„О, Шипка! Три деня младите дружини как прохода бранят“

През август 1877 година шест хиляди български опълченци и руски войници отблъскват щурма на 30-хилядна редовна османска армия в боевете при Шипка.

1877 година. Русия започва поредната война с Османската империя. След поражението в Кримската война позициите на Русия в Европа са подкопани и тя търси реванша на всяка цена. Четири десетилетия след унижението в Крим обстановката в Европа този път изглежда благоприятна за империята. Традиционният антируски фронт, който се формира в такива случаи, този път не се появява на политическата сцена, защото отношението към османците в този момент е крайно негативно.

Причина за отвращението на европейските сили спрямо турците става жестокото потушаване на Априлското въстание. Западните съюзници на Османската империя са потресени от жестокостта, с която само за няколко седмици в Южна България са изклани от башибозука над 30 000 жени, старци и деца.

„Защита на православните народи на Балканите от геноцид“ – това е официалната версия за пред света, която Русия изтъква в новата война.

На 12 април 1877 година Русия обявява война на Османската империя. След като неутрализира действията на османската флота по Дунав, армията започва форсирането на реката.
Османлиите не успяват да окажат сериозен отпор и през юни руските войски се прехвърлят в земите на България.

Командването на руската армия има намерение да преодолее Балкана, да премине в настъпление в южна България и да атакува в посока Цариград. За осъществяването на този план от особена важност е контролът над Шипченския проход, през който преминава пътят, свързващ Северна с Южна България.

В началото на месец юли 1877 година отрядите на генералите Гурко и Святополк-Мирски достигат до подстъпите на Шипка, принуждавайки 5-хилядния турски корпус, командван от Ахмед Хулюси паша да отстъпи.
Важният проход е взет под контрол от руската армия.

Но не всичко се развива по план.
За контрола над Шипченския проход е оставен отряд с численост от около 5 000 човека. Основата му е Орлковския полк, заедно с прикрепеното към него българско опълчение от пет дружини.

В началото не се планира на Шипка да се изграждат сериозни укрепителни защитни съоръжения. Предполага се, че основните сили на руската армия, разбивайки врага в района на Плевен, бързо ще напреднат към Шипка. Но след няколкото провала в първите щурмове на Плевен, руската армия е принудена да премине към обсада на града.

В същото време турците схващат важността на Шипченския проход и се подготвят за реванш. Нещо повече, намеренията са не просто да си върнат контрола над прохода, но и да се удари основната сила на руската армия в гръб, след което да бъде изтласкана оттатък Дунав.

Неясно защо, най-вероятно от недомислие, руското командване изобщо не забелязва заплахата, която е надвиснала над армията му.
За това, че само на 100-тина километра от Шипка се е разположила 35-хилядната армия на Сюлейман паша, готвеща се за настъпление, руското разузнаване няма абсолютно никаква представа.

Още по-лошо, грешната оценка на обстановката кара командващият централната група руски войски в Северна България, генерал Радецки, да оттегли от Шипченския проход всички резерви и да ги съсредоточи край Беброво, където се очаква основният удар от османските войски.
По този начин резервите се оказват на три-четири дни път от прохода Шипка.

На 21 август 1877 година (8 август стар стил) командващият опълчението генерал Николай Столетов, на когото е поверена отбраната на прохода, праща съобщение в щаба: „Донасям безпогрешно, че целият корпус на Сюлейман паша, който виждаме като на длан, се развръща срещу нас на осем версти от Шипка. Силите на неприятеля са грамадни. Говоря това без преувеличение, ще се защитаваме до крайност, но подкрепления са крайно необходими“.

Шест хиляди опълченци и руски войници, разполагащи само с 27 оръдия, разположени в недобре защитени позиции се оказват лице в лице с 30-35-хилядната армия на Сюлейман паша, която разполага и с почти два пъти повече артилерия. Сюлейман паша нарежда на командирите си да не жалят войниците си при щурма на Шипка и да превземат прохода на всяка цена.

През нощта срещу 22 август (9 август стар стил) защитниците на Шипка се прощават един с друг. За всички – от редовите войници до офицерите – е ясно, че да се удържи в тези условия прохода е невъзможно на практика. Но никой от защитниците не мисли за отстъпление, а само за геройска смърт в неравния бой, който им предстои.

В утрото на същия ден след артилерийска подготовка, турците започват щурм, който продължава през целия ден. Отбраняващите се успяват да отразят пет атаки, без да допуснат овладяване на позициите им.
На следващият ден боят утихва. През това време пристига на помощ Брянския полк, с което числеността на защитниците на Шипка е увеличена до 7 хиляди души.

На 24 август (11 август стар стил) Сюлейман паша нарежда тотален щурм срещу Шипка. Атаките са предприети едновременно по три направления.
“Нека гинат с хиляди, на тяхно място ще застанат други” – това гласи нареждането на командващият турската армия, по отношение на собствените му войници. От бойните сигнали Сюлейман нарежда да се използват само “сбор”, “атака” и “убит комнадир”.

Оцелелите след този бой участници разказват, че случилото се през деня е приличало на истински ад. Сражението е крайно ожесточено. По скалите на склоновете лежат труповете на убитите. Ранените стоят под вражеския огън и няма достатъчно сили, които да ги отведат на безопасно място. Изобщо не става и дума за отнасяне на телата на убитите.

