Скалните манастири в България са привличали поклонници не с тържествени литургии, а защото в тях и чрез тях е съхранена християнската вяра, съхранени са традициите на българското самосъзнание в тежките години на потисничество и робство.
Скалните манастири в българските земи са били не просто убежище, а центрове на българската духовност. Създадени в трудни условия, с оскъдни средства, скътани в пещерите и земните недра, те са запазили ценни сведения за българската история и култура през Средновековието. Днес повечето от тези манастири са пусти, недостъпни, малко известни и рядко посещавани. В тях пълен господар е вятърът, който неумолимо, заедно с водата и влагата, заличава от стените фреските на изкусни художници.
Скалите, естествените скални образувания, са изиграли важна роля в живота на човека от праисторически времена. Пещерата е била първото убежище от дивите зверове и природните стихии. Пещерите са били и първите художествени галерии, в които човешките същества са изявявали себе си и същността си чрез изкуството.
И днес по българските земи има много скални светилища, пещери с естествена или издълбана от човешката ръка форма, запазили следи от древния култ към скалата и природата.
Християнството прониква на Балканите още през апостолско време. През III-IV в. гоненията срещу християните създават първите предпоставки за укриване на вярващите в оформените вече непристъпни пещери и скални ниши. Официалната поява на скалните манастири се свързва предимно с исихазма. Мистичното течение в православното християнство, чието име означава спокойствие, тишина, уединение, проповядва, че при усилена молитва и вглъбяване вярващият може да постигне единение с Бог. Исихазмът се разпространява в края на ХIII и началото на ХIV в. в Света гора и в други манастирски обители в Мала Азия и на Балканския полуостров. Открити надписи обаче доказват, че скални църкви като християнска обител има още през Х в., а възникването им е датирано в IV-VI в. Превръщането им в истински манастирски комплекси и разцветът им като духовни средища става през XIV в., когато българският цар Иван Александър официално признава исихазма.
Въпреки че са широко разпространени предимно в Северна България, скалните църкви и манастири са слабо познати. Издълбани в отвесни скали, на височина, достигаща дори 60-70 м, повечето от тях са недостъпни без специална екипировка и съоръжения. Мистичните тайнствени скални обители, които мнозина определят като природен феномен, а те са чудо, са съхранили ценни рисунки и надписи, както и стенописи с неоценима художествена стойност.
Над 1000 скални черкви и манастири са открити до днес на територията на родината ни. Разположени са предимно в районите на Видин, Враца, Плевен, Ловеч, Русе, Разград, Търговище, Добрич, Силистра, Шумен и Варна. Съществуват и няколко скални манастира в Софийско и Хасковско. Комплексите, издълбани в меките варовикови скали, се състоят от различни по форма и предназначение помещения. Обикновено имат една или няколко черкви, трапезария и монашески килии. Последните са разположени на различни нива, а някои от тях са свързани с помощта на вътрешни и/или външни дървени или каменни стъпала.
Единственият действащ скален манастир у нас се намира в с. Басарбово, по поречието на р. Русенски Лом. Манастирът възниква около ХII-ХIII в. заедно с други манастири в скалите по поречието на Русенски Лом и притоците й Бели и Черни Лом. Изключително ронливи, скалите, по които личат останки от морски миди и рапани, били издълбани от монасите-исихасти и превърнати в килии за подслон и молитва, далеч от светската суета. Манастирът става известен през ХVII в., след смъртта на Св. Димитър Басарбовски (Нови), за когото говори и Паисий Хилендарски в своята „История Славянобългарска“. Приживе Св. Димитър Басарбовски бил пастир и живеел скромно в скалите на днешния манастир. Умрял незабелязано от никого през 1685 г.
Името на манастира се среща за първи път в турските данъчни регистри от XV в. като владение на влашкия войвода Иванко Басараб. Следващите писмени сведения са от 1912 г., когато братя Шкорпил описват манастирите в този регион. Днес в манастира се извършват много кръщенета на деца от цяла България. Реставрирана, светата обител е отворила врати за всички посетители.
Живописните скални масиви, ограждащи коритата на реките Русенски Лом и неговите притоци – Бели, Черни, Малки и Баниски Лом, са съхранили над 300 скални помещения, 40 от които били използвани като черкви. Безспорно едни от най-известните скални манастири, не само по поречието на Русенски Лом и в България, но и по света, са Ивановските. В шест от скалните църкви са запазени забележителни стенописи, заради които Ивановският скален комплекс е включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО още през 1979 г. Основната църква в комплекса е посветена на Света Богородица. Изсечена е на височина 38 м. Неин дарител бил цар Иван Александър.
В местността Господев дол в малка естествена, но разширена пещера, е устроен малък параклис – един от най-богато украсените Ивановски храмове. Живописните фрески по стените и тавана представят евангелски сцени и образи на светци. Ивановската скална обител била посещавана от българските царе. Тук на поклонение дошъл Иван Асен II и дарил злато за основаване на манастир на името на Архангел Михаил.
През XIII-XIV в. ролята на тукашната монашеска колония нараснала изключително поради близостта на Червен – един от големите средновековни български градове, резиденция на митрополит.
