Черноморското пристанище Одеса и възрожденецът Йови Воденичаров

Разположеното на северозападния бряг на Черно море пристанище Одеса преминава от турски в руски ръце при управлението на Екатерина ІІ (1762-1796) вследствие на Яшкия мирен договор от 1791 г. Тогава съществуващото тук от ХV век татарско селище се наричало Хаджибей. В границите на днешния град през 1764 г. турците били издигнали крепостта Ени Дуня (Нов свят). При превземането му, в Хаджибей освен татари живеели украинци, гърци и представители на еврейската диаспора. Пъстрият етнически състав на малкото пристанищно селище щял да се обогати с много нови нюанси при бързото му разрастване през първите две десетилетия на ХІХ век. Още преди да бъде наречен Одеса, в пристанищния град през 1794 г. вече са живеели 60 българи. В 1801 г. тук пристигнала група от 148 наши сънародници, спасяващи се от турските изстъпления.

Преминало в руски ръце през януари 1795 г., по желание на императрица Екатерина ІІ черноморското пристанище е наречено Одеса и тук започва интензивен стопански и цивилизаторски разцвет. Той се осъществява с още по-широк размах в началото на ХІХ век при управлението на херцог А. Ришельо през 1803-1814 г. От 1804 г. като главен архитект на града работи арх. Франц Фраполли. Опирайки се на проекта на Франц Деволан за перспективно развитие на Одеса, датиращ от 1795 г., Фраполли направил изключително много за урбанизацията на Одеса. Авторитетът му на основоположник на градоустройствения план до такава степен е обаяло одеските граждани, че и до днес те наричат стилната къща на днешната улица „Дерибасовска” 13 „Дом Фраполли”. Тази архитектурна забележителност на града обаче е построена по проект арх. Франц Карлович Боффо след смъртта на Фраполи през 1817 г.
Още в перспективния план за развитие на Деволан от 1795 г. било предвидено разгръщане на градските квартали на базата на етническия произход на техните обитатели. Така твърде рано се появили техните названия; гръцки, български, арнаутски и т.н. Във всеки от тези квартали бил предвиден площад, където се разполагал храма на съответната етническа общност. Преимуществата за търговия и за презморски контакти, давани лично от „всеросийските императори” на Одеса направили от града истинско „свободно пристанище” (porto franco), където по море и по суша освен стоки се стичали бъдещи одески граждани от всички краища на Европа и света.

По интензивното и бързо развитие като пристанищен град през ХІХ век Одеса много прилича на Бургас в следосвобожденските десетилетия и през първата половина на ХХ век, когато градът става главно пристанище на Южна България.

Тази аналогия не би могла да бъде направена от младия Йови Воденичаров, когато през 60-те години на ХІХ век той за първи път е стъпил на одеския кей, построен в края на ХVІІІ век по план и под ръководството на адмирал Йосиф (Осип) Михайлович Дерибас (исп. Jose de Ribas) (1749-1800). Защото по това време пристанищен Бургас е бил в зачатък. Ние не знаем какви мисли и чувства са бушували у юношата Йови при първото преодоляване на 200-тата стъпала от прочутата Голяма стълба, свързваща пристанището с главната улица на Одеса. Нейните внушителни размери не може да не са впечатлили младия българин, пристигащ тук да преодолее не по-малко импозантната стълба към науките и още по-трудните стъпала към висините на хуманитарната култура.

Вървейки нагоре по Гигантската стълба, Йови е виждал паметникът на херцог Ришельо, патронът на училището, на базата на което се ражда неговата гимназия. Той сигурно е знаел къде отива, но едва ли би могъл да се досети, че по стъпалата, които изкачва, десет години след неговата кончина през 1915 г., през 1925 г. ще прелети метафоричната бебешка количка от филма на Айзенщайн, която ще символизира превратностите на руската историческа съдба през ХХ век. Още по-малко е можел да предположи, че тези превратности ще засегнат почти всички негови потомци и всички които се свържат с тях. Тогава, в далечните години от шестото десетилетие на ХІХ век, статуарната фигура на благодетеля дук Ришельо просто се е уголемявала и го е изпълвала с надежди за сигурно бъдеще на зрящ и просветен български юрист и съзидател на нова България.

Първите пътувания по море от южночерноморските български пристанища към Одеса започват след Одринския мир между Русия и Турция от септември 1829 г. Как е и откъде е отпътувал Йови Воденичаров от България до Одеса? Контрабандният и нормалният търговски трафик между южнобългарските пристанища и Одеса преживява разцвет още преди Кримската война (1853-1856). Освен дървен материал за Одеса масово се изнася българско вино от крайбрежните градчета и вътрешността. И през 60-те години на ХІХ век, макар и рядко, са регистрирани пътувания на търговски кораби от Бургас за Одеса. При липсата на документи можем да предположим, че Йови Воденичаров, пътувайки за Одеса, е използвал именно скелите на Бургаското пристанище. Землякът на Йови поп Минчо Кънчев говори за „кираджии” (преносвачи) на „три коля жито”, които го превозили от Старозагорския край и го продали в Бургас през 1865 г. А това е точно десетилетието, когато Йови Воденичаров е трябвало да пътува от родното Дервент към южния бряг на Русия.