До вечерта обстановката се усложнява още и османлиите превземат връх Кючук Йешилтепе, където отбраната се поддържа от Централната батарея. Отбраняващите нямат нито сили, нито боеприпаси, убити са и всички офицери. Оцелелите постепенно започват да се прекършват под натиска на османските атаки. В този момент средният командирски състав на отбраняващите се изиграва важна роля, като спира отстъплението и връща у защитниците бойния дух. Полковник Фьодор Де Прерадович се добира до отслабените позиции и окуражава останалите там български опълченци и руски воини с обещанието, че подкрепленията са на път и се очаква пристигането им всеки момент. Измъчените и обезсилени защитници остават на позициите си, доверявайки се на думите му. Събират последни сили и Централната батарея отново оцелява. За радост и турците нямат сили за повече атаки. Кървавият и жесток бой на третия ден от Шипченската епопея продължава 13 часа без прекъсване.

Де Прерадович не лъже. Резервите, изпратени в помощ на генерал Столетов от генерал Радецки пристигат тъкмо навреме. С щикова атака новопристигналите руски войници отблъскват атакуващите и позволяват отново да се закрепи контрола над прохода.

Боевете продължават още три дни, но не носят сериозни успехи нито на атакуващите, нито на отбраняващите прохода. Запазвайки контрола над прохода, българските опълченци и руските части се оказват блокирани от три страни, без да имат възможност да водят други действия освен пасивна отбрана.

Главнокомандващият руската армия, княз Николай Николаевич заповядва на отряда на Шипка да удържа позициите си до превземането на Плевен.

По време не шестте дни на Шипченската епопея 3 600 от защитниците на прохода дават живота си в отбраната му. Османската армия губи 230 офицери и между 6 и 8 000 войници.

Изнурените български опълченци и руските части на Шипка са частично подменени от свежи сили, но възможностите за доставка на продоволствие и амуниции за войските, отбраняващи прохода са крайно ограничени.

На 18 септември (5 септември стар стил) 1877 година османлиите предприемат нов опит за атака на Шипка. Успяват да завземат Орлово гнездо. Но с яростна контраатака руските войски си връщат и тази позиция. От този момент насетне турската армия се ограничава само с обсадни действия.

Настъпването на есента усложнява още ситуацията. Пътищата стават трудно проходими, глинестата почва превръща вкопаните землянки в пълни с вода вонящи дупки. Есента е сменена с ранно настъпила зима. Силните ветрове на моменти духат с такава сила, че успяват да съборят мръзнещите на студа часови. Към лютият студ се добавя и обилен снеговалеж.

Интендантските служби на руската армия работят много зле. Зимните дрехи за войниците на Шипка се доставят бавно и са с отвратително качество. Ситуацията с продоволствието е още по-зле. Генерал Радецки, за да не разваля отношенията си с главнокомадващия, влиза в историята ни с дежурното донесение, което изпраща всеки ден в главната квартира – „На Шипка всичко е спокойно“. И все пак през ноември 1877 година пише до командването, че „ако незабавно не бъде изпратена в Габрово пратка със запаси от сухари, зърно и спирт, шипченският отряд е заплашен от глад. За всичко това неведнъж съм се карал с полевите интендантски служби, а запаси така и няма“.

За това, какво коства на руската армия небрежността на интендантската служба най-добре говори статистиката за загубите. В периода между 18 септември и до края на 1877 година шипченският отряд в сражения губи 700 убити и ранени. А тежко болните и умрели от измръзване вследствие на глада и студа са 9 500.

На 10 декември (28 ноември стар стил) се случва преломното за войната събитие – пада Плевен. Основните сили на руската армия се връщат към реализация на основната стратегическа линия на войната – настъпление в Южна България и към Цариград. Удържаните позиции от шипченския отряд изиграват решителна роля в осъществяването на този замисъл. В края на 1877 година и началото на 1878 руските войски под командването на генералите Скобелев, Святополк-Мирски и Радецки провеждат операция срещу турските войски, останала в историята като „сраженията при Шипка – Шейново“.
Шипченският отряд в това сражение поема фронталният удар, като по този начин привлича към себе си основна част от турските сили, което развързва ръцете на Скобелев за удар по фланга. След като пробива и центъра на турските позиции Скобелев нахлува в укрепения турски лагер, с което победата на руските сили е гарантирана.

Победата при Шейново отваря пътя към Цариград. Това довежда до ужас не само султана на Османската империя, но и много от европейските политици. Високата порта започва да търси сключването на мирен договор. А европейската дипломация настоятелно съветва Русия „да не унижава победеният противник“

Дипломатическите интриги водят в крайна сметка до това, че победата във войната е значително обезценена. България не получава пълна независимост. Вместо това е възстановена държавността й под формата на княжество, но с васално подчинение на Османската империя. Историята обаче не може да бъде спряна – през 1908 година България отново става напълно независима държава.

Шипка не може да бъде забравена. И подвигът на българи и руснаци, одържали в неравната битка стратегически важният проход.

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Източник: historynakratko.blogspot.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!