Първото сведение за съществуването на Ивановския манастир е от XIII в. в житието на монаха Йоаким, станал по-късно български патриарх, който се замонашил в манастира „Преображение Господне“. Житието разказва, че освен Иван Асен II, средства за манастирите са дарили също царете Георги Тертер, Иван Александър и Иван Шишман. Георги Тертер се замонашил в манастира и прекарал в него остатъка от живота си.
Помещенията на Ивановския манастир са групирани около седем скални черкви и параклиси, шест от които са известни под названията „Затрупаната черква“, „Кръщалнята“, „Св. Врач“, „Господев дол“, „Църквата“ и „Съборената църква“. Най-старата част от комплекса е тази, която обхваща монашеските килии около „Затрупаната църква“ и „Кръщалнята“, разположени на десния бряг на Русенски Лом.
На отсрещния бряг се намира най-значимата и най-добре запазена черква „Св. Богородица“ или само „Църквата“, и монашеските килии около нея. И трите помещения на черквата са изцяло изрисувани – има ктиторски портрет на цар Иван Александър и множество стенописи с библейски сюжети. Стенописите са дело на майстори от Търновската художествена школа. Богатият колорит, реалистичните образи, голите човешки тела, представените сцени, невероятната перспектива нямат общо с аскетичния дух на исихастите и бележат началото на Ренесанса, който ще завладее Европа в следващите столетия. Стенописите се определят като върхово постижение на българското средновековно изобразително изкуство по време на Второто българско царство.
Уникални са манастирските комплекси по Черноморското крайбрежие. Между нос Чиракман и нос Шабла има множество изкуствено издълбани пещери в отвесните скали. Някои са самостоятелни, а други са свързани помежду си с коридори. Добре запазени комплекси има край селата Тюленово, Камен бряг и в местността Яйлата, която е съхранила значителен брой изкуствени пещери – над 80, истински „пещерен град“
Археологически проучвания доказват съществуването и използването на скалните пещери още в края на I хилядолетие пр. Хр. В близост до изкуствените пещери са издълбани скални гробници с датировка XII-V в. пр. Хр., които са принадлежали на траките и са свързани с тяхната култура. Много от помещенията са издълбани, дооформени и приспособени по-късно (XII-XIV в.) от монасите-отшелници. Има данни, че в една от пещерите в местността Яйлата са се извършвали богослужения до 1940 г.
Към огромната група скални манастири в Североизточна България принадлежи известният Аладжа манастир. Името му, което означава „пъстър“, „шарен“, се споменава за първи път през 1832 г. в книгата на руския учен Виктор Тепляков „Писма от България“. Началото на системни проучвания поставят братя Шкорпил в началото на XX в.
През 1912 г. по тяхна инициатива Аладжа манастир е обявен за народна старина, а по-късно, през 1957 г. – за паметник на културата от национално значение.
Аладжа манастир е от малкото скални обители у нас, в който ясно се разграничават основните манастирски помещения – храм, параклис, черква за упокойна молитва, крипта, кухня, трапезария, монашески килии и стопански помещения. Те са разположени на две нива във висока почти 40 м отвесна варовикова скала. В най-западната част на първото ниво е манастирската черква. В средата на източната й стена е вдълбана малка олтарна ниша. Централно място на източната стена е заемало изображението на Св. Богородица. Стенописите не са запазени, за тях съдим само по бележките на Карел Шкорпил и акварелните копия на художника Милен Сакъзов.
На второто ниво на манастира е разположен параклисът. Той е единственото запазено зидано помещение и е бил използван за всекидневни църковни нужди. Поради трудния достъп до параклиса тук са се съхранили част от оригиналните средновековни стенописи.
Не е известно името на светеца-покровител на манастира, но Карел Шкорпил е записал предание, според което манастирът се е наричал „Св. Спас“. След падането на България под турско робство манастирът е бил изоставен, но местното християнско население продължило да почита и посещава святото място.
Запазени стенописи могат да се видят и в трите черкви, вероятно част от скален манастирски комплекс, край с. Карлуково, Ловешко. „Св. Безсребреници“, „Св. Марина“ и „Св. Григорий“ са разположени в радиус от 2 км една от друга, от двете страни на речното корито на Искър. Черквите имат интересна архитектура, която наподобява тази на черквите, строени по това време в селищата, като за място е използвана естествена скална пещера или ниша.
Близо до София също има скален манастир. Намира се до с. Разбоище. Жилищната сграда и манастирската кухня (магерница) са построени през 1861 г. Извън манастира се намира черквата „Въведение Богородично“, изградена в непристъпните скали над р. Нишава. Запазени са фрагменти от стенописна украса, датирани към XVI-XVII в. Манастирът, възникнал през Средновековието, е просъществувал през епохата на османското владичество и е продължил да се развива и през XIX в. Според приписка от 1863 г. в него е пребивавал като водач на чета възрожденецът Матей Преображенски.
Скалните манастири са феноменално наследство, което за жалост природата неумолимо руши с годините. И ако с природните стихии е немислимо да се преборим, защото няма как да устоим на силата на вятъра или на ерозията на водата, то можем поне да се опитаме да преборим безверието. Както са направили предците ни, обитавали нашите земи…
Автор: Ива Михайлова
Източник: duma.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
