Тук умря Войводата!

Един от въпросите, който след Освобождението вълнува най-много българите, е къде е лобното място на Христо Ботев. Този въпрос получава своя отговор точно 51 години след саможертвата на поета революционер през 1876 г.

През тези пет десетилетия след 1876-а са издавани всевъзможни книги, списания, брошури, вестници, хвърчащи листове, които според тогавашни съвременници “заблуждават народа”. Едни определят за лобното му място връх Вола, втори Околчица, трети сочат Веслец, а други дори го изпращат на Милин камък, който е на двайсетина километра от Врачанския балкан.

За да се сложи край на този болен за българската нация въпрос – да се намери и установи истинското лобно място, където е загинал славният войвода, през 1927 г. се създава специална комисия. Българи се нагърбват с тази тежка мисия и на 2 юни същата година обхождат целия Врачански балкан, придружени от живите Ботеви другари, разпитват и стари хора, живеещи около мястото на сраженията. Всички те са длъжни да установят точното място, където да се издигне паметник на войводата.

Комисията е в следния състав:

loading...

1. Никола Т. Обретенов, син на баба Тонка, четник от щаба на Ботевата чета, в чиито ръце издъхва Ботев.
2. Майор Никола Юр. Наумов, юрист и лисансие по литература (научна степен, човек с университетска диплома – б.р.), постоянен член-съдия при Русенския областен военен съд, инициатор за комисията.
3. Първан Т. Първанов, адвокат от Враца, председател на комитета по издигане нов величествен паметник на Христо Ботев.
4. Андрей Цветков, историк, директор на Врачанската девическа гимназия.
5. Д-р Тодор Панчев, старши лекар при Врачанската държавна болница.
6. Владимир Бобошевски, журналист, жител на Враца.
7. Подполковник Чукурски, командир на 15-a пехотна дружина във Враца.
8. Никола Кънев от Ловеч, участъков инженер във Враца.
9. Капитан Христо Иванов от Русе, доброволен придружител на дядо Никола Обретенов.

Деветимата се събират на 2 юни 1927 г. в местността Околчица във Врачанския балкан. Оттам на коне под водачеството на подп. Чукурски цялата комисия се отправя за връх Вола. Идват и повикани местни възрастни хора. Комисията предоставя на дядо Никола Обретенов да обиколи всички места и да си припомни преживяното отпреди 51 години тук.

На бял кон той сам обикаля местата. (По-късно той разказва преживяното и споменът му е публикуван в малка книжка от 1930 г. на Стоян К. Бумбишев – б.а.). Ето какво разказва Обретенов:

“На Околчица сражение не е имало. Там нито Ботев, нито четата се е качвала. На Милин камък щяхме да бъдем избити всички, ако Войновски (1849-15 юни 1876, военен ръководител на четата) като военен човек не ни каза как и къде да заемем позиции. След Милин камък отидохме на Веслец, където целият ден на 1 юни бяхме на почивка и кореспондирахме (с писмо, което е изпратено по момчета до него, Веслец се намира съвсем близо до Враца – б.р.) със Стоян Заимов във Враца, а Войновски обучаваше момчетата. Понеже от Стоян Заимов не дойде никакъв отговор и изпратените момчета не се върнаха, а дойдоха селяни и ни съобщиха, че ги бил пратил Мито Спахийчето да ни съобщят да слезем при Косталевския мост и гдето 2000 души въоръжени българи от Горна и Долна Кремена ни чакали да се присъединят, Ботев, като чу това, зарадва се и даде заповед да тръгнем към моста. Като стигнахме на моста, беше вече мръкнало, там нямаше нито един човек, а само светулки. През нощта на 1 срещу 2 юни Ботев се отчая. Момчетата от Врачанско казаха, че балканът е близо. Решихме да вървим натам. Призори, в подножието на балкана, взехме една пътека. Дали се е отделила част от четата по друга пътека, не мога да кажа. Не знам също къде е минал Войновски, а само зная, че той замина напред с авангарда. Виждам тия отрязани отвесни скали и ги познавам.”

