Процесът на първоначалното укрепване на българското ханство, който започнал през управлението на хан Аспарух, продължил да се развива и при управлението на неговия син хан Тервел.
През управлението на хан Тервел България успяла да утвърди своето място като нов важен фактор в Европейския югоизток. Византийските междуособни борби за императорския престол и подновяването на арабската експанзия към балканските владения на Византия през началните десетилетия на VIII век създали благоприятни възможности за издигане на международния авторитет на българската държава.
През пролетта на 705 г. детронираният през 695 г. император Юстиниян II Носоотрязания потърсил военната помощ на българския хан Тервел, за да се възкачи повторно на престола в Константинопол. Като привличането на хан Тервел на страната на споменатия византийски император вероятно станало на основата на постигнато предварително споразумение между тях. Така през пролетта на 705 г. Тервел и Юстиниян Носоотрязания застанали начело на 15-хилядна армия от българи и славяни и потеглили към Константинопол. Внушителното присъствие на българската войска пред стените на ромейската столица улеснило твърде много успеха на замисления от Юстиниян план, благодарение на който той бързо си възвърнал императорската корона. Оценката за значението на българската военна помощ проличава най-точно в отплатата на Юстиниян II.
Патриарх Никифор :
„… и дошъл в лагера на българите, наметнал на Тервел пурпурна царска хламида, заповядал да издигнат две едно до друго възвишения, на които възседнали двамата гасподари, а войската била длъжна по заповед на императора да им се покланя.“
Друг летопис в „Свидас лексикон“ довършва картинката:
Тервел турил възнак щита си, който носел на война, и камшика си, който употребявал по време на езда, а императорът заповядал да ги затрупат със златни пари, докато единият и другият се покрили;
после Тервел забил копието си в земята – на височината и до края върху него натрупали много копринени дрехи;
напълнили също две ковчежета със златни и сребърни монети и Тервел ги раздавал на войниците си, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата – сребро.
След тази церемония пред стените на Константинопол двамата владетели се отправили към града и влезли през широко отворените врати на непревземаемата крепост.
Това било първото и последно триумфално влизане на български владетел в столицата на Византия!
Според изворите хан Тервел бил почетен с титлата кесар. В лицето на Тервел византийски император за пръв път удостоявал с такава висока титла чужд владетел. Защото във византийската държавна йерархия титлата кесар е носело лицето, на което принадлежало първото място след императора. Обикновено тя се давала на престолонаследника или на брата на императора, или в краен случай на императорски роднина.
И дотогава, а и след това, няма случай в 12-вековната история на Византия за кесар да е провъзгласяван чужд владетел!
С устроената тържествена церемония в императорския дворец в негова чест императорът дал израз на признанието на суверенната власт на хан Тервел и заповядал да се постави статуя на българския владетел на хиподрума.
Получаването на областта Загоре ( между Източна Стара планина и Странджа ) била друга важна придобивка за България. Известно е, че тази област е била от стратегическа важност за Византия. С отстъпването й император Юстиниян II възнаградил българския владетел и показал още веднъж голямото значение, което той отдавал на неговата военна помощ.
Като чули, че българският вожд е признат за истински цар от самия византийски император и че от него – от Тервел, зависят съдбините на самата Византийска империя, навсякъде по пътя му славяните излизали от горските си скривалища и го приветствали, а много от тях се присъединявали към войската му.
Тервел тръгнал към Константинопол с 15 000 войника, а се завърнал в Плиска с повече от 100 000, увенчан с венеца на най-голямата безкръвна победа в българската история.
Тогава хан Тервел наредил да изваят образа му на Мадарската скала – той е оня триумфиращ конник с развята дълга коса, който пробожда с копието си лъва, сиреч Византия, а след него тича вярното му куче, сиреч славянският народ. И написал под опашката на лъва: Императорът заедно с мене победи добре.
През 708 г. настъпил обрат в българо-византийските отношения. Тогава император Юстиниян II Носоотрязания направил опит да си върне областта Загоре, защото с нейното отстъпване на българската държава Византия загубила една жизнено важна за нея територия в Тракия. Поради тази причина византийският император организирал поход и нахлул в Тракия.
През тази година – пише Теофан Изповедник – Юстиниян наруши мира между ромейте и българите, прехвърли конните отряди в Тракия и като въоръжи флотата, потегли срещу българите и Тервел.
При крепостта Анхиало ( дн. Поморие ) обаче войската на хан Тервел разгромила неговата армия. Византийците претърпели наистина катастрофално поражение!