Политиката на тогавашната Царска Русия се базира преди всичко върху принципите на Православието. Веднага след падането на Константинопол (Наричан „Нов Рим”) в ръцете на османските турци през 1453 г., Москва се провъзгласява за Трети Рим, т.е. столица на ортодоксалното християнство. За да поддържа православното население в Османската империя, Русия целенасочено се стреми да подпомогне образоването на млади християни, за да ги направи перспективни поддръжници не само на религиозните принципи, от които сама се ръководи, но и на самата себе си. В поверително писмо от 1866 г. руският консул във Варна пише: „В настояще време всякаква наша помощ за България не може да бъде действена и плодотворна, без да има условието на мирно, но задължително средство – развитието на образованието на цялата маса българско население. При настоящата финансова зависимост на Турция от капиталите на Франция и Англия на нас не ни остава друг избор за спасяването на българите от игото на Турция и вредното влияние на католическите реформистки и методистки пропаганди”.

Руският император Александър I назначава за градоначалник на Одеса френския херцог Ришельо и той управлява града малко повече от едно десетилетие (1803-1814). Херцогът получава широки пълномощия от министъра граф Румянцев и при неговото управление градът бележи изключителен напредък. „Дукът”, както фамилиарно го наричат одеските граждани привлича в Одеса многобройни колонии от чужди специалисти, дава им преимущества и те допринасят за неговото ускорено развитие. Той именно превръща Одеса в „порто-франко” и тя в много отношения може да се сравнява с разположената на Балтийско море столица Петербург. Най-забележителното творение на Арман-Еманюел дук дьо Ришельо е Ришельовският лицей, който чрез своите възпитаници оставя дълбоки следи в развитието на руската национална култура и културите на почти всички славянски страни.

В 1863 г. лицеят се преобразува в Новорусийски университет. Традициите на одеското образование, създадени от Ришельовския лицей са продължени от създадените върху неговата база одески гимназии, в които продължават да се учат придошли от много страни юноши и изключително много от България.

Още през първата половина на ХІХ век Одеса се превръща в задграничен център на българската възрожденска култура. При създаването и укрепването на това културно средище най-активно участва Васил Евстатиев Априлов. Роден в Габрово на 21.07.1789 г., той получава солидно образование в Москва, Брашов и Виена. Има един физикогеографски белег на родното място на Априлов, който го сближава с месторождението на Йови Воденичаров. Йови е роден от южната страна на средногорския проход Дервент, а Априлов от северната страна на неговото старопланинско продължение. Двамата възрожденци са от различни поколения, но в една или друга степен техните пътища и съдби в определени моменти от живота им съвпадат. Най-пълно, макар и не едновременно, това съвпадение се осъществява в Одеса.

Когато Йови пристига тук, Априлов вече е допринесъл за укрепване на светското образование в града. Прочитайки историческото съчинение на Юри Венелин „Старите и сегашни българи и тяхното политическо, етнографско и религиозно отношение към русите” през 1830-1831 г. Васил Априлов преживява духовен подем и страстно се влюбва в българската идея и изразходва солидни средства за развитието на българското образование. Оттогава насетне той започва да влага целенасочено и методично цялата си интелектуална енергия за укрепването на нашата национална идентичност чрез книжовна и педагогическа дейност. Благодарение на него Одеса става задгранична столица на българската книжовна култура. Тук Априлов издава на руски и български език „Българските книжници, или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука” (1841). Това е полемичен памфлет срещу сърбина Д. П. Тирол, чиято статия в „Одеский вестник” принизява българския принос в реализацията на Кирилометодиевско дело. През четиридесетте години на ХІХ век Априлов е изключително активен и именно от Одеса участва в страстни полемики за необходимостта от българско светско образование. Думите му отекват преди всичко в сърцата на всички просветени за времето си българи. Подобно на Паисий и той отправя поглед към историята на Първото и Второто български царства и запознава одеския и целия руски елит с величието на стародавното ни минало. Неговото съчинение „Болгарские грамоты” също е отпечатано на руски и български език и представлява сериозен принос в младата ни историческа книжнина. Още много български книги се пишат и отпечатват в Одеса. Не можем да прескочим и обстоятелството, че по-късно тук е написан и шедьовърът на българската ранна проза романът на Иван Вазов „Под игото”. Освен това атмосферата на пристанищния град е уникална. Тук си дават среща представителите на много народи. Те по един естествен начин си влияят взаимно, дават възможност да се практикуват много езици. Често спорят под натиска на зараждащите се национални чувства и това в много отношения ги утвърждава, защото в тях емоционалното се преплита с рационалното. В тези спорове българите имат възможност да се сравняват в исторически план с другите славяни, с гърците, с евреите и с придошлите в Одеса европейци – испанци, италианци, французи и др.

В писмо до д-р Селимински от септември 1840 г. Васил Априлов подчертава колко много държи българите да продължат образованието си в Русия: „От братята си руси българите могат да получават всякаква помощ за просветата ни, никога обаче от гърците или от други някои народи… Само възпитаните в Русия могат по разни причини да станат полезни на народа си и нека всеки родолюбец пресметне това нещо както подобава.”

