С дуел прохожда съюзът на българските писатели

В края на лятото на 1913 г. Никола Атанасов среща на ул. „Раковски“ Добри Немиров и споделя, че е назряло времето българските писатели да се сплотят в съюз. По това време „Народният театър“ е поставил нашумялата му пиеса „Огнището угасв“а и той вече е с име сред литераторите. Немиров с охота приема идеята и двамата набързо набелязват имената на лицата, които да положат началото на бъдещия съюз. Решават учредителната среща да се проведе на 4 септември 1913 г. у Никола Атанасов, който живее на ул. „Гурко“ № 44. Отправени са покани към Григор Чешмеджиев, Теодор Траянов, Стилиян Чилингиров, Кирил Христов, Иван Андрейчин, Никола Данчов, Георги Стаматов, Димо Кьорчев, Георги Райчев и Никола Ракитин.

На уречения ден в дома на Атанасов се събират Немиров, Чешмеджиев, Траянов и Чилингиров. Домакинята Флора блести в модерна рокля шантиклер – тясна в ханша и коленете, 10 пръста над глезените. На косата си е привързала закачлива тънка синя панделка. Поднася пикантни закуски и изстудено бяло вино. Наближава 9 часът. Никой не чука на вратата. Атанасов казва, че само Андрейчин е съобщил, че няма да присъства, защото се е простудил. След това прочита примерния проектоустав на съюза. Основната идея е творците на перото да обединят силите си, да повдигат националното самочувствие и да се превърнат с помощта на държавата в ръководещ фактор за развитието на културата на народа. Траянов отбелязва, че съюзът като важен обществен институт ще накара българите да ценят повече своите писатели, а Немиров го допълва, че творците трябва да отидат всред народа и да го просвещават като възрожденците. Предложението е прието и записано в устава. Красив завършек на вечерта слага шармантната Флора. Сяда на пианото и вдъхновено изпълнява любовни романси, а после рецитира стихове от „Андромаха“ .

Следващото събрание на групата се провежда през ноември в Градското казино. Поканени са всички писатели, но се събират четиринадесет души. Към великаните ­ от ранга на Иван Вазов, Ст. Михайловски, проф. Шишманов, д-р Кръстев, и др., не посмяват да се обърнат. Нямат кураж. Тях решават да ги провъзгласят по право за почетни членове на съюза. Приет е уставът на Съюза с основна задача да се подпомогне делото на писателя, да се издигне неговото значение в обществото и да се засили интересът към българската книга. За председател е избран Иван Андрейчин, за подпредседател Никола Атанасов, а за секретар ­ Добри Немиров. Някои от младите писатели, като Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Димитър Подвързачов и Константин Константинов, категорично отказват да влязат в Съюза.

Минава месец от събранието. Една вечер Немиров вижда в ресторант „Славянска беседа“ Георги Стаматов. Приближава се до масата му, поздравява и запитва защо не е откликнал на поканата при учредяване на Съюза. Стаматов си пие виното и не му обръща внимание. Немиров му казва, че вече като секретар на настоятелството официално го приканва да се присъедини към общата кауза. Стаматов не мръдва, сякаш е заспал. Немиров го бутва по рамото с думите: „Хей, господин Ягоритков (герой на Стаматовия разказ „В миши дупки“, жалък несретник, безличен и психически потиснат), събудете се!“ Стаматов скача като ужилен и изревава: „Обща кауза! Холан! Каква обща кауза мога да имам с вас, какви писатели сте вие…“ Немиров отвръща на обидата, като го обвинява, че граби с две шепи от руската литература. Двамата си разменят още няколко хапливи реплики и когато сякаш всичко е приключило, Стаматов просъсква заканително: „Ще те науча аз. Цял живот ще ме помниш! Обявявам ти дуел!“ После се обръща и надига канчето с вино.

На другия ден Немиров отива на работа в библиотеката и с шеговит тон разказва случката на шефа си Рачо Стоянов. Към обяд разсилният въвежда журналиста Михаил Герджиков и офицера Димитър Катерински, които се представят като секунданти на Стаматов и идват от негово име да уговорят подробностите по дуела. Немиров се опитва да ги убеди, че не е искал да засегне Стаматов и намира решението за прибързано и неоснователно. Секундантите отвръщат, че Георги е непоколебим и че за него дуелът е единственият начин да защити честта си. Рачо Стоянов се хваща за главата и изхлипва: „Оле, Добре, твоята е спукана, оня е бивш офицерин, ще те застреля като чавче.“ Немиров проявява кураж и хуква да си търси секунданти. Отива при Кирил Христов, но той чупи ръце и отказва. Поканата приемат Христо Абрашев-Абрашката, старозагорец, първият българин със специално журналистическо образование, завършил в Мюнхен, и 35-годишният новелист Никола Данчов, свищовлия. Те уговарят с хората на Стаматов дуелът да се проведе на 25 ноември 1913 г. в осем часа сутринта, в боровата гора на „Борисовата градина“. Как протича и завършва дуелът нека да научим от самия Немиров:

