Преди и след Деветосептемврийския преврат

Епохата на Народна Република България е противоречива, изпълнена с вълнения и сблъсъци. За да проследим достоверно и ясно тези времена, ние трябва да започнем от самото начало, а именно – 9 септември 1944 година  Деветосептемврийския преврат

Разбира се, процесите, довели до завземането на властта от комунистическото движение в България, са започнали много преди тази дата, може би около половин век по-рано със създаването на Българска Работническа Социалдемократическа Партия през 1894 година. Все пак, датата 9 септември 1944 година остава в историята като преломен момент между две епохи – Царство България и Народна Република България. Този момент е предопределил не само съдбата на родината ни през втората половина на ХХ век, а също и живота на всички българи, живели от тогава до сега, може би дори на нашите деца и наследници. Нека проследим как се стига до Деветосептемврийския преврат.

През август 1944 година, започналото година по-рано след битката при Сталинград, настъпление на Червената армия достига до Румъния. По това време правителството на България е оглавявано от Иван Багрянов. На всички е ясно, че войната върви към своя край, а България като съюзник на Нацистка Германия е под страшната заплаха от жестоко отмъщение от страна на съюзническите сили.

Проф. Багрянов всячески се опитва да омекоти това отмъщение и да олекоти положението на България – той води преговори с Работническата партия, опитва се да сключи примирие с партизанските отряди и дори изпращя Стойчо Мошанов в египетската столица Кайро, за да преговаря там с англичаните и американците. Идеята на последното е да се достигне до уговорка с тези държави, които на своя страна да изпратят военна сила към нашите земи, защото тяхното присъствие би предотвратило окупация от страна на Съветската армия, тъй като СССР няма да има повод да влезе в България. Това, обаче, е било почти невъзможно, защото Англия и САЩ настоявали българските сили да се приберат в границите от преди 1 януари 1941 година – иначе казано, да върнем Беломорието и Македония на Гърция и Сърбия – дело, на което никой български политик не би се съгласил.

Георги Димитров – върховният лидер на комунистическото движение отхвърлял дори най-малките идеи за мир или споразумения с правителството на Багрянов и прокламира въстание на работническата класа. Изпаднал в безизходица от трудната ситуация и поставен пред заплахата от съветска окупация, проф. Иван Багрянов се оттегля като министър-председател и така на 2 септември 1944 на власт идва правителството на Констатин Муравиев – останало на власт само една седмица. То има тежката задача да измъкне България от евентуална война срещу СССР. Обявена е война на Германия, но вече е твърде късно. Въпреки скъсването на дипломатическите отношения с Германия на 5-ти септември, Съвесткият съюз ни обявява война още същия ден. Положението е изключително деликатно, защото изведнъж България остава без нито един съюзник, армиите ни са обградени от немски военни сили из Сърбия, а Червената армия е стигнала до границата с Румъния и всеки момент ще влезе в страната.

На 7-ми септември първите съветски части престъпват границата ни и навлизат в Южна Добруджа. Те, обаче, не заварват прокламираното от Георги Димитров всеобщо национално въстание. За да се избегне кръвопролитието, все пак, биват посрещнати миролюбиво. Постепенно силите на маршал Жуков започват да превземат градовете в Източна България. Първи са Силистра, Русе и Добрич, следват Варна и Бургас. Вдъхновени от Червената армия, партизаните започват да слизат от планините, силите на Отечествения фронт превземат затворите и освобождават политическите затворници, а във всеки град бива обявена ОФ-власт. (Тук идва време да вмъкнем какво представлява Отечественият фронт. Това е политическа коалиция, която по това време е съставена от политическия кръг „Звено“, Българската Работническа Партия (БКП), БЗНС „Пладне“ и Българската работническа социалдемократическа партия.) До вечерта на 8-ми септември биват превзети градовете Габрово, Казанлък, Стара Загора, Кюстендил, Видин и Пазарджик.

Какво се случва в София? През това време „опитните“ превратаджии Кимон Георгиев и Дамян Велчев неуморно организират поредния преврат. Дамян Велчев успява чрез военния министър да организира съсредоточаване на танковата бригада около района на Сливница- ловък ход, чрез който танковете трябва да минат през територията на София точно вечерта на 8-ми срещу 9-ти септември. Организаторите и участниците в преврата нервно чакат сигнал за действие. В 2 вечерта танковете достигат София, но вместо да продължат, остават в центъра, а група революционери превземат Министерството на войната. За тези събития проф. Александър Цанков ще напише:

„И отново (както през юни 1923-та и през май 1934-та), без пушка да пукне, без капка кръв, без София да трепне и да се събуди от дълбокия си сън, те (Дамян Велчев и Кимон Георгиев) завършиха своето дело като стари изпитани майстори“.

