Трудно и страшно е да се чете, камо ли да се пише за страшната 1913 г., може би най-страшната година в най-новата история на България. Година жестока, изпълнена с трагични събития и зверства, нечувани зверства над българите в Одринска и Беломорска Тракия във Вардарска и Егейска Македония.
Прочетете книгата „Разорението на Тракийските българи” на проф. Любомир Милетич! Прочетете я и помнете!
Балканската война завършила триумфално. Ако историята свършваше през 1912 г. – прекрасно. Но времето продължавало своя монотонен ход безспирно, накъде ли…
България е в триумф, блестящи военни победи, победена Турция, Фердинанд е великодушен към пленения Шукри паша. Според Лондонския мирен договор империята отстъпвала на победителите всичките си владения на Балканския полуостров на запад от линията Мидия на Черно море до Енос на Бяло море, леле колко много земя и то предимно населена с българи.
Но започнал да се откроява проблем на слънчевия небосклон. Съюзниците Сърбия и Гърция, които завладели по-голямата част от Македония, изобщо нямали никакво намерение да я делят с България.
Ах, тази Македония… Дипломациите на бившите ни съюзници все по-често започнали да изтикват на преден план идеята всеки да получи онова, което неговата войска е завладяла. Леле, каква несправедливост, ние се бихме, а те ни ограбиха. Ами като сте прости, защо не отвоювахте първо Македония и Беломорието, а после сите заедно, съюзници де, да пуцате срещу Цариград. Де ви е бил акълът, управляващи на България?
Липсата на категоричност в клаузите на Лондонския мирен договор също не предвещавало нищо добро.
Великите сили от своя страна вече се готвели за голямата война и арбитърът на ново заформената Балканска каша Русия си имала вече нов фаворит тук и това била Сърбия.
Положението почнало да става страшно само месеци след приключването на първата война, отново замирисало на нова, напрежението витаело навсякъде. А България този път била сама срещу готови да я разкъсат, смачкат и унищожат съседи.
На никой не пожелавай такива комшии. Но вината за последвалите събития си е само българска.
Станалото – станало, България все пак получила голяма част от Източна Тракия, Беломорска Тракия и значителна част от Егейска Македония и територията й ставала близо 170 000 кв. км. Те ти цяла Странджа, равна и богата Тракия, Бялото море, Родопа, Драмското, Сярското и Вардарското поле и още.
Луда работа, никой не помислял и спомнял за Чаталджа, за десетките хиляди покосени от холерата, за уморената българска армия, изнесла основната тежест на войната срещу Турция, липсата на съюзници, недостига на достатъчно добро оръжие и кадрови състав.
Нашите близки доскорошни партньори се съюзили,прегърнали се за обща подялба на Македония, а българите кучета ги яли.
Румънци и турци също се ослушвали, чакали сгоден момент да заръфат части от България. И този момент дошъл. О Боже, защо си наказал България с глупави, безотговорни политици, военни и управници.
Цар Фердинанд I – това наказание за България, на 16 юни 1913г. чрез своя помощник – главнокомандващ ген. М. Савов дал заповед за действия на българската армия срещу армиите на Сърбия и Гърция, а те само това чакали и от своя страна предприели офанзива против България. Веднага на тяхна страна се присъединила и Черна гора.
Станало страшно – касапница за България и българите. През тази година омразата се настанила трайно на Балканския полуостров и си стои тук и не мърда и до ден днешен.
Това престъпно безумие на българските управници си е направо крахът на България като държава, която може да изисква сериозно отношение към себе си, включително и от собствените си граждани. Започваш война, за която си абсолютно неподготвен. Кажи-речи само благодарение на морала и героизма на войската спечелваш толкова, колкото не си и очаквал – при това напълно достатъчно, за да се развие държавата като мощен стратегически и икономически фактор в югоизточна Европа. И да го профукаш…
Каквито и отстъпки да биха били направени в името на запазването на крехкия мир между съюзниците, пак позициите на България в навечерието на задаващата се голяма война щяха да бъдат съвсем, съвсем различни. А България с армия победителка ще да се огледа, ослуша и да сложи тогава оставащите части от Македония на кантара, а до това нещо оставало само една година.
Профукано било и още нещо, дори по-важно. Никога повече националният морал и енергия не достигат такъв висок заряд. Сринат е енергийният потенциал на нацията. А това, както проличава през изминалите оттогава години, е невъзстановима загуба.
