Масово преселване на българите от поробената от Турция Дунавска България в историко-географската област Бесарабия (днес части от Молдова и Украйна) и Южна Русия е ставало на няколко вълни (организирано или индивидуално), предимно по време на руско-турските войни.
Основната причина за преселването е да се избегнат постоянното насилие, обезчестяване, кланета, бесилки и помохамеданчване. Втората причина, за която се избягва да се говори, е преселническата политика на Русия спрямо българското население. Десетки хиляди българи напускат родните места, обичаната земя и домовете си и тръгват в обратна посока на техните далечни предци – Аспаруховите българи. Те се заселват основно в бившия Аспарухов Онгъл или Буджак (на ногайски език “ъгъл”), намиращ се между долните течения на Дунав и нейния приток Прут.
Изминаха повече от 210 години откакто на територията на Молдовска Бесарабия (в Приднестровието и Украинска Бесарабия по-рано) са регистрирани първите преселници, наричани “колонисти”. По това време император на Русия е Александър I. Преселниците – “чисти” българи и българи гагаузи се настаняват в съществуващото тогава Молдовско княжество, населено с ногайци и татари, които са прогонени от руснаците до към края на 1807 г.
След Букурещкия мирен договор от 1812 г. Молдовското княжеството се присъединява към тогавашната Руска империя, която след много войни с Турция успява да разшири границите си до Черно море. По това време продължават периодични преселвания на българи в Бесарабия. Бесарабия от 1861 г. до края на Руско-турската война (1878) се оказва в Румъния – новосъздадената държава от три княжества (Влахия, Молдова и Трансилвания), след което отново преминава в пределите на Русия. По това време някъде около 20 000 бесарабски българи принудително са изселени към Приазовието. От 1918 до 1940 г. Молдовска Бесарабия влиза в границите на Румъния след преговори между румънското и съветското правителства. През месец юни 1941 г. Румъния е въвлечена във Втората световна война със СССР, след което през 1944 г. Молдова, заедно с бесарабската й територия, влиза в състава на Съветския съюз – с всички познати ни последствия на комунистическия режим.
Най-старите (първични) български селища в Молдовска Бесарабия, основани непосредствено от преселници от България, са: Тараклия или Тараклий (сега около 15 000 жители), Твърдица (7000 жители), Вали Пержа или Валя Пержей (5500 жители), Кортен или Корт’ин (3600 жители) и Кирсово (7500 жители) Всички останали многобройни селища са вторично населени от българи, дошли предимно от вторичните селища. Първите заселници в Тараклия в близост до река Ялпуг са 15 души от три семейства: Берови, Цоневи и Стоянови (1806), а селището се основава през 1813 г., регистрирано в руския административен ойконимикон под името Шоп Тараклия. Заселниците са от различни български области: Тракия, Лудогорието, Добруджа, Забърдието (Годечко) и др.
Наименованието на селището произлиза от етнонима терек (дирек, стълб), който се отнася за тюрките като цяло и на ногайците (монголоиди) в частност. Топоними от етнонимен произход като аналози на Тараклия съществуват в много райони на Евразия: Терекли – име на няколко селища и реки в Башкирия, Терек – име на голяма река в Северен Кавказ, Терекли Мактбет – село, център на Ногайския район в Дагестан, Терек бай – село в Чаткалския район на Киргизия. Тараклия има и на още поне две места в Молдова. Според волжката българка доц. Татяна Яруллина, живяла в столицата на Дагестан – Махачкала, всички посочени топоними произхождат от Бай Терек – божественото дърво на живота при много сродни народи. Днес в района на гр. Тараклия се намират антроположки следи от шортереклийската култура.
Българи се заселват във Вали Пержа (на молдовски език “Долината на сливата”) на три вълни: 1806–1812 г. (по времето на руския император Александър I ) – от източна и североизточна България; 1828–1829 г. – от Ямболско и 1830 г. – от Сливенско (по времето на император Николай I ), и др.
Българските преселници заварват в района съществуващата на мястото на ногайски кашлъци (кошари) колония на име Валя Пержей Век, основана от власи, при които се заселват австрийци (банатчани), руснаци и евреи (чихути).
Разположено по поречието на р. Ялпуг (на 36 км северно от Тараклия) – Кирсово е основано през 1809 или 1813 г. Според едни автори първите преселници (с участието на българи гагаузи) са били от с. Хърсово, Разградско, а според други – от Котленско, предимно от с. Жеравна. Днес Кирсово е в Комратския район на Гагаузката автономна област. Твърдица, разположена край р. Киргиз Китай, е основана от три бежански кервана от 127 семейства от Новозагорския район. Те са предвождани в 1829 г. от войводата Генчо Къргов от Хайнето, поп Паскал (Драгни Паскалев Папазоглу) от с. Козарево и Стойко Калинов от с. Твърдица. След месец пътуване керваните достигат Бесарабия. Преселниците са подложени на карантина в Сату Нову до Болград. По нареждане на генерал Инзов са настанени в района на Чадър Лунга. Бесарабската Твърдица е регистрирана същата година.
Жителите на с. Кортен са преселници предимно от българските села Кортен – Новозагорско, и Твърдица – Сливенско. И тук бежанците са пристигнали през 1829 г., но селището е основано следващата година. Българите се заселват в изоставено (по предположение) ногайско село или ногайски кашлъци. Те заварили и българи гагаузи, които дошли тук преди тях от България.