През 1854 г. в Одеса е основано Одеското Българско настоятелство с председател Никола Хр. Палаузов, родом от Габрово и известен като голям български родолюбец. През периода 1830-1842 г. той е учил в Ришельовския лицей, където е повикан от роднината си Николай Ст. Палаузов – одески търговец, сподвижник и другар на Васил Априлов. Когато Йови Воденичаров е в Одеса, българското настоятелство се ръководи от С. Д. Тошкович, Н. Хр. Палаузов, Н. М. Тошков и К. Н. Палаузов. Заселилите се в Русия българи, имайки предвид бедственото положение на съотечествениците си в родината, им оказват цялата помощ, на която са способни. Настоятелството издейства стипендии на редица българчета да се учат в Русия. След Кримската война то работи за подготовката на свещеници и учители за България, а също така за построяване на нови църкви и училища. Изпраща в България учебници, богослужебни книги, църковни принадлежности, а също така издава и книги на български език. Особено ценна е помощта на настоятелството за българчетата, дошли да се учат в Одеса. (Барсов 1895, с. 21)

Освен тези просветни и благотворителни цели, одеското настоятелство си поставя и политическата цел да съдейства за създаването на Българско конституционно княжество, което да се опира на помощта на Русия.

След Кримската война Одеса привлича още повече български революционери и интелектуалци. Българите братя Кокаланови предоставили дома си на пристигащите млади съотечественици. В 1859 г. в Одеса са се учили повече от 10 души.
През средата на XIX-ти век Одеса привлича и приютява множество българи – революционери и интелектуалци. В Одеса учи известно време Христо Ботев, тук по-късно той търси средства за въоръжаване на своята чета.

В 1861 г. Одеса е вече град с население над 100 000 души. Той е не само важно черноморско пристанище, но и крупен за времето си индустриален град с 60 фабрики и заводи и повече от 1700 малки работилници с 6000 работници.

В града имало две гимназии. Българските ученици се издържали със средства на руското правителство. Стипендията била 250 рубли годишно. Тези около 20 рубли месечно се разпределяли така: 15 рубли за общежитие, 1 рубла за свещи и оставали 4 рубли за всичко останало. Имало общежитие, разположено в дома на руския гражданин Зайченко, на ъгъла на улиците „Тирасполска” и „Ямска”.

Около 60 % от учениците в двете гимназии били деца на дворяни и чиновници. Съотношението във 2-ра гимназия било по-различно – през 1863 г. там са се учили 354 ученици, от които 147 са били деца на дворяни и чиновници, т.е този процент е бил около 40. Поради тази причина 2-ра гимназия е задоволявала нуждите на по-широки социални слоеве. Предполага се, че по-бедните български ученици са учили там. Там е учил и Христо Ботев. Може само да се предполага, че и Йови Воденичаров е учил в тази гимназия, тъй като в архива му не са запазени никакви документи от престоя му в Одеса. Знае се само, че е имал завършено средно образование. Възможно е и известно време да е бил съученик на Ботев в гимназията. За условията на българските ученици можем да съдим от писаното от Христо Ботев до баща му:

„Невъзможно е да се търпи и стои. Тукашните учители и наредби не са човешки, а зверски. Трябва да бъде човек от камък, за да може да ги изтърпи”.

Естествено е геният да намира преподавателите „изключително слаби” и броят на „бездарните и безполезни” учители да не е малък. На Ботев прави впечатление тяхното посредствено познаване на предметите, които преподават. Според него те се опират на рутината си и малко се интересуват от новостите в педагогиката и използват почти цялото си свободно време за даване на частни уроци. Преценката на роден бунтар като Христо Ботев сигурно съдържа определени истини. Но има голяма доза вероятност неговият силен субективизъм да му пречи да е обективен. Защото едва ли всички учители в Одеса са невежи. Известни са имената на добри преподаватели: М. Ф. Шугуров – руска литература, М. И. Онискевич – история, Г. И. Нейкирх – латински език. Просто младите хора без разлика на епоха и народност и до днес обичат да повтарят крилатата фраза „Училище мъчилище”, която е буквален превод на древногръцкото „Патемата математа”.

Голяма роля за духовното израстване на Йови Воденичаров имат годините, прекарани в Одеса, една от задграничните столици на българската възрожденска култура. Естествено той с пълни шепи черпи универсални знания от училището, но не по-малко значение за него има средата, в която попада. От една страна тя се състои от напредничави в интелектуално отношение българи, а от друга разнообразното народностно обкръжение повишава неговата езикова подготовка. Той непрекъснато има възможност не само да чете на руски, френски, гръцки и т. н., но и да упражнява говоримо езиците, които го интересуват. И неговата способност да общува през целия период на пребиваването си в Одеса го обогатява неимоверно много и го подготвя за дейността на бъдещ български просветител преди Освобождението и български държавник след тази гранична дата, отворила нови хоризонти пред неговата изключителна индивидуалност.

Автор: Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ

Източник: morskivestnik.com