В резултат на това „престъпно безумие“, България губи завинаги територии, населявани от векове с българи, защото те за кратко време са обезбългарени, а обикновените българи от Тракия и Македония изживяват страшни мъки. Кой ги е наказал, Господи?
Времето неумолимо следвало своя ход… Страшното лято на 1913-та дошло… Смъртта започнала жътва по българските земи. И пак обикновеният български войник и офицер опазили все пак честта на България.
Офанзивата на нашите съюзници била спряна, Българската армия постепенно започвала да надделява след кръвопролитните сражения при Пирот, Царево село /Делчево/, Княжавац, Кочани, Калиманци – новата Шипка и Кресненския пролом. Но за съжаление на 27 юни във войната се включва Румъния, усетила че България е на ръба на пропастта и някой трябва да я бутне.
Като на парад власите прекосили северна България. А за да е пълна трагедията, във войната се намесила и Турция на 30 юни, дори без да обявява война на България. Защо ли пък да обявява, насреща и нямало никой.
Цяла Източна Тракия била на тепсия и страшното започнало. В Северна и Южна България българска войска… нямало. А ако турските части били продължили своето предвижване по долината на Марица на север, можело да срещнат румънците някъде около София.
Какво щеше да стане тогава с нова България – просто не е за мислене, добре, че не е станало, или им е държало влага от здравия пердах от миналата година, защото раненият лъв е най-страшен.
Наистина престъпно безумие било да имаш четирима противника едновременно и да водиш война срещу армии с обща численост над 1 250 000 души. България слага оръжие и е принудена да иска мир. Тя първа изпраща свои пратеници на Букурещката мирна конференция на 28 юли /10 авгусг 1913г./, която се превръща в унизително изнудване.
Въпреки огромния принос на България за победата над Турция през Балканската война, сърби, гърци и румънци се държат арогантно с българите. Какво било изявлението на сръбския делегат Спалайкович, след като ген.
Фичев му отбелязал, че Сърбия не бива да настоява за твърде несправедлив мир, защото се нуждае от българското приятелство в геополитически план. Ето и „братските“ думи на сърбина: „Ние не искаме вашето приятелство. Ние искаме с вас една граница, която да бъде до гърлото ви като един юмрук, с който можем всякога да ви строшим челюстта.“
Подписването на Букурещкия мир е възприето в България с огромно прискърбие – повечето българи в Македония остават под чужда власт и през следващите 90 години са подложени на унищожителна асимилация. След Цариградския договор 16/29 септември (уточняващ границите на България и Османската империя в Източна Тракия) се оказва, че България е загубила по-голямата част от завладените през Първата Балканска война територии и че стотици хиляди тракийски българи завинаги напускат домовете си.
Ценната в стопанско отношение Добруджа е изцяло окупирана от Румъния. Малка утеха за българите остава излазът, който получават на Беломорието – излаз, който едва шест години по-късно ще бъде загубен…
Освен териториалните загуби в двете войни България дава и скъпи жертви – 48 000 войници и офицери не се завръщат от фронтовете.
Хората от Сакар планина също са дали своята достойна лепта и участвали в Балканската и Междусъюзническата война – близо 700 от тях не се завръщат по родните домове.
Вечна им памет и слава на героите, загинали, за да я има България.
Загинали в Балканската и Междусъюзническата война от селищата в Сакар планина: гр. Любимец – 65, гр. Свиленград -1, гр. Тополовград – 54, гр. Харманли – 44, с. Българска поляна – 15, с. Богомил – 5, с. Браница – 13, с.Българин – 11, с. Главан – 30, с. Георги Добрево – 7, с. Дервишка могила – 5, с. Димитровче – 1, с. Доброселец – 10, с. Доситеево – 14, с. Дрипчево – 1, с. Изворово – 18, с. Йерусалимово – 8, с. Капитан Петко войвода – 9, с. Каменна река – 19, с. Княжево – 12, с. Левка – 5, с. Маточина – 2, с. Момково – 27, с. Мрамор – 33, с. Овчарово – 12, с. Орешник – 21, с. Орлов дол – 29, с. Планиново – 4, с. Помощник – 7, с. Пъстрогор – 3, с. Равна гора – 3, с. Радовец – 27, с. Рогозиново – 13, с. Сакарци – 6, с. Свирконо – 19, с. Светлина – 21, с. Сладун – 2, с. Синапово – 28, с. Срем – 38, с. Студена – 26, с.Тянево – 8, с. Устрем – 42, с. Хлябово – 17, с. Черепово – 13, с. Чукарово – 6.
Автор: Веселин Кълвачев
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