Пристигайки на чужда земя, в новата си родина, много от преселниците са водели домашни животни – волове, коне, магарета, телета, овце, кози. Носели от България освен храна, дрехи и покъщнина, и зеленчукови семена, костилки от овощни дървета, лозови пръчки и др. Впоследствие българите по тези земи се оказват по-трудолюбивите земеделци в сравнение с молдовците, украинците и руснаците. Затова мнозина от тях забогатяват, произвеждайки много и качествена продукция.
Бягайки от “тежкото” в България, след много години на сравнително спокойствие и съзидание от началото на преселването им, българите са хвърляни неколкократно в големи политически водовъртежи, подложени на физически и психически тормоз. Още през 80-те години на XIX век Русия подлага бесарабските българи на първоначален асимилационен процес, сменяйки българските им имена по руската именна система (Димитър – Димитрий, Стефан – Степан, Дора – Феодора, Иванов – Иванич и т.н.). През 1937 г. румънските власти извършват насилствен възродителен процес. Те забраняват българския език и правят опит да променят имена, завършващи например на “-ов”, “-ев” и “-ин”, като към тях се добавя “-у” (напр. Братоев – Братоеву). Големите жестокости срещу бесарабските българи идват от съветските власти, най-вече по времето на Сталин. От 1940 до 1949 г. става изселване на много големи разстояния на неблагонадеждните за комунистическия режим заможни българи – чак в Сибир, Алтай и другаде. Някои от тъй наричаните “дигани” (изселвани) българи, като например от с. Хъртоп (Въртоп), са успели да се завърнат и да разкажат за невероятните жестоки изпитания на сталинския режим. Най-тежки са следвоенните години 1945–1947. Особено жестока е “Гладната година” – 1946-та. Тогава съветските болшевики ограбват всичките налични храни от домовете, включително и оставените семена за посев. Претърсвани са дори мазета, тавани и кошари. Ровени са копите със слама и сено, сметищата и торищата в дворовете, градините, за да се открие нещо нереквизирано, останало, укрито. Това е извършвано не без помощта и на някои местни български комсомолски “десетници” (от организацията “Уполминзаг”), които са се престаравали пред съветските властници. В резултат на тази комунистическа акция, осъществена от истински изверги, настъпил истински глад сред населението, последван от масово измиране. За да оцелеят, хората са яли коренища, кори, треви, цървули, колани и прочие. Стигало се е дори и до канибализъм, който е трудно и мъчително да се опише. Често минавали волски коли по улиците, за да се събират човешки трупове по къщите и да се прекарват до гробищата или в края на селището, където полузаровени ги ръфали кучета и кълвали гаргите. Само в Тараклия умират около 5000 души.
И въпреки кървавия болшевишки терор към 1960 г. по официални данни в Молдовската ССР остават живи около 62 000 българи (около 2000 г. са около 100 000 души).
Вероятно от тоновете клетви с отрицателна енергия, излята от пострадалите върху въпросните “десетници”, същите (споделено от местните жители) измират до един много млади.
Съветската власт е показала и още един “героизъм” спрямо бесарабското българско население, не много по-различен от този, който е практикуван и с други народности в страната.
От 1917 г., но най-вече през 60-те години на миналия век, болшевиките, войнствено враждебни на религията, разрушавали, взривявали и опожарявали храмове, джамии и синагоги, и разстрелвали свещеници и монаси. По данни на президентската Комисия по реабилитация на жертвите на политически репресии в СССР, цитирани от ИТАР-ТАСС, само за периода 1937–1941 г. са били разстреляни около 111 000 православни духовници. Към 1940 г. в страната са останали около 350 действащи църкви (при 67 000 през 1914 г.) и не повече от 500 свещеници (от 66 000 за същата година). През 1914 г. на територията на Руската империя (по официални данни) е имало 54 174 православни храма, вкл. манастирски, учрежденски, гробищни, недействащи и дъщерни (без военните църкви), 25 593 параклиса и 1025 манастира. През 1987 г. в СССР са останали 6893 православни храма и 15 манастира.
Опустошителната за духовността антицърковна буря не подминала и църквата “Свети Георги” в Тараклия.
На 8 август 1968 г. по нареждане на комунистическата власт идват войници с танкове от Болград и започват варварското й разбиване пред погледа на населението. Отначало завързват високите й части с дебели телени въжета, които се дърпат от танковете. За два дни сриват храма до основи.
През 1994 г. църковният храм “Свети Георги” е възстановен. Днес той е един от най-значимите символи на гр. Тараклия.
От 27 август 1991 г. Молдова се отделя от СССР и става независима република, в която гр. Тараклия (от 1980 г.) е административен център на район и център на българщината в тази страна.
Независимо от жестоките страдания, на които в съветското минало са били подложени бесарабските българи в определени периоди, те и до днес са съхранили етническата си памет чрез родния си език, традиции и обичаи. Силно обичат майка България. Малка част от тях вече имат двойно гражданство. Други ще го придобиват. В училища и Тараклийския държавен университет “Григорий Цамблак” се изучава и се преподава на български език. Студенти от Бесарабия се учат в нашите висши учебни заведения. Всичко това е много трогващо и полезно, но е крайно недостатъчно.
Част от тамошните българи казват, че няма нужда да се връщат в България, а много по-добре е тя да дойде при тях – както правят други страни, като например Унгария и Турция, за своите малцинства в чужбина. Тези българи може би са най-прави в преценката на ситуацията, в която се намират. Макар и много, много закъснял, този въпрос е необходимо да се доразреши от България, предприемайки последователно устойчива държавническа политика за истинска съприкосновеност не само към бесарабските българи в Молдова и Украйна, а и към цялата българска диаспора в пределите на Евразия.
Боян БАЛКАНСКИ
Източник: tretavazrast.com
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
