Петко Рачев Славейков е с решаващ принос за разузнаването по време на Руско-турската война

Петко Рачев Славейков е роден във Велико Търново на 17 ноември преди 190 години в средно имотно занаятчийско семейство. Баща му – Рачо Казанджията бил буден човек, сръчен занаятчия и деен патриот. Обичал много народните песни, пеел хубаво и искал децата му да знаят и пеят хубавите български песни.

Майка му Донка била от с. Вишовград, Павликенско, от рода на т. нар. Бюмбюли, т. е. Славеи. Именно оттук Петко харесва този прякор и го прибавя към името си като поетичен символ и се назовава вече Петко Славейков, с което име остава нашата история и литература.

Петко бил само на 5 години, когато го дали да учи в килийното училища най-напред в Трявна, а после в Търново. През есента на 1842 г. продължил образованието си в Свищов при видните просветители и родолюбци Емануил Васкидович и Христаки Павлович. Там сред приятели и ученици на Неофит Бозвели прочел много гръцки и сръбски книги.

Още като младеж Петко Рачев Славейков се включил в борбата срещу гръцките владици и попове за независима българска църква и просвета. Когато се върнал в родния си град, отворил свое училище, но заради една сатира, в която осмивал пороците на двама търновски владици, бил изгонен от училището и затворен в курника на митрополията. След Освобождението си той работил няколко месеца в работилницата на баща си, а сетне станал учител – отначало в Севлиево, после в Ловеч, където усилено се занимавал с литературна дейност, написал поеми и стихотворни сатири, извършил много преводи от руски, сръбски, гръцки и турски език.

Поради развилнялата се холера Славейков напуснал Ловеч и отишъл в Плевен, после във Враца, Берковица, … но навсякъде бил преследван от духовенството. Успял да се задържи за три години като учител в Трявна, откъдето се свързва с видни българи в Одеса, на които изпращал български народни песни и пословици. Сътрудничил на вестници, които се издават в Цариград и Букурещ, и дори издавал свои книги.

В Трявна той се задомява. За това му помага добрият му приятел поп Кою, който го насочва съм Иринка, дъщеря на видния богаташ в града чорбаджи Иванчо Райков. Иринка не се познава с Петко до сватбата им. Чувала го е да пее в храма и го е виждала през прозореца, когато минава покрай къщата им. Тя го харесвала отдалеч. Самият чорбаджи Иванчо Райков склонил бедния даскал Петко да вземе дъщеря му за съпруга. Сватбата станала на 25.І.1853 г. в храма „Св. Архангел Михаил”. На този ден булката простинала, а Славейков бил толкова беден, че се явил с чужди чорапи на тържеството. Младото семейство заживяло в къщата на чорбаджията.

По това време Петко Славейков пише до поп Кою: „Всичко е наред, имам си млада и хубава жена. Живея в хубава къща. Само че къде да пиша?” Жена му не се интересува от литература и вяло слуша вечер неговите четения. Това го огорчава. В същото време П. Р. Славейков е подгонен от търновския владика Неофит, от другите гръцки фанариоти и решава да заминат за Цариград. Иринка остава в бащиния си дом и той тръгва сам за Турция. Разочарован, пише на поп Кою: „Женитбата ми беше голяма грешка!“

През 1864 г. той е сам в Цариград. Тук остава почти 10 години, като издава вестниците „Гайда“ и „Македония“, развива активна просветителска дейност и още повече е намразен от гърци и турци.

Един от учениците му бил младият Димитър Благоев. По препоръка на Славейков македонският млекарски еснаф в Цариград отпуска на Благоев 30 турски лири, за да замине за Габрово и се учи в Априловската гимназия.

Априлското въстание заварва Славейков като учител в Стара Загора, където бил в люта „война“ с местните чорбаджии. След потушаването на въстанието е наклеветен от чорбаджиите, арестуван, окован във вериги и отведен на разпит в Одрин, но успял да се отърве и се върнал в Ст. Загора.

