На 21 януари Юрий Андропов пише писмо до Политбюро, в което подчертава, че ЦРУ на основа на аналитични прогнози е разработило планове за разлагане на социалистическото общество. От наша страна, казва шефът на КГБ в личен разговор с генералния секретар, трябва да нанесем съкрушителен удар на Щатите и Запада. Ако вие, другарю Брежнев, успеете да върнете Югославия в Източния блок, това ще бъде венецът на живота ви.
Два месеца по-късно Брежнев разговаря на четири очи с Йосип Броз Тито. Готов е да даде повече от 30-те милиарда долара, получени от вожда на Югославия от САЩ през 1948 г., за завръщането на Блудния син.
Отцепникът отвръща: „Аз не съм националистът Тодор Живков! Нито откачената му щерка. Аз пари не искам! Искам онова, което и в Академията на науките на СССР знаят, че е наше. Искам си Пиринска Македония. Ако пък смятате, че Тодор Живков е незаменим, ще ви покажа човек, достоен за негов заместник – Борис Велчев. Върнете на Югославия Пиринска Македония, което още Сталин е смятал за редно и федерацията е отново в социалистическата общност!“
Брежнев е шокиран. Не може да даде отговор веднага. Тито го успокоява: ще чакам месец-два.
Апетитът на Югославия за Пиринска Македония не е секвал вече 33 години. В геостратегическите планове на Кремъл България, въпреки всички уверения на думи, е била бита карта в сравнение с Югославия. В това отношение социалистическата държава следва изконната политика на руските царе. Само проявяваната, когато трябва, темерутщина и своеволия през главата на Москва от българска страна е спасявало много пъти присъединяването на Пиринска Македония към Скопие.
В протокол от среща на Сталин с Димиторв, Коларов и Трайчо Костов от 5 юни 1946 г. е записано, че бащата на народите заявява: „Сърбите са завзели Западните покрайнини по стратегически съображения. Невъзможно е по политически причини да бъдат върнати на България. На Пиринска Македония трябва да се даде на първо време автономия – първа крачка към възсъединяването на Македония. Че нямало развитие македонско съзнание у населението, нищо не значи…“.
Започват сражения между София и Белград с променлив успех. Нито веднъж официална София не получава подкрепа нито от СССР, нито от която и да било друга страна. В Академията на науките на СССР се оформя силна македонска секция, такива откриват и други социалистически страни. Официална Москва дори приема, че светите братя Кирил и Методий са съставили азбуката на основата на македонския говор (?).
Че няма нищо ново под слънцето го потвърди преди броени дни московският патриарх Кирил, според който светите братя са били създали славянска азбука на базата на славянския език, от който били произлезли впоследствие други езици. През 1963 г. сръбски националисти влизат под кожата на Хрушчов и Москва приема теза, неотговаряща нито на историческа, нито на фактическа действителност.
За чест на Живков, той през главата на Хрушчов провежда пленум без осведомяване на Кремъл. След пленума референдум в Пиринския край поставя пред свършен факт Москва – над 97 процента от населението се самоопределя като българско.
Хрушчов не тръгва на конфронтация с Живков (има си други грижи, краят му наближава), но решенията на пленума и референдума не получават поддръжка от никъде. България е в пълна изолация от развиването на теориите на македонската секция в Академията на науките на СССР за македонска нация, култура и история.
През 1973 г. ножът пак опира кокала. Тогава Живков кани Брежнев на старателно подготвен лов в стопанството във Воден. След внушителните ловни успехи генсекът е впечатлен и от трапезата, и от подготвяното вече присъждане на звание „герой на НРБ“. В темата „Македония“ влиза неусетно и е спечелен за българската кауза.
Повече от три години от руска страна са преустановени инсинуациите на тема „македонски народ“. Само от време на време избухва по някоя бомба. Веднъж иначе верния на партийната линия Венелин Коцев избухва срещу позволилите си отново да философстват по темата поддръжници на Тито в Москва. И това е истинската причина за неговото „отстраняване по целесъобразност“.
Шахът, който Тито дава на Брежнев, е може би последен шанс.
