На днешната дата 30-ти януари църквата чества паметта на 7 светии

Днес църквата чества паметта на Свети три светители Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст, Св. Иполит – Римски епископ и мъченик, Св. благоверни цар Петър Български, Св. Сергий Къпиновски, Св. мъченик Димитър Сливенски. Свети три светители Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст

Като въздава равночестна прослава на св. три светители Василий Велики (379 г.), Григорий Богослов (390 г.) и Йоан Златоуст (407 г.), светата Църква свидетелствува, че те са равни пред нейния съд по дарования, заслуги и светост. Тези великани на светостта, благовестието и богословието, които Сам Бог подарил на Своята Църква в тежките дни на нейните противоеретически борби, засияли с безсмъртна светлина след своето блажено отминаване от света. Пред техните ослепителни дарования и нетленни приноси продължавал да се прекланя свещеният сбор на вселенската православна общност. Растящият възторг на вярващите християни още от V век за мнозина се превърнал в опасно увлечение на неуместни предпочитания. В Цариград през XI век се стигнало до истинско разделение между вярващите, които започнали да се обявяват за „василиани“, „григориани“ и „йоанити“. Наложила се благодатната намеса на самите трима светители, които целия си живот посветили на църковното единомислие и общохристиянския мир. Те се явили във видение на св. Йоан Евхаитски, който станал митрополит на Евхаита през времето на византийския император Алекси I Комнин (1048–1118 г.). И от вечността великите светители проявили любвеобилна грижа за Църквата, която била застрашена от смущения поради неразумната любов към тяхната памет. Те поръчали на евхаитския светител Йоан да каже в Цариградската патриаршия тя да обяви един календарен ден за общото им чествуване, с което да се утвърди истината за тяхното еднакво достойнство пред Бога. За такъв ден през 1076 година бил обявен 30 януари. За новоустановения празник Йоан Евхаитски съставил тържествена служба.

В последно време той е също така и празник на православните богословски факултети и духовни академии. Св. Иполит – Римски епископ и мъченик Свети свещеномъченик Иполит, папа Римски – ученик на св. Ириней Лионски, бил епископ на Рим. Починал като мъченик на остров Сардиния към половината на III век. Св. благоверни цар Петър Български Св. благоверни цар Петър Български (927-969 г.) бил син на цар Симеон Велики и внук на покръстителя св. цар Борис-Михаил. Някои български историци възприемат съобщението на византийския летописец Лъв Дякон, че като узнал за победата на Киевския велик княз Светослав над българската войска в 968 г., цар Петър получил апоплексичен удар, вследствие на който и починал на 30 януари следващата година. Но местни старобългарски паметници твърдят, че благоверният цар Петър, след като се отказал от царския престол, приел монашество и ревностно се подвизавал в някакъв манастир на столицата Преслав, където и мощите му лежали нетленни подир смъртта му. Св. Йоан Рилски и св. цар Петър, гравюраОт благочестива жажда той, като човек боголюбив и благочестив, бил в Средец (София) и оттук тръгнал по стръмната и недостъпна планина Рила да търси светия пустинножител Йоан. И само поради непристъпността на местожителството му не могъл да се срещне лично с него, а само от далеч видял запаления огън на преподобния, който пък видял отдалеч неговата шатра, и си разменили писма. Известни са и неговите писмени връзки с прочутия на онова време византийски подвижник св. Павел Латърски. Навярно той съставил известен брой прекрасни поучения с нравоучителен характер, чийто автор именува себе си “Петър монах, Петър цар, Петър някой си, Петър черноризец, Петър недостойний”.

