Отново към магнетичните Родопи – село Косово

Село Косово е разположено на изключително живописно място, в централния дял на Родопите (Чернатица), на 5 км. от Нареченски бани. То е едно от малкото, запазили почти напълно облика си от 17-18 век – образец на типичната родопска архитектура. В него има десетки паметници на културата, като пет от тях са с национално значение. Две от сградите са дело на прочутия майстор Хаджи Георги Станчовски, построил и къщите на Коюмджиоглу и Димитър Георгиади в Стария Пловдив. Това са църквата „Успение Богородично“ от 1851 г. и собствената му къща („Хаджийската“) от 1853 г. Изключително интересни са старото училище (1889 г.), параклисите „Св. Неделя“ и „Св. Петър“, воденицата, ковачницата, както и повечето стари къщи в селото. Първите заселници тук идват през 18 век от село Старо село, до манастира Бяла Черква. По-късно към тях се присъединяват няколко семейства от село Мергиле, а накрая и от село Селце. Така се е образувало днешното Косово. Поминъкът на населението бил скотовъдство, земеделие, кираджийство и зидарство.

Според исторически източници „Моралът на местните е бил строго пазен – всеки живеел в семейство”. Макар че повечето хора били неграмотни. А колкото грамотни е имало, те са се учили да пишат и да четат по гръцки. Българският език започнал да се изучава след Освобождението. Разцветът на Косово настъпва към края на 19 век. Оттогава са и повечето останали до наши дни къщи.

Селото се радва на мек климат през всички годишни сезони. През зимата има много слънчеви дни, а през лятото гъстите дъбови и борови гори осигуряват прохлада. Птичите песни са незабравими през пролетта, както и багрите на дърветата през есента. През 2004 година са реставрирани едни от най-емблематичните къщи в Косово от майстори, натрупали богат опит в съживяването на прочути родопски паметници на културата, като Агушевите конаци (с. Могилица) и част от къщите в с. Широка лъка. Когато жителите решили да правят църква, отишли при Тъмръшлията, но той заповядал да е параклис. Събрало се тогава цялото село и се решило една баба да гледа всички деца, а възрастните да работят. Почнали да носят при свлачището камъни и за 3 месеца построяват сградата. Идва Тъмръшлията да види какво са направили и вижда, че не са го послушали, а са съградили храм. И казва: „Да ви се не види и дяволското село! ” А на турски тази ругатня звучи като „шейтан кьой”. Дяволско село.

Това е някогашното название на родопско селце, преименувано през 1934 г. То е на 22 км. от общинския си център Асеновград, а град Лъки е на 32 км., Нареченски бани е на разстояние 5 км., а на 8 км. са се сгушили селата Павелско и Хвойна, към второто от които през местността Гергина, води и пешеходна пътека. Ако се движите по пътя Асеновград-Пампорово, след Юговското ханче има отбивка от пътя вдясно, а километрите нагоре са само три. Там, където и до днес пеят много косове – причината селото да носи сегашното си име Косово.

Местният краевед Христо Родопски твърди, че историята на Косово се губи в безкрая на историята. И че някога тук, както край всяко родопско селище, е съществувала крепост, чието име било „Косевис”, т.е. Гората на косовете. Край нея постепенно се оформя поселение, но по-късно жителите се преместват отсреща, в местността Бяла черква, в близост до римския път, свързващ Филипополис с Ксанти и Беломорието. Днешните косовци наричат тогавашното място Старо село, с уточнението, че там е било колибарник. Едната от махалите на селото днес е именуваната Центъра, – там, където е мегдана на Косово. А край нея възникват и още, и още: Средна махала /наричана и Филиповската/, Калино бърце, Турска махала, Гъбатовска, Кузмина махала, Парцал махала. Името на последната буди усмивка, но тя е приютявала по-бедните – в най-високата част на селото, дето няма и вода.

Впрочем къщите тук са уникални – не само със своята 200-300 годишна история. Правени са от дъбов материал. Дърветата са се секли на месечинка, като изгрее. В определен период се е сечало, в друг се е дялало, в трети се е сушило – в това е тайната на здравината и на архитектурата им. А тя е типично косовска. Ако за Родопите са характерни еркерите и ъгловите издатини, то тук тях ги няма. Градежите са с каменна зидария, примесена с дърво, покривът е с тикли, по средата има балконче, а комините са каменни. Къща до къща, за да могат жителите на селото да се защитават и да си помагат при нужда. Оформили са домовете си край четирите рекички – Леденица, Катраница, Динковица и Чепиндолска. Прегръдката им малко по-надолу, край тези 850-900 метра надморска височина, е в река Чая, и оттам – в Марица, бързаща към Бяло море.

Турският поробител решил да ислямизира през 1620 г. голяма част от родопското население. Нахлул той и в тези предели, но жителите на Старото село се скрили надолу – там, където е сегашното село Косово. Намерили горе насилниците четиридесетина човека, измежду които няколко малки деца, избили ги, а едно момче взели за еничар. Битува все още местен спомен, че това израснало в близкото обкръжение на султана и издействал от него ферман – Шейтан кьой да е защитено село и в него да не влизат и да не живеят други етноси, т.е. нито цигани, нито турци. Според една от версиите, това е повод да го нарекат Дяволското село – в него не е правен опит за помохамеданчване. Вероятно това е и причината тук никога да не е издигана джамия, при все че в някакъв период е имало турски кмет и няколко заптиета… Поробителите наредили църквата да не се издига на повече от 2 м. над земята. Градена е църквата през 1851 г. от майстор Хаджи Георги Станчовски и носи името „Успение Богородично”. Каменна плоча над входа й припомня, че инициатори за строителството й са Георги Мирчов, Цвятко Станчевски, Петър Паунковски и Стою Бимбашийски. А вътрешността й крие уникални стенописи, красив иконостас, чудна акустика…

През 1920 г. в двора на църквата е построен войнишки паметник, на който са изписани имената на загиналите през войните 1913 г. и 1916-1918 г. местни жители. В дъното е костницата, приютила тленните останки на свидните жертви при опита за потурчване. От по-ново време съществува и друг паметник, на мегдана, почитащ герои и от 1944 г. Той е на метри от кръчмата, наречена „Безгрижен живот”. Възможно е да е бил такъв животът тук, когато жителите са били около 1500, допреди 50-на години. Сега са девет, предимно възрастни, помнещи, че къщата с чардака отсреща е някогашното начално училище „Христо Ботев”, в което учениците са били около 180. Училището е закрито преди 40 г., а собствеността му днес принадлежи на местен краевед. Любопитното е, че школото е част от декора на две серии от филма за капитан Петко войвода, снимани тук. Време, в което 63 от възрожденските къщи на Косово са обявени за паметници на културата.

Източник: uchiteli.bg