Комисията има сведения, че на Вола около скалите тогава имало дървета. Така твърдят и старите хора, живеещи по тия места, затова те задават този въпрос на дядо Обретенов, който продължил своите показания:

“Да, вярно е, имаше дървета, мястото беше гористо. Преди да дойдем на това място, спирахме се на една поляна, където хората от крилото на Войновски бяха опекли агнета. Там имаше една колиба и три дървета. Всички бяхме гладни и уморени. Ботушите на Ботев бяха се скъсали, та в колибата му обухме цървули. По едно време дойде чобанинът – българин, и си поиска парите за агнетата

Тогава Ботев разсърдено каза: “И аз съм дошъл народ да освобождавам!… Дай му три наполеона.” И му потекоха сълзи. Аз бях касиерът на четата. Дадох три наполеона на чобанина и той си отиде. В това време забелязахме долу в полето, по пътя за Враца – Орхание (днес Ботевград) турска войска, кавалерия, която беше слязла от конете и започваше да се качва по баирите към нас. Видяхме и черкези преди тях, че пъплят нагоре. Оставихме агнетата на огъня. Нищо не ядохме от тях и тръгнахме насам (към Вола). Войновски беше напред с авангарда, състоящ се от 40-50 момчета. Той се качи отсреща по високия горист връх, наречен Камарата.

Главното ядро на Ботевата чета се състоеше от 60-70 души, половината от които имаха модерни пушки, а останалите евзалии, белгийки. Като вървяхме нататък, видяхме, че се зададоха черкези и почнаха да стрелят по Ботев. Той заедно с 2-3 момчета се прикри под самите скали, докато нашите момчета принудиха чрез стрелба черкезите да отстъпят. Тук, на Вола, не падна нито един четник. Ние се изкачихме на насрещното гористо възвишение, на което преди малко е бил Войновски с авангарда. Аз се движех всякога с Ботев, защото бях в щаба на четата и съхранявах у себе си парите, списъка на четниците и др. книжа. В щаба бяха още: Георги Апостолов, Перо Херцеговеца и Давид Тодоров (той е убит предния ден в сражението на Милин камък – б.а.).”

Повиканите стари хора, съвременници на разигралата се трагедия, посочват на комисията всички околни места, където са се водели сраженията, както и наименованията им.

Комисията констатира, че на Вола в низината има изворче с хубава бистра вода, и затова питат дядо Обретенов дали четниците са пили вода от него. Той обаче отрича, защото не са били видели, и обяснява: “От Вола ние тръгнахме по билото на Камарата. Минахме по два пътя – едни по източния и други по западния. На върха Купена Ботев не е стъпвал. Мястото, където той падна, беше гористо.”
Като чува това, комисията, всички потеглят по пътя между Купена и Камарата, в местността Йолковица. Тя завършва със седло, наречено Препаска, откъдето надясно се завива към мина “Плакалница”, а наляво – към село Зверино.

Изведнъж старият поборник Обретенов казва, че лобното място е близко – и тогава, и сега има същата гъста гора. Той излиза напред и започва да се взира в камъните по ската на Камарата над Йолковица, спира пред един висок около метър камък хвърля се върху тази скала и извиква: “Ето тука беше!… Тук падна убит войводата!…” И разказва спомена от внезапната и страшна смърт на Ботев.
Комисията обаче моли дядо Обретенов най-учтиво да се поразходи и разгледа околните камъни и скали, за да не би да е изпаднал в заблуждение, тъй като “камък на камък си приличат”, но той категорично отговаря: “Няма какво повече да гледам. Десет пъти да ме довеждате, все този камък ще ви показвам. Тук падна убит войводата!…”

(И днес – вече 139 години от тогава, там стои същият голям скален камък, на който е написано: “На великия Ботев! Изпълни се пророчеството твое – жив си ти! 20 май 1876 г.”)

След тези категорични думи на Никола Обретенов майор Наумов предлага на присъстващите със свалени шапки за първи път от смъртта на Ботев да отдадат почит към паметта му на истинското лобно място – югоизточния склон на връх Камарата над падината Йолковица. След това благодари на Ботевия четник за отзивчивостта и готовността му на такава възраст (78 г.) да дойде на толкова мъчно достъпно място.

