Признаването на Независимостта е обвързано с откупуването на турския дълг към Русия

Известно е, че въпросът за независимостта на България е пряко обвързан с Берлинския договор от 1 юли 1878 г., сключен за запазване на европейския мир и по-точно с неговото нарушаване.

Опитите за обявяване на независимостта започват още през 1897 г. при правителството на Константин Стоилов, но родният политически елит осъзнава необходимостта от решителни действия значително по-късно, когато на Хагската конференция, проведена между 15 юни и 18 октомври 1907 г., Турция енергично протестира срещу участието на България като суверенна държава.

Благоприятен повод за обявяване на независимостта е избухването на Младотурската революция на 11 юли 1908 г., както и скандалът с българския дипломатически агент в Цариград Иван Ст. Гешов, който един месец по-късно не е поканен на прием от външния министър Тефик паша, понеже е представител на зависима държава от ранга на Египет.

В допълнение на 5 септември с.г. започва стачката на Източните железници, която се пренася и на българска територия.

В тези напрегнати дни България се нуждае от подкрепата на поне една от великите сили. Княз Фердинанд я получава на 11 септември 1908 г. във Виена и 10 дни по-късно във Велико Търново е монументалният финал на този първи етап от борбата за признаване на родната независимост.

Манифестът, прочетен от монарха в църквата “Свети 40 мъченици”, е преди всичко патриотичен акт, в който се преплитат уважението към въжделенията на българите и спечелването на популярност и одобрение сред населението.

Ще минат още месеци, в които с упоритите усилия на политици и дипломати България де юре ще получи признанието на Великите сили и на своите съседи на 6 април 1909 г.

Какво се случва всъщност?

Малцина знаят, че признаването на българската независимост е обвързано с откупуването на турския дълг към Русия, останал още от Руско-турската освободителна война, както и с изплащането на данъка от бившата Източна Румелия, определен след Съединението от 6 септември 1885 г. на 2 951 000 франка годишно.

Първоначално, след обявяването на независимостта правителството на Малинов спира плащането на източнорумелийския дълг. Малко по-късно то е принудено да плати обезщетение на Османската империя, тъй като след един разговор с цар Фердинанд френският посланик в София Палеолог остава с убеждението, че кабинетът е готов да изпълни и този финансов ангажимент и бърза да извести за това телеграфически своето правителство.

Това поставя кабинета на демократите в деликатно положение и той се съгласява да плати обезщетение на Турция за изкупуване правото й на собственост на Източните железници, както и на Компанията за изкупуване нейното право на експлоатация на отчуждените от министрите железници.

Финансовият министър Иван Салабашев настоява преговорите – особено по въпроса за железниците – да се водят в София. Но болшинството от министрите предпочита разговорите да се осъществят в Цариград, като за тази цел там е изпратен земеделският министър Андрей Ляпчев като пълномощник на Министерския съвет с одобрението на царя.

Преговорите с Турция вървят бавно и трудно. Премиерът Малинов неколкократно подтиква Салабашев да замине за Цариград, но финансовият министър категорично отказва, заплашвайки го с оставка.

Най-накрая, на едно от заседанията на правителството в сградата на Централна поща се решава да се извика телеграфически Ляпчев в София, където в негово присъствие да се вземе решение за сумата, която трябва да се предложи за обезщетение на Турция и Компанията по въпроса за независимостта и железниците.

Куриозното е, че Ляпчев получава телеграмата, но преди да си тръгне и без консултации с правителството и своя шеф Малинов се ангажирва в качеството си на пълномощник на българското правителство да предложи писмено 40 милиона лева за независимостта и 42 милиона за Източните железници.

След пристигането си в София, на запитването на своите колеги защо е действал еднолично, той отговаря, че не е искал да напуска безрезултатно Цариград и че 42 милиона за железниците били много малко, тъй като Компанията дълго не щяла да се съгласи с тази цифра и искала двойно по-голяма сума.

На 21 ноември 1908 г. Александър Малинов свиква в парламента заседание на Министерския съвет. Съставя се протокол, подписан веднага от 7 министри от кабинета. С особено мнение остава финансовият шеф Иван Салабашев.

Според протокола, по устния доклад на премиера правителството решава „да се изплати на Компанията по източните железници 309,6 км от същите железници, находящи се на българска територия, въз основа на капитализирания действителен чист приход.”

В своето особено мнение Салабашев посочва: „Съгласен съм по принцип с решението на Министерския съвет. Смятам обаче за своя длъжност да обясня как разбирам това решение и как би трябвало то да бъде изпълнено. Капитализирана може да бъде само действително плащаната дан 2 951 000 лева, съгласно съглашението с Нобле. Това дава сумата 59 020 000 лева, от която като извадим дълга на Турция за Русе-Варненската линия 27 845 389 лева, остава да дължим на Турция всичко 31 174 614 лева. Тази сума ще може да се намали, като се вземат във внимание разноските на Турция за известни разноски по линията.”

