Българската несполука при атаката на Чаталджанската укрепена позиция не е достатъчна, за да се реши османската армия на контранастъпление. Високата порта търси посредничеството на руското посолство в Цариград и предлага да започнат преговори за примирие.
На 11 ноември 1912 г. парламентьорът на главнокомандващия Назъм паша се появява при предните постове на 1-ва Софийска дивизия. Срещата на двете делегации трябва да стане в 12 ч. на следващия ден на „ничия земя“. Все пак българските войски запазват бойна готовност поради опасения от внезапно вражеско нападение.
Точно в уречения час на 12 ноември османските пратеници се появяват в с. Плая, разположено на западния бряг на малкия залив Бююкчекмедже (бел. ред. – на северното крайбрежие на Мраморно море, днес предградие на Истанбул), съпроводени от ескадрон български конници. Домакините начело с опитния политик д-р Стоян Данев ги посрещат на пътната врата на къщата, където са отседнали, и ги канят на кафе.
Пълномощниците на двете страни решават смесената военна комисия да тегли демаркационната линия между позициите на техните армии. Следващото заседание е насрочено за 14 ноември от 13 ч. във вагон-салона на Източните железници, докаран до железопътния мост на гр. Чаталджа.
В хода на второто заседание на 14 ноември се разгаря спор за опразването на Чаталджанската позиция, което Назъм паша намира за прекалено тежко условие
Тогава последва „известно смекчаване“ от страна на Данев. Чаталджанската позиция – предлага той – остава заета от османската армия, но гарнизонът на Одринската крепост трябва да я напусне с оръжието си. (А същия ден далеч от вагона при Чаталджа, при с. Мерхамлъ в Западна Тракия, Явер паша подписва протокола за капитулация на своя десетхиляден Кърджалийски корпус.)
На третото заседание на 15 ноември Назъм паша предлага армиите да останат на заеманите позиции, а преговорите за мир да започнат незабавно. Портата отказва да предаде обсадените крепости Одрин, Янина (бел. ред. – в Епир, днешна Северозападна Гърция) и Шкодра (бел. ред. – в Северозападна Албания; през 1912-1913 г. съюзниците така и не успяват да превземат града). Тя отхвърля и искането на Данев да бъдат пропускани влакове с храни през Одрин към Съединените армии (бел. ред. – всички български войски в Тракия).
Своя игра развива и гръцкото правителство.
Целта му е да окаже натиск за признаване на „фактическата окупация“ в Македония; така преговорите за примирие се отлагат няколко пъти. Данев отхвърля умишленото протакане: „Досегашният скандал не може да продължава без риск да станем смешни пред целия свят!“ Но появилите се разногласия между съюзниците поощряват съпротивата на Османската империя.
Сутринта на 19 ноември царският влак спира на станция Кабакча и Фердинанд изслушва доклада на делегатите. Той не приема генерал Радко Димитриев, комуто „не достигали кураж и енергия“ да продължи атаката на Чаталджанската позиция и да влезе в Цариград.
Царското мнение е меродавното: „Да се държим отбранително на Чаталджа, а да атакуваме в най-скоро време Одрин.“ Примирието ще даде възможност за оздравяване на войските и възстановяване на тяхната настъпателна способност.
Генералите Михаил Савов и Иван Фичев свалят от себе си всякаква отговорност, ако правителството „за дребнави амбиции“ попречи да се сключи примирие и остави Съединените армии в холерно-заразната зона. Те се опасяват, че с изричното настояване за снабдяване на нашите войски по море и през Одрин може да се провали примирието. Те не желаят да се водят преговори за мир без примирие, което да даде възможност да се оттеглят войските на подслон, да се настанят и отпочинат, „за да се почнат действията с нови сили, ако турците не се съгласят на мир“.
Последното заседание е на 20 ноември 1912 г. от 16,30 ч. Гръцките представители не успяват да прокарат своето – да им бъде предадена Янина, и се оттеглят. След това се пристъпва към обсъждане на представения от Данев проект на протокола. Примирието влиза незабавно в сила, а до 10 дни трябва да започнат преговорите за мир.
Войските остават на заеманите позиции. Портата вдига блокадата на българските пристанища и допуска снабдяването на българските армии по море и по железница през обсадения Одрин.
Точно в 20 ч. перото заскърцва припряно по хартията. Офицерите от свитата на османските пълномощници изгърмяват радостно няколко бутилки шампанско и в последвалия частен разговор Данев разпалено им проповядва, че „спасението на Османската империя зависи от една силна България, която да поеме върху си ролята на един активен фактор на Балканите“. Той прибавя, че това може да се постигне само по един начин – „когато българите се обединят и България получи естествените си граници“. Войниците викат „ура“, обаче царят е недоволен от условията на примирието, които според него са половинчато наложени, той търси „предателите русофили“. Данев напразно бърза да го „сърадва“…
Фердинанд праща гневна телеграма на генерал Савов, че примирието било „цял позор за България“, и предвижда мрачно, че „събитията на Балканите, които ще следват сега, ще бъдат много по-трудни от самата война“.
Министърът на правосъдието Петър Абрашев записва в дневника: „Впрочем примирието не радва въобще всички, които искаха да влезем в Цариград.“
Източник: epicenter.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