В периода 711 – 715 г. българският владетел се възползвал от пламналите с нова сила междуособици във Византия, за да укрепи позициите на българското ханство спрямо нея. През 711 г. той подкрепил отново Юстиниян II, чиято власт била отново застрашена, а през 712 г., когато император на Византия станал неговият противник – Филипик Вардан (712 – 713), нахлул в Тракия и без да срещне никаква съпротива достигнал до стените на Константинопол. Основната цел на провежданата от хан Тервел политика спрямо Византия било уреждането на българо-византийските отношения чрез подвърждаването на стария мирен договор или сключването на нов, благоприятен за българската държава. Затова през посочения период той поддържал военното напрежение по границата с Византия. Тази негова стратегия дала своя положителен резултат. През 719 г. новият византийски император Теодосий III (715 – 717) преценил, че с оглед на застрашеното положение на империята, поради войната с арабите, било необходимо да се пристъпи към уреждане на българо-византийските отношения. Той предложил преговори, които завършили с подписването на мирен договор между двете страни през 716 г., който се състоял от четири клаузи: уточнила се българо-византийската граница и се затвърдили териториалните придобивки на българската държава в Тракия ( главно областта Загоре ); империята се задължавала да изплаща ежегоден данък в скъпи копринени дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато; двете страни взаимно трябвало да си разменят политическите бегълци; регламентирани били и търговските взаимоотношения между тях. Според постигнатите споразумения стоките, които не били снабдени с печат щели да бъдат конфискувани. С договора от 716 г. хан Тервел засилил международните позиции на младата българска държава и стабилизирал нейните позиции спрямо Византия. Завършек на успешната външна политика на този български владетел било участието на българското ханство в отблъскването на арабите от Константинопол през 717 – 718 г. То дошло в резултат на договорните отношения между България и Византия. Сключеният през 716г. договор най-вероятно е бил подновен през 717г., когато на византийския престол се възкачил Лъв III Исавър.
( Не бил минал век, откак Мохамед започнал да проповядва исляма и арабите мюсюлмани превзели цяла Мала Азия – Мека и Медина, Дамаск, Сирия, Йерусалим, Анатолия, Александрия и цял Египет, нахлули в Персия, Афганистан и Армения, превзели и цялото северно крайбрежие на Африка – Кипър, Родос, Триполи и Картаген,
а през 711 г. се прехвърлили на европейския континент – маврите превзели Испания, през 716 г. превзели Лисабон и се отправили на изток към Франция;
по същото време арабският владетел Маслама нахлул от Мала Азия в Тракия със силна войска и опустошил напълно цялата провинция, след това се насочил към Константинопол и като се укрепил близо до градските стени, започнал пълна обсада на града откъм сушата;
Сюлейман, командир на могъща флота от 3 000 кораба, навлязъл в Босфора и обсадил Константинопол откъм морето.
Целта била двете ислямски армии – от запад, откъм Испания, и от изток, откъм Константинопол – да нападнат едновременно от двете страни и вкопчвайки Европа в ислямски клещи, да я задушат и да я превземат. )
Офанзивата срещу византийската столица започнала през лятото на 717г.
Вече трета година арабите стягали безмилостно смъртния обръч около вечния град, птичка не можела да прехвръкне, било въпрос на месец-два да го правземат.
И в най – решителният момент българите се притекли на помощ на византийците!
Тервел нападнал арабите изневиделица в гръб, откъдето никой нищо не очаквал и докато съмне, според пестеливите думи на Теофан Изповедник:
…българите, както казват добре осведомените, избили 22 хиляди араби.
Според други летописци не били 22, а 32 хиляди.
Двайсет или трийсет хиляди – не знам, но погромът бил такъв, че арабите на Маслама побягнали в ужас, недокланите се издавили в Босфора, корабите на Сюлейман вдигнали платна и отплавали…
И дълго след това, векове наред, живо арабче не смеело да припари наоколо.
Дали хан Тервел е виждал толкова далече, за да предвиди, че опасността, която се задава от изток е по-страшна от коварствата на византийските императори – не знам, но той спасил не само Константинопол, не само Византия –
на 15 август 718 г. владетелят на българите, кесарят хан Тервел, мъж могъществен, без да е християнин, спасил християнска Европа!
С това успешно участие в арабско-византийския конфликт българското ханство получило широка международна известност. Победните действия на българите намерили широк отзвук в тогавашната средновековна историопис.
Активната и гъвкава дейност, която хан Тервел осъществил през управлението си, допринесла особено много за първоначалното укрепване на българската държава през началните десетилетия на VIII в. Сключените от него международни договори с Византия утвърдили ролята и мястото на България като независима политическа сила, засилили властта и авторитета на българския владетел.
Проследените основни насоки в началния живот на българското ханство показват неговото основополагащо значение за по-нататъшното развитие на ранносредновековна България. Той слага своя траен отпечатък върху цялостното изграждане на нейната държавна и идейно-политическа структура през IX в. – X в.
Източник: titadita.blogspot.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
