Корабът „Радецки”, с който четата на Христо Ботев преминава от Румъния в България през 1876 г., е бил нарязан на скрап трийсетина години след Освобождението. Той е построен през 1851 год. в завода „Обуда“ в Будапеща, който по това време се е намирал на територията на тогавашната Австро-Унгария и е наречен на името на фелдмаршал Йозеф Венцеслав Радецки – славянин, словак по произход.
Параходът е бил предназначен за редовни рейсове по река Дунав между пристанищата Галац и Оршова. Заради пътуването на Ботевата чета с него той става важна част от българската история. Но заради немарливостта и безхаберието на тогавашните правителства Австрия си го прибира обратно и го предава за вторични суровини. Така легендарният речен съд отива в историята, а днешната реплика на „Радецки” акостира на пристана на река Дунав край Козлодуй през 80-те години на ХХ в., благодарение на доброволен труд и дарения на българските деца.
На 29 май 1876 г., по време на редовен рейс на кораба, на палубата му, преоблечени като градинари, се качват Христо Ботев и четниците му. Те са от цяла България, а сред тях е и сестрата на Ангел Кънчев – Иванка, със съпруга си Димитър Горов. Близкият приятел на Ботев лично подпомага организирането на четата. Той и жена му пътуват с „Радецки” от Гюргево до Бекет, а по-късно Горов лично пренася последните писма на Христо Ботев.
Две години след слизането на четата на българския бряг и нейния трагичен разгром във Врачанския Балкан, България вече е свободна и жителите на Козлодуй правят първата възстановка на слизането на Ботевата чета на родна земя.
След Освобождението Никола Oбретенов предлага България да купи историческия кораб, за да остане той за бъдещите поколения. Тогавашното правителство обаче отказва да стори това. Синът на Баба Тонка обаче не се предава и 6 години по-късно по частен път се свързва с австрийското дружество, като предлага идеята за закупуване на кораба. Европейски банки отпускат на страната ни 142 милиона лева и Обретенов отново поставя въпроса за легендарния параход, но пак получава твърд отказ.
През 1906 год. по инициатива на Стоян Заимов и с подкрепата на тогавашното правителство на Димитър Петков се взима решение в чест на 30-ата годишнина от Освобождението да се построи край Свищов Военноисторически паметник музей, а параходът да бъде експониран там. Малко по-късно и тази идея отива в забвение.
След това се разчува, че „Радецки” ще бъде ремонтиран. Свищовски комитет от патриоти праща писмо до цар Борис III и настоява да получи информация за състоянието на кораба. Идеята на инициаторите е той да се ремонтира и да се възвърне автентичният му вид.
Отзвук няма, а държавата не реагира, дори когато австрийската страна предлага на три пъти в писма да го предостави срещу нищожно заплащане, а след това и безвъзмездно на българската държава. Но нашите управници пак си правят оглушки и дори премиерът Иван Гешов, при едно от посещенията в австрийската столица Виена, не пожелава да разгледа „Радецки”.
По време на Първата световна война, когато България воюва на страната на Германия и Австро-Унгария, Виена отново предлага да вземем парахода, но правителството отново високомерно замълчава и не откликва.
Така през 1918 г. „Радецки” e бракуван, а през 1924 г. е разрушен от австрийското параходно дружество. Благодарение на немарливостта и безхаберието на няколко правителства, България остава без един от символите на своето освобождение.
В началото на 60-те години на ХХ век журналистката Лиляна Лозанова от в. „Септемврийче“ дава идеята в чест на 90-годишнината от гибелта на Ботев корабът „Радецки” да бъде възстановен. Тя открива на 6 ноември 1964 г. банкова сметка с 2,50 лв. в нея. Милион и двеста хиляди български деца се включват в кампанията по набиране на средства и изпращат по сметката всяка стотинка, спечелена от предаване на вторични суровини.
Парите са събрани основно от пионерчета, затова и до днес на възстановения кораб има фигура на облечено в пионерска униформа дете. Средства по сметката превеждат и работници, а кампанията продължава до 1966 г. Идеята е да се построи точно копие на кораба, като са ползвани стари чертежи и снимки.
Оказва се, че албум на парахода е направен от бояджията Кирали Йожеф. Той е боядисвал „Радецки” от 1906 год. до бракуването му през 1918 г., а снимките му се оказват много полезни за възстановяването на плавателния съд. „Данни за кораба събрахме от завода „Обуда” в Будапеща, където е построен. А от австрийското параходно дружество пък взехме чертежи и снимки на вътрешното обзавеждане”, спомня си Лиляна Лозанова.
Съвременният „Радецки” е пресъздаден в Русенската корабостроителница през 1964-1966 г., като построяването му е струвало 523 хиляди лева. Негова база е влекачът „Пловдив”, пуснат на вода през 1951 г. Той отговарял по размери и се задвижвал със странични гребни колела, подобно на оригиналния австрийски параход. И двата кораба са произведени от корабостроителницата „Обуда”.
Когато през август 1966 год. новопостроеният „Радецки“ пристига официално в Будапеща, на палубата му застава и Кирали Йожеф, който е на преклонна възраст. Човекът гостува и на тържествата по повод пускането на кораба на вода на 28 май 1966 г. Два дни по-късно параходът акостира на козлодуйския бряг. По-късно той влиза на няколко пъти в Русенската корабостроителница за ремонти и преустройства – през 1973, 1984, 1990 и 1993 г.
През 2005 г., след като дълги години параходът е занемарен, той отново влиза за ремонт в корабостроителницата. За малко повече от месец е ремонтиран целият механизъм на двете задвижващи странични гребни колела с метални лопати.
Направени са замервания с ултразвук на дебелината на основния корпус, а под водолинията той е изчистен от ръжда и налепи и е пребоядисан. За ремонта, който възлиза на близо 62 000 лв., средства даряват фирми и ученици от Русе и Благоевград.
Днес копието на „Радецки” е поддържано добре. Може да се разгледат каютите, машинното, капитанската кабина. В салона първа класа е уредена музейна експозиция. В нея са изложени мастилница и лични вещи на Ботев, писмото му до семейството и ултиматумът до капитана на кораба.
Там е и факсимилето с думите на капитана Дагоберт Енглендер, произнесени след слизането на Ботевата чета от парахода: „И сега, вече, когато излязоха всички, последва една живописна и възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство.
Тогава се раздаде един глас и всички паднаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свято отечество и която скоро щеше да ги поеме в себе си… Тогава се издигна пак попът и хвана байракът и благославяше поборниците за свобода.
Сцената беше велика и трогателна. След това всички момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високо място и захвана да говори реч… След това извика се едногласно: „Ура! Да живее България! Ура! Ура!” – толкова силно и радостно, че ние моряци, военни…казахме помежду си: „Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация!“
Автор: Камен Колев
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