Привечер комисията се завръща във Враца и веднага е съставен специален протокол в три екземпляра, първия предават на Академията на науките, втория – на дядо Никола Обретенов, и третият остава във врачанския комитет по издигане на новия величествен паметник на Ботев във Враца.

Старият революционер дядо Обретенов публично заявява: “Ботевата чета и Ботевото убийство са голямо събитие в моя живот, което е дълбоко врязано в паметта ми и винаги е пред очите ми, все едно е преживяно вчера.”

200 агнета курбан на първото честване през 1878-а

Първото честване на подвига на Ботев и неговата чета е организирано в село Козлодуй в края на май 1878 г. Тогава то е наречено “оброк” и на него в памет са принесени 200 агнета, по едно за всеки четник.

За първи път 2 юни е обявен за Ден на Ботев през 1884 г., като в Пловдив и Враца се организират първите тържества в страната.

Началото на големите Ботеви чествания е сложено през 1885 г. Тогава първият Ботевски организационен комитет с председател Иванчо Цветков – кмет на Враца и бивш опълченец, изработва устав за тях, в който е записано, че те ще се организират всяка година. Ботевският комитет всъщност е първата неправителствена организация в Княжество България и продължава да действа и до днес, като по традиция негов председател е кметът на града.

През 1888 г. първите Ботеви поклонници, изминали 120-те километра от козлодуйския бряг до Врачанския балкан, са знаменитите поборници Панайот Хитов и Захари Стоянов.

Обелискът на връх Околчица, където са всенародните чествания всяка година, е преправян няколко пъти. В 1901 г., когато се отбелязват 25 години от смъртта на Ботев и неговата чета, се полага основният камък на бъдещия паметник на върха. След още 25 години по инициатива на врачанското читалище “Развитие” на върха е поставен временен маркировъчен знак – четириметров православен руски кръст, какъвто носели опълченците по време на националноосвободителните борби. През 1936 г. Ботевският комитет във Враца предприема строителството на паметника на Околчица по проект на арх. Петър Дограмаджиев и инж. Никола Новоселски във формата на осмоконечен кръст с височина 28 метра. Строителството завършва през 1939 г. Политическите промени в България налагат замяната на кръста с петолъчна звезда през 1947 г., която пак по политически причини е свалена през 1991 г. и паметникът възвръща автентичния си вид с опълченския кръст.

Филип Тотю иска 1000 златни наполеона, за да оглави четата

Главните организатори на Гюргевската чета Никола Обретенов и Георги Апостолов месеци преди въстанието през 1876 г. обмислят как да завладеят някой от австрийските параходи, който да бъде заставен насила да преведе въстаниците до българския бряг край Козлодуй. Тази им идея е известна на мнозина от Българския централен революционен комитет (БРЦК). Тя обаче трябва да бъде одобрена от бъдещия войвода на четата.

Когато всичко вече е готово и момчетата чакат с нетърпение деня на тръгването, се получава тревожно съобщение – войводата Панайот Хитов се отказва да води четата към Балкана. За негов заместник е поканен старият войвода Филип Тотю, който с радост се съгласява да води момците. Има обаче едно искане – комитетът да му даде хиляда златни наполеона. БРЦК не разполага с никакви пари и той заминава за… Сърбия вместо за отечеството.

Всичко това смущава ръководителите на комитета и те трескаво започват да търсят изход от тежкото положение.

Обретенов и Икономов решават да поканят за войвода младия Христо Ботев и веднага се отправят за Букурещ, като му описват безизходното положение, в което се намират. Отначало Ботев отказва да се нагърби с трудната задача – все пак имало много по-стари и заслужили бивши войводи. Двамата обаче настояват и успяват да го убедят да се съгласи. Неописуема е радостта и на тримата – със сълзи на очи те се прегръщати целуват.

От устата на всички прозвучава вик: “Да живее България!”

Източник: epicenter.bg



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!