По времето, в което Андропов пише тревожното си писмо, с което започнахме, Тито получава известие от разузнаването си, че в българския шпионаж е създаден нов отдел – Четиринадесети. Нарича се „Научно-историческо разузнаване“. Идеята била на Людмила Живкова и срещнала пълна подкрепа от министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов.
Задачата: със средства и методи на класическия шпионаж да се издирват и придобиват от чужди страни неизвестни материали и документи, свързани с българската история. Специално звено към отдела се изгражда по македонския въпрос. Цели се още с научни публикации най-вече в чужбина да се дава отпор на чужди историографи.
След разговора в Белград Брежнев се завръща в Москва и извиква Подгорни, който в Политбюро отговаря за България. От Андропов иска сведения за „акциите на Живков в София“. И разговорът в Белград, и совалките в Москва веднага стават известни на Първо главно. Наши контраразузнавачи се сблъскват и в София с необичайното раздвижване на съветската агентура. Чекисти „на градус“ подхвърлят на наши влиятелни хора въпроси от рода „не му ли е минало времето“.
От Москва хора, верни на Първо главно и най-вече на тогавашния началник на управлението генерал Васил Иванов Коцев, наричан генерал ВИК, съобщават, че там имало вече „опашки“ от членове на ЦК на БКП, които злословят срещу Живков.
В същото време – през май 1977 г. – по данни на бившия началник отдел в Първо главно полковник Коста Ананиев, вторият човек на Югославската компартия на връщане от Куба минава през Москва и е посрещнат на летището в Белград от Тито и цялото Политбюро. Още от стълбичката той обявява: „Другари, нося ви възможните най-добри новини от Москва. България пада на колене! Брежнев пожертва Живков! Македонците да се готвят да черпят!“
Благата вест тутакси е прихваната от българските разузнавачи, по понятни причини все още ще ги знаем само като Ж. и Т. Решението им е екстремно: няма време за осведомяване на посланика, който и без това е бавно мислещ страхливец; няма време и за осведомяване на резидента. На своя глава Т. поема за София с раздрънкана лада и фалшиви документи, а Ж. остава резерва в Белград. Малко след полунощ Т. е в София. Разбужда генерал ВИК. Той – Димитър Стоянов – единственият министър, който в тези часове може да алармира Живков.
Бай Тошо е шокиран. Брежнев е забравил Воден! – е първата му реакция. Започва трескаво търсене на нетрадиционен изход. Димитър Стоянов предлага със съгласието или без съгласието му да бъде пожертван Борис Велчев. Това е истинската причина за голямата шумотевица през последните години за отстраняването на втория човек в държавата през май 1977 г.
„Семейните войни“ са само едно театро, сценарият на който се написва в нощта, в която българският разузнавач пристига от Белград. Данданиите около филма на Иля Велчев и „Дон Корлеоне“, разбирай Борис Велчев, имат за цел само печелене на време. То е необходимо „нашият човек в Москва“, както нарича Милка Калинова Тодор Живков, да си свърши работата.
Милка Калинова официално е съветник в българското посолство. В действителност е българският Джеймс Бонд с рокля и без „барета“. Тя е „постоянното присъствие“ в семейството на Брежнев. Влязла е под кожата на Галина Брежнева: кожуси, бижута, почивки по Черноморието за нея и приятелчето й Борис Циганина, както и куриер за софийски хвалби към генсека.
Благодарение на Милка Калинова Тодор Живков научава много решения на генералния секретар преди за тях да научат съветското Политбюро. Новата задача на „нашия човек“ е да вкара Брежнев в пътя, да го убеди, че Тито го е изпързалял. Излишно е да казваме, че Калинова се справя блестящо и с тази задача.
Скоро след гръмовете и трясъците в София по свалянето на Борис Велчев, следва с гръм и трясък гостуване на Живков в Москва. Червени килими, фанфари, ордени, медали, клетви за вечна дружба, нови заеми, опрощаване на стари, реки от нефт, които от Варна и Бургас заминават незнайно къде… И специален подарък за Живков от генсека: креатурата на Белград, отговарящият в съветското Политбюро за България Подгорни е свален от всички постове. „Прощавай, братушка!“ е коментарът на Брежнев по повод забравеното във Воден.
Тито разбира, че прибързано е дал шах на Брежнев. В следващия ход сам той получава мат.
Автор: Борис Цветанов
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