Така в 6 сутринта новият министър-председател на България Кимон Георгиев прочита Прокламация към българския народ, с която обявява изкачването на власт на Отечествения фронт. (Досегашният министър-председател Константин Муравиев има „лошият късмет“ и трите пъти, когато е участвал във властта, да бъде свален чрез преврат, организиран от Кимон Георгиев и Дамян Велчев.)

С обявяването на ОФ властта започват едни от най-смутните и най-кървавите времена в българската история. Участниците в тази коалиция си поделят властта. Интересно да се отбележи, че партията, която ще управлява цялата страна в следващите 45 години, получава едва три министерства, това на вътрешните работи, на правосъдието и на народното здраве. Друг интересен момент е броят на хората, които подкрепят различните политически формации – зад БЗНС стоят около един милион земеделци, а зад кръга „Звено“ – половин-милионна армия. Според различни източници, броят на членовете на БКП не надхвърля 7 хиляди човека. Въпреки това, тази партия изиграва своите карти най-правилно и постепенно започва да завзема ключови позиции в държавата. Полицията е разформирована, а на нейно място е учредена Народната милиция, командвана пряко от Антон Югов – един от най-влиятелните комунисти в партията. Започват масови арести на генерали, офицери и различни ръководители в армията и полицията, служили на предишните „фашистки“ според ОФ правителства. До 7 ноември 1944 година биват арестувани общо 746 ръководители на армията, които са заменени от 720 доскорошни партизани.

Всеки противник на отечественофронтовската власт бива издирен и арестуван, десетки хиляди хора биват екзекутирани без съд, без присъда. Различни исторически извори определят броя на жертвите в първите два месеца след преврата между 15 и 40 хиляди човека, разстреляни и погребани в земята, без да бъдат дори осъдени. Тези масови екзекуции без съд продължават до декември 1944 година, когато заработва Народният съд. Започва масово издаване на смъртни или доживотни присъди на досегашните политици, на интелигенцията, на различни журналисти. Народният съд издава за 4 месеца 9 550 присъди, 2 730, от които – смъртни, а 305 – доживотни. България потъва в кръв и мъка, стотици хиляди семейства и съдби биват засегнати от това беззаконие, а БКП се разправя с всеки свой опонент без капка човещина.

Стигаме до следващата важна дата – 4 ноември 1945 година, когато Георги Димитров се прибира в България след 22-годишно отсъствие. Веднага след завръщането му биват организирани избори, които се провеждат на 18 ноември 1945 година – след които избори, той поема поста министър-председател на България. Следват още по-ожесточени репресии с цел овладяването на всички ръководни постове в обществото от страна на БКП. На 8 септември 1946 година се провежда референдум, в който участва 90% от населението, след който референдум монархията като форма на управление е премахната, а България е провъзгласена за Народна Република България. На 4-ти декември 1947 година бива приета Димитровската конституция, според която, всеки гражданин е равен пред закона и има право на свобода на словото и социална помощ, но тази конституция забранява всякаква дейност, която евентуално би застрашила постиженията на Септемврийската революция. Димитровската конституция полага основите на тоталитарната държава, просъществувала през следващите 45 години.

Следва насилствена национализация на частната собственост, одържавяват се всички предприятия, а селското стопанство бива насилствено впрегнато в системата Трудово кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС). Правителството бива оглавено от Васил Коларов, а България влиза в 50-те години на ХХ век под тоталитарния диктат на Българската Комунистическа Партия, наставлявана от СССР. След като политическото пространство бива „изчистено“ според сталинистката максима „Има човек, има проблем; няма човек – няма проблем…“ и след като партията и държавата се срастват в един репресивен апарат, борбите се пренасят в рамките на самата партия и започват ожесточени вътрешно-партийни конфликти и сблъсъци.

Втората половина на 40-те години от ХХ век е от изключително значение за съвременното българско общество. Случилото се през 1944 година влияе пряко на нашия живот до днешни дни, а вероятно и в бъдеще. Дошъл с цената на много кръв и мъка, комунистическият режим е свързван с тоталитарната държава, липсата на свобода на словото, репресии, гонения, трудови лагери, убийства и куп други анти-хуманни проявления в българското общество.

Жертвите и костите, върху които е била построена Народна Република България, в никакъв случай не биват оправдани от целта. Страшното е, че всичко това е причинено от българи на българи. Ние трябва да се поучим от историята и никога повече да не допускаме да бъдем насъскани един срещу друг, защото не бъдем ли единни – трагедиите в историята ни ще се повторят.

Източник: bulgarianhistory.org

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!