите и левите земеделци в казанлъшкото село Мъглиж се надигат на бунт и установяват работническо-селска революционна власт. Присъединява се към тях и организацията на БКП от село Голямо Дряново. Това е началото на Септемврийското въстание.
Въстаниците превземат двете села, но не са подкрепени от партийните организации от съседните населени места, които решават да чакат официалното обявяване на въстанието. Няколко часа след началото на въстанието в Мъглиж, те се оттеглят в планините.
Необходимо е уточнението, че понятието Септемврийско въстание е наложено от българската марксистка историография. Съвременните историци, като отчитат организацията, мащабите и резултатите на септемврийските събития от 1923 г., ги окачествяват като Септемврийски бунтове.
Всеки опит за кратка и еднозначна оценка на септемврийските събития ще даде неточен резултат. От една страна действията на комунистите и левите земеделци са насочени към сваляне на съвършено нелегитимното правителство на Демократическия сговор начело с Александър Цанков, узурпирало властта с преврат на 9 юни и убийството на законно избрания премиер Александър Стамболийски.
От друга страна въстанието (бунтовете) е инспирирано от външни сили – директивата е дадена от Коминтерна като изпълнение на амбициите и политиката на Съветския съюз за запалване на Световна социалистическа революция и за установяване на нови Съветски социалистически републики в Европа, т. нар. износ на революция.
БКП (т.с.) взема курс на въоръжена борба, без да има за това в страната необходимите условия, сили и политическа воля. Нещо повече: БКП не е взела участие в Юнските бунтове през лятото против превратаджиите в защита на земеделското правителство и обявява неутралитет.
Старите дейци на партията, начело с Димитър Благоев и Тодор Луканов считат, че в България не е назряла революционна обстановка. Те са противници на радикален курс на борба, тъй като БКП (т.с) е легална и парламентарно представена партия с 50 депутати и е втората политическа сила след БЗНС.
Политическият опит на създателя на социалистическото движение в България Димитър Благоев го кара да се противопостави на каквито и да било прибързани революционни действия на левите комунисти в БКП, което би поставило партията извън закона и в политическа изолация за дълги години. Времето показва, че партийният авантюризъм е взел връх над политическата мъдрост и довежда до хиляди жертви, включително избиването през 1925 г. на цвета на българската интелигенция.
От 5 до 7 август 1923 година са проведени заседания на ЦК на БКП (т.с.), на които младите и радикално настроени дейци на партията начело с Георги Димитров и Васил Коларов надделяват в полза на организирането на това въстание. За участие в него са привлечени левицата на БЗНС и някои анархисти. Създаден е единен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието като специален орган на ЦК, ръководен от Коста Янков.
Правителството взема мерки за осуетяване на въстанието и на 12 септември арестува повече от 2000 видни дейци на БКП. Като реакция на арестите въстанието избухва стихийно по места (отначало в Казанлъшко).
На 12 септември в Стара Загора е съставен комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но е бързо смазано от правителствените части. По същото време се вдига Нова Загора, като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците.
На 19/20 септември въстават и села в околностите на Чирпан, като е направен неуспешен опит за завземане на града. Нереализирането на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина и Шипка.
На 20 септември е свикана среща на ЦК на БКП, на която, въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решение за обявяване на въстанието на 22 срещу 23 септември. Водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов си избират за действие района на Северозападна България. Планът на въстанието предполага първоначално то да бъде масово вдигнато във Врачански окръг, след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София и да установи „работническо-селско правителство“. Ръководството на въстанието няма виждания за промяна на обществено-политическата система.
На 22 септември революционен комитет в състав Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов обявява въстанието. На 23 септември сутринта е завзет град Фердинанд. Правителството изпраща войскова част от Враца, която след бой отблъсква въстаниците от града. На свой ред прeвъзхождаща я по численост въстаническа дружина начело с Георги Дамянов наново завзема града.
Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и зле въоръжени цивилни поддръжници на правителството и завземат града. Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него. Въстанически позиции са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.
Правителството на Александър Цанков обявява военно положение на 22 септември и мобилизира големи войскови сили за справяне с въстанието. Срещу въстаниците се сражават и цивилни доброволци, наречени по-късно шпицкомандаджии. Комунистическото ръководство на въстанието също обявява военна мобилизация за създаването на отряди на работническо-селската власт.
В помощ на обкръжения от въстаниците в Лом конен полк и въоръжени от властта цивилни е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Силите на въстаниците са подпомогнати от едно оръдие под командването на поп Андрей, но то не успява да наклони везните в тяхна полза. След тридневни улични боеве правителствените сили отблъскват въстаниците от Лом.
На 25 септември въстаниците разбиват войсковите части при гара Бойчиновци и Брусарци. В същото време многобройни тежковъоръжени войскови части напредват в посока към Фердинанд и Берковица. За да спаси въстаниците от пълно изтребление, ръководството дава заповед за отстъпление в посока към Югославия.
На 27 септември правителствените войски влизат във Фердинанд. На 28 и 29 септември се водят само откъслечни боеве между отстъпващите въстаници и армията.
Въстанието обхваща в ограничен мащаб Ихтиманско и Самоковско, както и в отделни села в околностите на София и Пирдоп. Завзети са Ихтиман и Костенец, но въстаниците са бързо разгромени от силни войски, дошли от София.
В Пазарджишко въстават някои села, сред които Мухово и Лесичево. На 24 септември въстаниците безуспешно атакуват гара Саранбей (сега Септември).
Неизбухването на въстанието в София позволява на правителството да използва силните военни части, съсредоточени там срещу въстаниците в други части на страната.
Въстание избухва в отделни села в Търновско, Шуменско и Бургаско.
Причините за провала са много и различни. На първо място са арестите на опитни комунистически дейци в началото на септември, което води до слаба организация на въоръжените действия. Много от партийните организации не посрещат идеята с готовност. Армията застава твърдо зад правителството.
Според английския историк Ричард Крамптън още по своя замисъл въстанието е безперспективно, защото дори и комунистите да бяха завзели властта „западните сили несъмнено биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както вече е станало в Будапеща през 1919 г.“.
След потушаването на въстанието правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд. Избивани са дори и дейни комунисти и земеделци, които не са участвали във въстанието.
Оценката за жертвите са противоречиви. Според изследване на Музея на революционното движение в България, във въстанието и репресиите след него са загинали 841 въстаници. Съвременни изследвания обаче оценяват броя на жертвите на около 5000 души.
Най-много загинали има в района на град Фердинанд. Там във водените боеве и след потушаване на въстанието са убити общо 337 човека. Извършени са масови разстрели в с. Горна Гнойница (сега Септемврийци), Вършец, Берковица).
След разгрома на въстанието лидерите му Георги Димитров и Васил Коларов бягат в Югославия, а оттам в Съветския съюз. Някои от бунтовниците остават в страната и действат като чети в планините.
Септемврийското въстание дава възможност на правителството на Александър Цанков да се представи пред Запада като борец срещу комунистическата опасност и да пледира за смекчаване на някои от военните ограничения, наложени над България с Ньойския договор.
Септемврийското въстание и жестокостите при потушаването му предизвикват силна реакция сред тогавашната българска интелигенция. Сред по-известните произведения, посветени на въстанието, са поемата „Септември“ на Гео Милев, романът „Хоро“ от Антон Страшимиров и картината „Септември 1923“ на Иван Милев.
В периода 1944-1989 година в населени места, чиито жители са участвали във въстанието, са издигнати паметници или са поставени възпоменателни плочи, на които никой не посмя да посегне в годините на демокрацията.
Източник: blitz.bg
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