До наше време се запазили две служби, съставени в негова чест, навярно към края на Х век: едната е собственост на българския атонски Зографски манастир и съдържа непълен канон и светилния на утренната, а другата е собственост на Белградската народна библиотека и съдържа няколко стихири на вечернята и утренната. За светите мощи и за гроба на благоверния свети цар Петър засега нищо не ни е известно. От много древни времена той е наречен светец: в българската летопис от ХI век, в грамотата на цар Константин Асен от XIII век, в житието на Зографски преподобномъченици от същия век, в известния пролог на Станислав от XIV в., в Драгановия именник на българските царе и пр. Св. Сергий Къпиновски – основателят на Къпиновския манастир За този наш светец българските християни знаят малко, тъй като той няма житие. Сведенията за него са достигнали до нас, благодарение на живата народна и църковна памет. Св. мъченик Димитър Сливенски Св. Димитрий Сливенски е роден в Сливен на 9 октомври 1818 година. Родителите му били бедни и благочестиви люде – баща му Иван и майка му Комна. След като осем години били бездетни, родил се Димитрий като плод на много вяра и молитва. Поради бедност той останал без образование и бил неграмотен, но поради постоянното посещение на храмовите богослужения и добрата си памет, той пеел прекрасно и наизуст много от църковните песни. След като умрели родителите му бедната им къщица се срутила и мястото било присвоено от съседите-турци. Той останал бездомен и се видял принуден да стане слуга. Бил среден на ръст, но хубавец, та работодателят му правел опити чрез синовете си да го отвлече от християнството и да го потурчи. Димитър смело заявявал, че Христос е от Бога изпратен, че е пострадал изкупително, възкръснал подир смъртта си, възнесъл се в небесата и всичко владее на небето и земята; а Мохамед е един прост и обикновен човек. В отговор на тия му думи турчинът силно пламнал от гняв, ударил му плесница и с ругателни думи го изгонил из дома си, без да му плати нищо за дотогавашната работа. Димитър се зарадвал, че така трябвало да напусне този нечестив дом и се хванал на друга работа, за да изкарва прехраната си. И много често се налагало да влиза в спор с турците по въпроса за вярата – християнска или мохамеданска, което стигало и до представителите на властта. В това време пристигнал нов турски кадия (съдия) от Одрин в Сливен, който според турските закони имал не само съдебна, но и върховна за областта административна власт.