Излязох от квартирата си на ул. „Тодор Каблешков“. Родителите ми спяха, а жена ми с моя първороден син не бе в София. Минаваше пет часът сутринта. Имахме среща тримата ­ Никола, Абрашката и аз ­ на Орловия мост. Беше мъглива ноемврийска нощ. От „Т. Каблешков“ свих наляво по канала, към моста. Жива душа не се мяркаше по улиците. Решителността ми за разправа с Жорж се смени постепенно с мъката по близките, които ще оставя, ако нещо се случи. Все пред очите ми беше моето деветмесечно дете. На моменти ме огряваше надеждата. Бях на моста в пет часа и половина. Нямаше още никой. След десетина минути изведнъж изникнаха от мъглата моите секунданти. Здрависаха се с мене бодро. Бяха в добро настроение. Може би за да ми дават кураж ­ рекох си наум… Приятелите ми знаели точно мястото на срещата. По тясната алея не се виждаше нищо. Едва пристъпяхме. Най-сетне, без повече лутания, излязохме на една поляна, където видимостта беше малко по-голяма. Тук било мястото на срещата. Беше вече около шест часът. Рано бяхме пристигнали. Зачакахме неподвижни и смълчани. Почнахме да зъзнем, въпреки че студът не бе тъй остър. Към седем часа видяхме, че се задават тримата. Ръкувахме се ­ първи Жорж и аз. Направи ми впечатление, че той ме гледа особено, с някаква неопределена тъга в очите. След кратък разговор между секундантите Катерински отвори кутията с пистолетите и двамата с Абрашката ги провериха. Раздадоха ни ги. Катерински отмери 30 крачки или 25 метра по правилата за дуелиране. Застанахме с Жорж един срещу друг. Мандатьорите ни започнаха пак някакъв разговор, но сега съвсем тихо. Нищо не можех да дочуя. Изведнъж Никола се изправи помежду нас двамата и извади от джоба си един дълъг лист хартия. Господа преди да стреляте един срещу други, молим ви да изслушате следното:

Протокол № 1

Подписаните пълномощници на г. Георги П. Стаматов: Михаил Герджиков и Димитър Катерински и на г. Добри Немиров: Христо Абрашев и Никола Г. Данчов, в общото заседание, което имахме днес 24 ноември, в изпълнение на поверените ни мандати от страна на нашите доверители, като разгледахме по същество породилия се конфликт между нашите доверители и като взехме предвид мотивите на г. Г. П. Стаматов, които той посочва за достатъчно основателни, за да се вземат като съдържащи елемент на оскърбление и, от друга страна, обясненията на г. Добри Немиров, че нито е оскърбявал, нито пък е имал намерение да оскърбява г. Г. П. Стаматов, намираме, че не съществуват никакви основания за разправа помежду им с оръжие в ръка и каним двете страни да смятат, че между тях е произлязло само едно обикновено недоразумение…

Никола свърши четенето на протокола, поклони се леко към нас и се оттегли към другите секунданти. Настъпи тягостна пауза. Изведнъж Стаматов буквално изкрещя:

– Добри, да изпразним пистолетите във въздуха! ­ па си вдигна дясната ръка, стискаща пистолета.

– Съгласен, Жорж ­ усмихнах му се аз и вдигнах пистолета. Оръжията бяха система барабан и заредени с по три куршума.

През целия си живот Немиров продължава да е деен член на Съюза (и негов председател между 1937 и 1940 г.). Най-добра оценка за тази част от житието му дава Жана Николова, съпруга на Константин Гълъбов: „Той направи за писателите две големи неща. Първо издейства членовете на Съюза да бъдат приравнявани с диплома за висше образование, за да могат да заемат длъжности, за които се изискваше такъв ценз. И така им намираха някакви синекурни длъжности с по-малко ангажименти, за да могат да имат време да пишат. И друго – ­ някакъв евреин му беше дал много пари и той с тях направи пенсионния фонд, за да могат и писателите да получават пенсии. Той имаше голямо сърце, толкова голямо, че накрая си отиде от порок.“

Добри Немиров е сред съоснователите на Дома на изкуствата, създава театър „Студио“ през 1923 г., написва около 25 книги ­ – модерна психологическа история на българската нация. Между двете световни войни критиците го слагат редом до Елин Пелин и Йордан Йовков. Влайков определя, че най-значителните художествени придобивки в българския роман се почват от него.

Източник: tretavazrast.com