Българският учен, литературен критик, фолклорист и етнограф Иван Шишманов е роден на 22 юни 1862 г. в Свищов.
Наследник на възрожденската фамилия Шишманови, първоначално учи в родния си град, а след това завършва Педагогическото училище във Виена, Австрия, през 1882 г. Впоследствие следва философия и литература в Йена и Женева, а през 1888 г. защитава докторат в Лайпциг.
След завръщането си в България Иван Шишманов се включва дейно в обществено-политическия и културния живот на Княжество България. Той е сред основателите и дългогодишен преподавател във Висшето училище в София (дн. Софийски университет „Св. Климент Охридски“) и талантлив писател. Занимава се с обществено-политическа дейност и е един от изявените дейци на Народно-либералната партия.
През 1894 г. е избран за професор по всеобща литературна и културна история, както и по сравнителна литературна история. От 1902 г. е редовен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН).
Професор Шишманов е създател и член на редица културни органицзации в България. Основател и главен редактор е на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ в периода 1889-1902 г., а от 1893 до 1900 г. е редактор на списание „Български преглед“.
От 6.V.1903 до 4.І.1907 г. е министър на народното просвещение при втория стамболовистки режим – 1903-1907 г. През 1918 г. е изпратен за български пълномощен министър в Украинската народна република при управлението на Павло Скоропадски. Основател е и пръв председател на българската секция на Паневропейския съюз и член на Македонския научен институт.
Проф. Шишманов е баща на политика и писателя Димитър Шишманов, осъден на смърт и убит от т. нар. народен съд на 1.ІІ.1945 г. Причина за това е работата му като главен секретар на Външното министерство, а след това и като министър на външните работи в правителството на Добри Божилов.
Професор Иван Шишманов умира на 28.VІ.1922 г. в Осло, Норвегия.
Научните му интереси обхващат широк спектър от проблеми в областта на литературата, етнографията, фолклора и историята. По-важни негови трудове са „Значението и задачата на нашата етнография“ (1889 г.), „Принос към българската народна етимология“(1893 г.), „Значение и заслуги на братята Миладинови“ (1912 г.), „Паисий и неговата епоха. Мисли върху генезиса на Българското възраждане” (1914 г.), „Раковски като политик“ (1918 г.), „Нови студии в областта на Българското възраждане: Васил Априлов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели“ (1926 г.) и други.
Атанас КОЕВ
Източник: tretavazrast.com
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
Comments are closed.