На 4, 5 и 6 септември 1903 г., по време на Илинденско-Преображенското въстание, четата на Христо Вангелов води люта битка в района на Битоля. Битката е неравна, защото турците са 800, а четниците са само 110. Въпреки това са отбити 7 атаки и турците понасят големи загуби.
Командирът им Ясер ага тръгва да събира башибозук от намиращото се наблизо помашко село Ардегар. Призовава мъжете да тръгнат с него срещу гяурите. „Не можем, ефенди – отговаря му старейшината на селото, – ние сме мирни жители. Само ако някой посегне на честта и имота ни, тогава грабваме оръжето. А досега лошо от четниците и въстаниците не сме видели“.
На 7 септември идва подкрепление от 500 черкези с 4 оръдия. Започват да обстрелват четниците със снаряди и им нанасят значителни загуби. Към 16 ч. се вдигат на юруш и с голямо усилие четата на Христо Вангелов успява да ги удържи до настъпването на нощта.
Има много ранени, патроните почти са се свършили, храната също. Войводата решава да се оттеглят в планината. Леко ранените тръгват с тях, а на тежко ранените решават да се опитат да стигнат до някое българско село и там да потърсят помощ.
Жестоко решение, защото това означава почти сигурна смърт, но при създалото се положение друг изход няма. Сред тежко ранените е и четник Симо Радков с прострелян на две места ляв крак. В първия момент му идва мисълта да сложи край на живота си, като се простреля с пистолета, но после жаждата за живот надделява. Прави си нещо като патерици и с върховни усилия метър по метър се движи към светлините на близкото село.
Спасението
По едно нанадолнище той губи опора, изпуска патериците и започва да се търкаля по склона. Удря се в камъни и храсти и почти в несвяст се спира в оградата на една кошара. Изпълзява вътре и се опитва да хване някоя овца, за да пие от млякото й, но силите му не достигат. А изпитва страхотен глад и най-вече жажда. Добира се до поилката на овцете и пие вода от нея.
Привлечени от блеенето на стадото, идват стопаните и го заварват в ужасяващо състояние – мръсен, с разкъсани дрехи и окървавен. Симо насочва към тях пистолета си и с отпаднал глас извиква: „Назад или ще стрелям!“ „Не бой се – успокоява го един от мъжете, – българи сме, ще ти помогнем“. Тогава бунтовникът ги зарича: „Прекръстете се, че казвате истината“, но те отвръщат: „Не можем, защото сме от друга вяра“.
Симо разбира, че е попаднал на помаци, но в този момент губи съзнание. Когато се опомня, вижда, че се намира легнал на черга върху пода, раните му са превързани, а кракът му е стегнат в шина. До него има паница с мляко и той я изпива на един дъх.
Селото е малко – с около 200 жители, и скоро всички разбират, че в дома на Димар Йончел се укрива ранен четник, но никой и не помисля да го издаде. По това време въстанието е почти потушено и турците навсякъде търсят спасили се от погрома. Една потеря идва и в село Ардегар и водачът й пита старейшината има ли в него укрити четници и въстаници. Получава отговор, че няма, но турците не хващат вяра и започват да претърсват къща по къща.
Когато приближават дома на Димар Йончел, старейшината нарежда да се събере всичкия добитък на селото, все едно, че го изкарват на паша. Пътят на потерята е препречен от крави, волове, овце и кози, които бавно напредват към нея и заплашват да я смажат с телата и копитата си. Аскерът се разбягва ужасен и повече не се връща.
А грижата за четник Симо продължава. Знахарката баба Николдине му маже раните с приготвени от нея мехлеми от билки. Жени му шият ризи с бродирни шевици, селският терзия му прави потури, бай Димар – цървули, а лично старейшината му подарява калпак.
Сърдечни трепети
На мюсюлманския празник малък байрам през ноември Симо Радков за първи път се явява открито пред всички. Пременен, почти възстановен, само накуцвайки с левия крак, сяда със селяните на обща трапеза. Още е млад, едва на 28 г., и очите му жадно ловят лицата на момите. Една от тях най-силно му прави впечатление и Симо пита бай Димар коя е и как се казва. Така узнава, че това е Торгзан – дъщеря на старейшината.
Оттогава сън не го лови. Причаква я, задява я, но тя само го стрелка с поглед и бяга като кошута. Накрая Симо не издържа, отива при старейшината и го моли да даде благословията си Торгзан да му стане жена.
„Ако зависеше само от мене, бих се съгласил, ама ходжата няма да разреши, освен ако не приемеш нашата вяра“. „Ами, то такова, аз и на това бих се съгласил, защото нали пак си оставам българин като вас“ – отвръща Симо, но старейшината го прекъсва: „Не си слагай грях на душата, момко. Нашите прадеди насила са ги помохаменданчили, не го прави доброволно“.
На следващия ден Симо напуска селото и оттогава никой не чува нищо за него.
Съименникът
Като се ровех в архивите, свързани с Балканската война, открих заповед на главнокомандващия ген. Савов, в която се изброяват наградените с ордени. В нея е споменато и името на подофицер Симеон Радков – удостоен посмъртно с орден за храброст при сраженията за Чаталджа.
Не можах да установя дали това е случайно съвпадение на имената или подофицер Симеон Радков и четник Симо Радков са едно и също лице. Разбрах обаче, че подофицер Симеон Радков е загинал, когато е бил на 38 г., а на същата възраст по това време трябва да е бил и четник Симо Радков, ако е жив. Така че много голяма е вероятността да става въпрос за един и същи човек. Но ако все пак са различни, то и двамата заслужават славата на герои, отдали живота си за майка България.
Автор: Автор: Доц. Йордан Василев
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
