Стивастарството – един забравен старинен занаят в България

Стивастарството е старинен занаят в България, при който със сравнително примитивни инструменти, т. нар. лък с корда и тукмак (копан), се разбива памука да стане съвсем пухкав, след това се нареждал на пластове и навивал на дървено колче във вид на тулупи с определена големина. От тулупите жените предели нишките за ризи, чорапи, горни платнени панталони и други памучни произведения. Занаятът се упражнявал по време на турското робство от мъжете на няколко села в Неврокопския (сега Гоцеделчевски) край, най-много от около стотина мъже в многолюдното тогава село Либяхово (дн. Илинден).

Няколко са причините за практикуването на този занаят. Първо, липсата на фабрично облекло е налагало ръчно приготвяне на суровини за платове и облекло. Второ, наличието на доста площи, засети с памук в Неврокопско, та чак до Бяло море, който се преработвал от стивастарите. И трето, недостатъчната обработваема земя в Либяховското землище и ниските добиви от единица площ принуждавали мъжкото население да търси препитание и допълнителни доходи за семействата си в гурбетчийството като стивастари, терзии (шивачи), дюлгери, кираджии и др.

Стивастарите тръгвали на гурбет след привършване на полската работа (около Димитровден) и се връщали през март. Пристигали в дадено село с викове „Стивасовам – стивасовам“ или с удряне на кордата, която издавала звука на най-дебелата струна на китара. Така селяните научавали за идването им.

Тежък и ниско платен бил трудът на стивастарите. Особено се изморявали те от стойката на тялото. Вдигал се прах, пък и се работело от тъмно до тъмно заради късия зимен ден. Работното им място било под някой сайвант, навес, хаят в края на двора или пък в необитаеми стаи. Там им отнасяли почти отпадъчна храна, там нощували върху постелки от слама. Добре, че в Беломорието нямало тежки зими. Към всичко това като се прибави и въшката, непреодолима напаст по облеклото, стивастарите наистина са били за съжаление.

Либяховските стивастари обслужвали родното си село и близките до него в Неврокопско, но повечето отивали на гурбет. Най-много посещавали драмските села Калапот, Просочани и др., както и селища в Серско, Кавалско, Солунско,

Гюмюрджина, стигали дори във Влашко. От вътрешността на България стивасвали в Пазарджишко, Смолянско и другаде.

Когато нямали работа в някои дни от гурбетчийството, майсторът изпращал чирака да проси хляб. Ако освен хляб донасял и лук, солчица, орех, в най-добрия случай солена сланина или пастърма, това било най-доброто, което можело да им се случи.

Случвало се е по време на турското робство, завръщайки се от гурбет, стивастари да бъдат ограбвани по пътя от разбойници.

Либяховските стивастари си имали таен език, за да могат спокойно да разговарят по време на работа, без да ги разбират домакините да изказват задоволство или възмущение от чорбаджията, понякога пък и да одумват чорбаджийката.

Стивастарството замира постепенно през първата половина на 20 век поради конкуренцията на фабрично изработените суровини, платове и облекла, а също така и поради намаляването на площите, засети с памук.

На първия фолклорен събор „Пирин пее“ през 1966 г. либяховските самодейци с голям успех представиха „Стивастарска сватба’’, отличена с бронзов медал.

Особено впечатление направи на зрителите фактът, че често ергените стивастари (повечето чираци) получавали вест да се приберат от гурбет, тъй като родителите им ги сгодили. Без ни най-малко да знаят коя е избраницата те напускали тежката работа и с нетърпение и радост потегляли за Либяхово, за да видят любимата си.

Днес за стивастарството ни напомня употребяваните, макар и рядко, стивастарски думи и изрази при разговори на местните възрастни и стари хора.

Автор: Атанас ПАНЧЕЛИЕВ

Източник: tretavazrast.com