Тук взел за прислужница Катерина, умна, и интелигента жена, която се интересувала от поезия. Тя била племенница на Г. С. Раковски и едва ли само с къщна работа се занимавала. Петко е в брак с Иринка и след всяко идване в Трявна му се раждало дете. Двамата имат 8 деца, едно от които умира. Катерина споделяла поетичните трепети на поета и той се привързва към нея, но се грижи за семейството си. Иринка знае за това, но не иска развод.

Останал без средства, П. Славейков се връща в Трявна. Как го е приела Иринка не се знае, но явно в името на децата заживяват отново заедно. После семейството се премества в Стара Загора. Тук се появява и Катерина, но вече отношенията им са невъзможни, макар и да се срещат понякога…

По-късно по време на Руско-турската война, когато Стара Загора е в пламъци, семейството му едва се спасява, а Катерина загива.

Руските войски били още на Шипка и в Казанлък, когато при генерал Гурко идва делегация от старозагорци с молба да изпрати войска в техния град. Частите на Предния отряд на ген. Гурко се насочват към Ст. Загора.

На 10/22 юли първи влизат тук Астраханският и Казанският драгунски полкове, след които пристига и руската пехота заедно с българското опълчение.

Посрещането на руските войски и българските опълченци става най-тържествено, подготвено от П. Славейков. Целият път е обсипан с цветя, а населението с радостни викове и поздравления приветства войсковите части. Учениците на поета пеят написаните за тоя случай от него стихове: „Кат Русия няма втора/ тъй могъща на света,/ тя е нашата опора,/ тя е нашта висота./ Руска сила, руска воля,/ руска кръв и руска пот/ ще избавят от неволя/ наш поробений народ…“ В освободения град се установява българско градско управление под председателството на Петко P. Славейков.

От частите на Предния отряд се организират няколко летящи отряда за разузнаване на юг към р. Марица. Включват се и доброволчески български отряди под давление на Славейков, разрушават се мостове, прекъсват се жп линии и телеграфни връзки. Сюлейман паша настъпва с 20 000 души, като трябва де се съедини с войските на Реуф паша от Нова Загора и с Хулюси паша откъм Пловдив и Чирпан. Ген. Гурко разполага с малка и без достатъчно артилерия войска срещу тази голяма вража сила.

П. Славейков е създал в Ст. Загора градска милиция да поддържа реда в града и да снабдява позициите с вода, храна и боеприпаси. Много младежи и девойки помагат при боевете с вода и изнасяне на ранените, действат като бойни групи из града. Между тях е и Димитър Благоев, който по това време учи в Стара Загора. Повече от 350 старозагорци участват в защита на своя град, но турската военна сила надмогва над общите усилия на руси и опълченци и градът пада по турски огън и сеч. Както свидетелстват много участници в боя при Стара Загора, близо два часа след оттеглянето на руско-опълченската отбрана на града се чували гърмежи. Милиционерите, които се затворили в няколко къщи на групи, се сражавали до последна възможност. В горящия град те намират своята геройска смърт.

Отстъпвайки назад, българските опълченци дават възможност на населението на Стара Загора да се изтегли към Балкана. Руският кореспондент В. И. Немирович – Данченко пише: „Четири български дружини под командата на ген. Гурко се биха като лъвове…“

Въпреки издевателствата и огъня над Стара Загора войските на Сюлейман паша са разстроени и се губи много време за привеждането им в ред. Това е използвано от руските части за организиране отбраната на Шипка и прехвърляне на българско население в Северна България.

Заради проявеното мъжество при отбраната на Стара Загора като кмет и заради знанията, уменията и опита, придобит през многобройните му скитания из България, Петко Р. Славейков е причислен към главния щаб на руските войски. Той добре познава проходите през Балкана, самия Балкан, селищата от двете му страни и пр. Негов главен началник става генерал Скобелев, комуто Славейков помага със сведения от провеждано от него разузнаване в тила на турските войски. Той организира малки конни групи, с които неспирно обхожда Балкана, проходите, установява къде има турски сили, колко са, както и с какво оръжие разполагат. Такъв е случаят през август 1877 г., когато той пристига с конната си група в Габрово при полк. Соболев. Тук е и военният кореспондент В. И. Немирович – Данченко, който силно желаел да се запознае с тоя, когото Соболев и ген. Скобелев наричали „честният гражданин и пламенен патриот.“ Данченко го описва така: „Пред мене застана здрав, нисък човек с побелели коси, кръгло лице, от което забележително умно и съсредоточено гледаха големи сиви очи. Идеше откъм Средна гора. Ходил беше в тила на турците. Същият ден замина с другарите си, яхнали дребните жилави кончета, към Сливен и Ямбол.“