Димитър – нарочно бил повикан да прислужва при угощението, което местните бейове устроили в чест на новодошлия. Той бил наклеветен пред кадията, затова когато си свършил работата и се наканил да си отиде, кадията го задържал с намерение да го убеждава и насилва да стане мохамеданин. Димитър в отговор на убеждаванията и обещанията иронично заявил: „Олур ба, ефендим“ („Бива, бе, господин съдия!“). Турците взели сериозно тези думи и веднага един от тях се заловил да навие на главата му бяла чалма, каквато могъл да носи само правоверният мохамеданин. Но Димитър я хвърлил на земята и избягал, защото знаел, че това много ще озвери турците. Гонили го, търсили го по къщите на града, но напразно: Димитър осъмнал в една плевня на село Ичера, гдето прекарал скрит три денонощия гладен и жаден. Най-после го открива собственикът на плевнята, който като узнава станалото, дал му пари, цървули и хляб, и го изпратил на север да се спасява, защото тук за него вече нямало живот. През Разград Димитър отишъл в Русе и се явил при владиката, който го задържал в митрополията си няколко дни. След като го поучил достатъчно във вярата и подвига, дал му пари и го изпратил назад в Сливен, за да пострада мъченически на същото място, гдето станало отричането от Христа макар и на шега. Предал се на турската стража още в Жеравна, а в Сливен, когато го водели вързан в градското управление, той на всеки срещнат християнин се покланял и казвал: „Простете ме, братя, аз се предадох на тези безбожни читаци, за да прославя нашата вяра!“ В затвора три дни подред той молил стражата да му повикат християнския свещеник игумен х. поп Стефан, обаче стражите не изпълнили молбата му. Свещеникът от своя страна правил опити да проникне до него в затвора, обаче властниците не му позволили. На първото съдебно заседание кадията му припомнил, че той открито обещал да смени вярата си, и сега като дошъл и сам се предал в ръцете им, това направил навярно с намерение да изпълни обещанието си. Св. Димитрий изслушал думите на кадията, извадил от пазвата си кръста, който русенският митрополит му подарил, показал го и рекъл, че той вярва в Бога, в Иисуса Христа, Който приел човешко естество и бил разпнат за нас на кръст. „Не съм давал обещание да си меня вярата. Ако ли моите думи, казани на шега, вие сте взели за истина, тогава вие сте за съжаление. Аз съм християнин и в Името на Христа съм готов да претърпя всичко, което можете да ми сторите!“ Целунал кръста и го пуснал пак в пазвата си. Кадията го предупредил, какво го чака ако не се потурчи, дал му тридневен срок за размисъл, и го пратил в затвора. След този срок отново го изправил на съд, и понеже обещанията и ласканията не могли да изменят мисълта на мъченика, тогава го предал на мъчения. Целият град се развълнувал: фанатичните турци искали или да се потурчи, или да бъде обезглавен, а християните тръпнели, да не би Димитрий да отпадне от вярата и се радвали на мъжественото му поведение. Най-после игумент на Донхиарският светогорски метох в Сливен х. поп Стефан успял да види мъченика в затвора, и той му разказал всичките си страдания: били го на голо с мокри дюлеви пръчки, поставили го легнал на земята и върху корема му натоварили четири хромелни къмъни (камъни за мелене на булгур); после цяла нощ го оставили да лежи на голата земя, вързан за ръцете и нозете и опънат на четири страни; набивали трески под ноктите на ръцете и нозете му. Цяла година св. Димитрий лежал в затвора изтезаван, без да може някой да облекчи съдбата му. На втората година свикали ново съдебно заседание, на което турците искали мъченикът да бъде осъден на смърт. Но смъртната присъда трябвало да бъде потвърдена от Цариград. След три месеца, на 28 януари 1841 г., потвърждението пристигнало в такъв смисъл: „Да му се предложи – в джамията ли иска да се поклони Богу или в църквата, и ако поиска това последното, тогава да се пристъпи към изпълнение на смъртната присъда!“ Като му прочели дума по дума това писмено решение, св. Димитрий казал: „Водете ме в църквата! Там ще се поклоня на Бога и на св. Богородица и ще се помоля да приемат душата ми!“ С това съдбата му била решена, Сливенските първенци успели да издействат решение от кадията, мъченикът да бъде посетен от игумена х. поп Стефан, за да го изповяда и причасти. На 29 януари специални викачи обявили, че утре ще бъде заклан „нечистият гяурин, който се подиграл и похулил вярата на турците“. На 30 януари 1841 г. в 8 часа сутринта извели мъченика от затвора, окован в железни вериги, с вързани назад ръце, и го повели към лобното място. Св. Димитрий бил спокоен, покланял се на срещнатите християни и казвал: „Прощавайте, братя, и се молете на Бога за мене!“ Пред фурната, гдето св. Димитрий работел някога, го поставили на колене. Палачът удря веднъж – потича буйна кръв, удря втори път – главата увисва, но все още се държи на тялото, удря трети път – главата пада. Игуменът х. поп Стефан събрал окървавената пръст в едно сандъче, което положил под престола на катедралата „Св. Димитрий“. По-късно сливенският митрополит Гервасий наредил на свещениците да закопаят Сандъчето под светия престол, гдето си стои и досега. Тялото останало на лобното място едно денонощие, пазено от стража. На другия ден излязло решение то да бъде хвърлено в реката, защото според Корана земята не могла са приеме тялото на човек, който похулил Мохамеда. Но влиятелните сливенски християни успели да получат разрешение от кадията да го погребат по християнски, и игуменът х. поп Стефан и поп Янко го погребали тържествено в двора на Дохиарския метох.
Източник: pik.bg