В хода на подготовката на Априлското въстание Букурещкият комитет успява да събере известни средства и с тях закупува 530 пушки, 60 револвера, патрони за тях,саби, ножове, останали са пари и за униформи. Оказва се обаче, че не може да се намерят достатъчно хора, за да се въоръжат с тях.
При това никой от старите войводи не се съгласява да оглави четата. За малко неин главатар да стане Стоил войвода, но той се връща към първоначалната си задача – с друга чета да влезе в България някъде около Тутракан и по пътя си да вдига селяните на бунт. Впрочем това е основната цел и на Ботевата чета.
Въпреки че тя се сформира в състав от 205 души, опаковат в сандъци 300 пушки и друго оръжие, предназначени за тези, които смятат да привлекат за участие в бунта.
Кои са тези 205 храбреци? Всички са млади мъже между 20 и 30 г. Само малка част от тях са участници във Втората българска легия, другите нямат никаква военна подготовка. Такъв е и войводата Христо Ботев. Затова за военен командир е определен поручик Никола Войновски. Знаменосец е Никола Симов-Курото. Пряпорецът е ушит от Петранка Обретенова, дъщеря на баба Тонка, за Чернодренската чета, но след нейната гибел е съхранен от майка й, която го дава на сина си Никола – участник в Ботевата чета.
Започва бойният път на четата. В Козлодуй разбиват черкезките башибозуци, взимат конете им и 8 каруци, от които правят обоз. На него са натоварени излишните пушки и другото снаряжение. Тръгват в строг боен ред – отпред се движи ариегард от 30-40 души, а останалите в две колони. Стигат до с. Бутан, където правят мост, за да преминат придошлата река. В селото ги посрещат радушно, но на призива мъжете да се присъединят към четата никой не откликва.
Тук ще направим едно отстъпление от основния текст, с което до голяма степен се обяснява защо такъв бунтовнически край, където в миналото са избухнали Чипровското, Берковското, Белоградчишкото и други въстания, по това време населението не смее да надигне глава. След руско-турските войни от началото на XIX в. една значителна част от българското население в Северозападна България, под давлението на руски емисари, се преселва в Молдавия, Бесарабия и Украйна. Оказват се основателни опасенията на Раковски, че напуснатите земи ще бъдат заселени с черкези, татари, арнаути, затова той се бори срещу преселничеството. И докато на останалото по своите места българско население е забранено притежаването на оръжие, новите заселници са въоръжени и те са опора на османската власт.
Това се потвърждава и при следващата спирка на четата в с. Баница. Очаквало се е там към четата да се присъединят към 400 души, но се оказва, че само местният даскал се включва в нея.
Тук става и първото сражение, защото турски башибозук и черкезки банди нападат четата. Даскалът, който познава местността, ги води при Милин камък, където според него има удобни позиции за отбрана. Това се оказва донякъде вярно. Там Войновски разполага четниците зад скалите в трикръгова отбрана, шахматно разположени, и им нарежда да стрелят само когато се сигурни, че ще улучат.
По-нататъшното развитие на събитията е добре известно. Все още има много версии затова кой е прострелял Ботев, но това е отделен въпрос.
Тук е редно да направим още едно отстъпление от основния текст. Озверените башибозуци, черкези, татари и арнаути след разгрома на четите и дружините на въстаниците са режели главите на техните предводители, забивали са ги на кол и са ги разнасяли, за да всяват страх сред раята. Това се е случило със Стоил и Таньо войвода, с поп Харитон и с други. Според новопоявили се данни, черепът на Бенковски е намерен в с. Голяма Желязна, далече от лобното му място в Тетевенския Балкан.
Нищо обаче не се знае за останките на Христо Ботев, Никола Симов-Курото и другите четници, загинали във Врачанския Балкан. Според сведения на оцелелите, те са покрили телата им с отрязани шипкови храсти и са ги затрупали с камъни. Малко вероятно е това да е попречило на турците да се изгаврят с останките им. Навярно поради тази неизвестност в началото на 60-те години на миналия век се породи упоритият слух, че Христо Ботев не е убит, а е бил пленен и все още е заточеник в Диарбекир, даже се появи и подписка, с която се иска българското правителство да направи необходимото за неговото освобождаване.
От неговата чета загиват 94-ма. 26 са заловени и осъдени на заточение, оцеляват 76, като последният умира през 1944 г. Всичките те са извървели пътя на подвига и безсмъртието, защото „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