– Не знам що бихме сторили без Славейков! – казал полк. Соболев на кореспондента, който очарован гледал малкия кавалерийски отряд, тръгнал надалеч зад боевата линия да събере сигурни сведения за неприятеля. Същите думи казал по-късно и генерал Куропатки. Това е висока оценка за дейността на разузнавача Славейков.

Най-важното, което прави П. Р. Славейков: начертава пътя на тия походи, представя свои скици на проходите, дори посочва къде има изворна вода, така ги подготвя и осигурява осъществяването на тежкия зимен щурм през Балкана, като застава като водител и съветник до Белия генерал. Преди щурма той преминава със своите помощници дълбоко в тила на противника, а веднъж преоблечени като турци, той и княз Церетели стигат Хаинкьой, дето вардели два табуна султанска войска, и там дори разговаряли с турски войници и офицери, които гордо казвали, че руските войски никога нямало да минат Балкана, защото Шипченският проход бил силно укрепен, а пред другите проходи е немислимо да минат. А Славейков още при първото си посещение в щаба на руската войска заявил твърдо: „Балканът вред може да се мине дори зиме.“ И доказва това като превежда войските с ген. Скобелев през Химитлийския проход.

Авангардът на Скобелевия отряд, в който участва и поетът, потегля от Габрово на 24.XII.1877 г. Славейков нарича Скобелев „моят генерал“, а Скобелев нарича войника и поета „велик патриот и драгоценен помощник“.

Когато в Стара Загора, запалена от Сюлейман паша, изгарят всичките 15 000 ръкописа и имущество на П. Славейков, той мъжествено заявява: „Великите дела не стават без велики жертви. Само онзи народ може достойно да цени свободата си и да я защищава, който е платил скъпо за нея!“

Немирович – Данченко пише: „Наистина, трудно е да се каже какво бихме направили ние без Славейков. Той ни донасяше маса сведения… организираше чети… отстраняваше множество пречки по целия път на Скобелевия отряд…

И само тогава сметна работата си за свършена, когато ние преминахме Балкана и разбихме турците при Шейново. Аз помня този ден от победата… При Скобелев със сълзи на очи дойде Славейков. „Шипка е свободна! Шипка е свободна!“, повтаряше той и с неудържим порив простря ръце към небето и със сподавен глас произнесе: „Нине, Господи, отпустаеши раба твоего с миром, яко видести очи мои спасения твое!“

П. Р. Славейков не се отделя от ген. Скобелев дори до стените на Цариград. „През всичкото време – разказва Данченко – аз се учудвах на младежката му енергия. Не зная кога спеше. От седлото – в щаба да даде сведения, оттам пак на седлото…“

На сина си Иван поетът писал: „Ако би войната, както не се надея, да се поднови, то аз съм, трябва да знаеш, пак в щаба при генерала Скобелев. Ако е тежко, но е утешително на стари години да се носи сабя…“ Героят от Шипка имал сабя, дадена му от Белия генерал. Подготовката на зимното, на победното настъпление била извършена с негово най-активно съдействие.

След Освобождението Славейков застава начело на най-демократичните представители в Учредителното събрание в Търново, когато се приема Конституцията, гербът и националното трицветно знаме. През 1881 г. Ал. Батенберг отменя Търновската конституция и става самовластен монарх. Славейков, който е против, е изпратен на заточение. Отива в Пловдив и участва в борбата за обединяване на Княжество България с Източна Румелия и едва след възстановяване Конституцията идва в София, където продължава книжовния си труд.

След продължително боледуване умира на 1 юли 1895 г. В некролога, написан за него, Димитър Благоев казва: „… без предшествуващата деятелност на такива дейци като дядо Славейков не бихме имали възможност да вървим напред!“

Маргарита АТАНАСОВА-АРАЧИЙСКА

Източник: tretavazrast.com