Салабашев изчислява чистия годишен приход в последните 10 години за 309,614 километра – т.е. линиите на българска територия, на 570530 лева, които капитализирани правят 11 410 602 лева.

Към 22 септември 1908 г. действителният приход на Компанията на източните железници само от линията е 1 073 722 лева, който капитализиран по 5% дава 21 474 440 лева за цялата линия, а за отчуждаемата е само 5 261 237 лева. При което , вземе ли се за база последните 5 години обезщетението, което се дължи на Компанията е 5 261 237 лева. Ако са 7 години, обезщетението ще бъде 4 193 865 лева, а за последните 10 години обезщетението ще бъде само 3 546 237 лева.

Салабашев завършва със следните изводи: „И тъй ние можем да платим на Източните железници:на Турция 11 410 602 лева, на Компанията 5 812 488 лева, всичко 17 223 090 лева.А за Вакарел-Белово:на Турция 1 388 626 лева, на Компанията 524 207 лева, всичко 1 912 833 лева.-А всичко: на Турция 12 799 228 лева и на Компанията 6 336 695 лева, т.е. всичко 19 135 923 лева.

Значи цялото обезщетение и за Турция, и за Компанията, както за източните железници, тъй и за Вакарел-Белово се възкачва максимум на 19 135 923 лева, които, заедно с капитализираната дан 31 174 611 лева, образуват цялото обезщетение и по въпроса на железниците, и по въпроса на независимостта, на общата сума 50 310 534 лева. Тази сума ще платим с 5-процентови необгербовани облигации по номинална стойност, без да поемаме върху си никакви разноски нито за емисия, нито за котиране. Няма нужда от никакъв заем” – категоричен е Салабашев.

Целта на финансовия министър е да докаже, че Ляпчев е предложил на Турция 9 милиона лева повече, отколкото България й дължи, и че се е съгласил да даде на Компанията 23 милиона лева повече, отколкото се пада по собствената оценка на самата Компания. С други думи, Ляпчев самоволно завишава българското обезщетение с 32 милиона лева, които финансовият министър отчаяно се опитва да спаси от данъкоплатците.

Министерският съвет не обръща внимание на неговите писмени обяснения. Тогава Салабашев предприема отчаян ход с реч в парламента „да отърве поне 23-те милиона, които без никакво право се хвърлят в джоба на Компанията”.

В популярна форма Салабашев защитава позицията си, въпреки че част от министрите напускат демонстративно залата. Въпреки натиска да не говори пред депутатите, след заплаха за оставкта му той е оставен да се изкаже докрай. Речта му прави силно впечатление и е отпечатана на държавни разноски като брошура, за да се разпространи из всички български общини.

Салабашев обаче не успява да се пребори с авторитета и влияниет на Малинов, целящ на всяка цена спасяване реномето на своя съпартиец и съратник Ляпчев. Той е приходящ в правителството, бивш съратник на Стамболов и бивш негов финансов и правосъден министър.

Малинов остава на своето мнение, увличайки след себе си мнозинството от министрите, Народното събрание „поупери малко уши, но веднага пак утихна”, а общественото мнение „ни най-малко не се разтревожи. То си остана в пълна апатия. В цяла България твърде малко лица разбраха основателността на моите изчисления и заключения, а още по-малко бяха тези, които ме подкрепиха”, ще напише по-късно с болка Иван Салабашев.

Въпреки този му неуспех, речта му в парламента все пак постига нужния ефект. Компанията по източните железници прекланя глава и се съгласява на предложената от Ляпчев сума, Турция също приема предложеното обезщетение. Министерският съвет сключва с Турция и с Компанията окончателно съглашение, с което България се задължава да заплати за румелийския данък 40 милиона, а за източните железници 42 милиона, всичко 82 милиона лева.

Парламентът одобрява това споразумение.

За Салабашев не остава друго, освен да замине за Петербург през март 1909 г., да преговаря с могъщия финансов министър граф Витте, да се срещне с императора Николай Втори и след близо месец упорити усилия да сключи заем с Русия за 82 милиона лева, който се предоставя на България срещу турския дълг към освободителката ни, като успява само да разсрочи изплащането му за 75-77 години при 4,75% лихва.

България заплаща и 2 111 978,55 лева за своята част от линиите на Източните железници. Споразумението с Компанията е ратифицирано на 13 юни 1909 г. със срок за издължаване от 6 месеца.

За своята безупречна дейност Салабашев получава от цар Фердинанд златна кутия за цигари с бирлянти и собственоръчно поставен подпис.

Борислав Гърдев

Източник: desant.net