Това възкликва поетът Иван Вазов на историческия първи траурен митинг срещу заробващите клаузи на Ньойския мирен договор
В деня на подписването на унизителния за България Ньойски диктат на 27 ноември 1919 г., в църквата „Света Неделя“ в София е отслужена панихида за загиналите по бойните полета през Първата световна война. След това в присъстващите възниква идея да направят шествие из града.
„При народния поет, при Иван Вазов!“- прокънтява глас и над 2000 души се отправят към Вазовия дом, начело с военната духова музика, която свири „Съюзници-разбойници“. Огромно множество с черни хоругви и плакати организира траурно шествие и тръгва неутешимо по улиците на столицата.
Начело бавно пристъпват видни професори от университета, известни интелектуалци, духовници от Светия синод. Покрусените хора подминали Двореца и се отправили към улица „Раковска”, където се намирало Министерството на външните работи.
Чиновниците излезли на балконите и се подготвили да произнесат прочувствени речи за поруганата съдба и излъганите надежди на българския народ. Но виждат само гърбовете на тълпата.
Народът поискал да чуе “своя глас и съвест”- народния поет Иван Вазов. Затова загърбил правителствените чиновници и отправил взор на надежда към балкона на къщата на дядо Вазов и заскандирал неговото име. В този момент той се намирал със своя приятел, проф Иван Шишманов в отсрещния „Юнион клуб”.
Когато чул апела, отправен към него от множеството, Вазов се появил на ъгловия прозорец. Вдигнал ръка и дал знак, че иска да говори.
Настъпила гробна тишина. И станало нещо вълнуващо. Вазов с мъка произнесъл няколко фрази, борейки се с обзелото го вълнение: „Благодаря ви, добри българи за овацията, която ми правите. С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата, без да се отчайваме, без да изпадаме в униние. Да бъдем всички убедени, че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова, единна и мощно духовна България! Не се отчайвайте! Жив е българският бог!“
Опитал се да каже още нещо, за да утеши народната горест, но буца заседнала в гърлото му и разперил ръце, като простреляна птица. Уловил се за перваза на прозореца, свел глава и неудържимо заридал. Раменете му се разтърсили в силни конвулсии.
И множеството заплакало с него. После коленичило на улицата и запяло песента му: „Покойници, вий в други полк минахте, де няма отпуск, ни зов за борба…“.
Гледката на плачещите и отчаяни хора, прегърнали черни знамена, била неописуема. Тя единствено може да се сравни по своя трагизъм с гледката на пленените и ослепени 14 хиляди български воини от Василий Втори Българоубиец след битката край село Ключ през 1014 г., която предизвикала сърдечен удар и кончината на българския владетел Самуил.
Непосилната мъка по разкъсаното Отечество, по братята и сестрите, останали под чуждо робство и подложени на жестока асимилация и неописуеми репресии не можела да се изкаже с думи. Тя можела само да се изплаче.
Този, който половин век носи в своето сърце тъгите и възторзите на Майка България, този, който написа поетичната хроника на пет войни за национално обединение, в които българският войник смая цяла Европа, не издържа на гледката на всенародната покруса заляла страната и след две години през 1921 г. склопи завинаги очи, за да остане завинаги в паметта на народа, като певецът на народните страдания и борби, “сеизмографът” отбелязал трептежите в историческата съдба на Отечеството.
Строгите клаузи на Ньойския договор стегнали като в менгеме духа на българския народ и помрачили желанието му да отдаде достойна почит на стотиците хиляди герои, паднали във войните за национално освобождение и обединение 1912-1918 г.
Поради тази причина от 1926 г. празникът на армията-27 ноември и празникът на кавалерите на ордена „За храброст”- 6 май били обединени от държавното и военно ръководство на Царство България в една дата – 6 май, Гергьовден, тъй като тогавашният боен празник на армията- 27 ноември съвпадал с датата на позорния Ньойски договор, донесъл Втората национална катастрофа на България.
За да не се забравя гаврата на великите сили със съдбата на България, във Военното училище на всяка вечерна проверка, от 1919 до 1942 г. докато трикольорът бавно се спускал по пилона, юнкер от старшия клас извиква високо: „ Помнете Ньой! Блоковете от бъдещи офицери отговарят хорово: Помним Ньой! Готови сме да мрем за България!“
Всяка година на 27 ноември хората в София и други големи градове в България спускали от прозорците си и балконите черни знамена, в знак на всенародна покруса и траур по своя прекършен национален идеал. След това всичко потънало в социалистическото безвремие, когато излезли на почит други герои и други исторически дати.
доц. д-р Петър Ненков
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
