Непознатото село Марково

Село Марково е известно като „Пловдивският Бевърли хилс”. В последните години заможни хора построиха там палати за чудо и приказ. Марково обаче е и едно от хилядите малки безименни огнища, пазещи българщината и съдържащи знаци от хилядолетната история на нашите земи. Днес ще ви разкажем за тях.

Селото се намира точно на входа на Родопите, с мек климат и ценни природни ресурси. Единият от тях – водата, го свързва неразривно исторически с големия град в низината под него – Пловдив, в миналото Филипопол.

Именно изворната вода край Марково била „опитомена” от римляните и чрез система от тунели и галерии я отвеждали към града. През XIV в., когато турците обсадили Пловдив и умували как да го превземат, един от пълководците намерил водопровода и прекъснал захранването. Съвсем естествено скоро крепостта паднала. За награда султанът подарил селото на пълководеца и години наред родът му управлявал земята и хората.
При влизането на османците в Марково е имало църква, която те веднага преобръщат на джамия. Няма данни в по-късните години на игото българите да са били тормозени и изтезавани, подобно на събратята им от низината.

Дори през 1862 -1863 г. е вдигната църквичката „Света Троица”, разбира се, по османските правила – по-ниска от джамията. Но тази благосклонност на турските управници си има обяснение. Според Захари Стоянов, който, известно е, добре познава района на Пловдив, Исмаил бей, собственикът на Марковската мера в тези години, е бил помохамеданчен
българин.
Стотици са свидетелствата за насилственото обръщане на вярата по нашите земи и как потурчените хора, а и техните потомци, не забравят корена си – Марково е един от примерите.

Захари Стоянов пише още, че Васил Левски посещава селото, пренощува в Нася Ханджията (Атанас Бакалов) и основава комитет от няколко души. Турците обаче надушили и въстание в Марково няма. След Освобождението от тук минава делегация от пловдивските консули на Великите сили на път за Инджекароското ханче в Централните Родопи. Целта им била да се срещнат с Капитан Петко войвода, закрилник на християнското население.

Просветното дело е силно застъпено в Марково. Още във времената на игото местните хора успяват да създадат килийно училище, а в годините на свободата и през XX век школото се разраства. „Училището е близо до църквата, на един кат, едно голямо хубаво здание, което се прави тази година. Има всичко три стаи – преподавателска, учителска и обща стая. Посещават го 48 ученици”, пише през юли 1882 г. тогавашният директор Атанас Павлов.

Скоро в него се учат към 200 деца. През 1922 г. тържествено е открито новопостроеното школо „Св. св. Кирил и Методий”. През 1981 г. училището се разширява с нова сграда, а шест години по-късно добрата работа на преподавателите дава резултат – школото е обявено за районен първенец по успех.

Миналото е пуснало здрави корени в уж сивото ни съвремие. Разхождайки се по уличките на Марково, ще ви направят впечатление няколко неща – масивното поддържано читалище, което се извисява над всичко наоколо, показвайки че то е най-значимата сграда; в него е подредена и етнографска сбирка; параклисът „Вси български светии”, построен наскоро с помощта на дарители, както и кръст, изобразен от наредени камъни върху един от хълмовете над селото; в гъстите родопски гори край Марково има още няколко параклиса. Всичко това показва, че местните хора съхраняват историята си.

Но да продължим разходката си из нея. Близо до Пловдив в годините на робството е имало друго село – Захридево, което е било напуснато от обитателите си прогонени от чумата. Те се заселват в Марково. След Освобождението от високите части на планината слизат ратаи – населението се увеличава още повече.
Развиват се земеделие, животновъдство, а заради подходящия климат – лозарство и овощарство. На животновъдите им трябват съдове за храна на добитъка, на лозарите – за съхранение на вино, а стадата осигуряват вълна.

Така тласък получават и занаятите – изработка на бъчви, производство на тъкачни станове и свързаното с него оборудване. Когато едно богато село се развива, в него непрекъснато се стичат хора. Така в Марково се появява нужда от къщи, местните майстори зидари стават известна и уважавана прослойка.
След 1915 г. в селото се установяват арменци. В следващите десетилетия много заможни пловдивчани също купуват къщи, така постепенно Марково придобива облик и на зона за отдих.

В годините на социализма селото е първенец по овощарство. Местните хора не се щадят – засаждат улиците с череши. Затова днес, когато се разхождате из населеното място, спокойно може да си късате от клоните и ядете на воля – черешите са общи, макар стопаните, пред чийто двор са пораснали, да се грижат за тях. В Марково е така – никой никога не се е щадял, трудът облагородява и хората, и селото.

Ще завършим с още история. Бяхме споменали, че местният управник в последните години на турското време – Исмаил бей, е бил помохамеданчен българин. Тогава едва ли е изненада, че местните българи мохамедани посрещат с радост и облекчение русите във войната от 1877-1878 г. Те помагат на освободителите в гонитбата на отстъпващия Сюлейман паша.

Селото дава 48 жертви във войните от XX век. Имената им са изписани в читалищната музейна сбирка. Жителите на Марково ги съхраняват и почитат, огънят на духовността и паметта няма да загасне.

Калоян е побеждавал тук

Средновековието на Марково е героично и бурно. Славният български цар Калоян след битката при Одрин води тежко сражение за крепостта Кастел. Най-лютите се водят над Марково. Калоян побеждава, пътят към Родопите е отворен. Днес върхът над селото носи неговото име.
Всъщност, една от легендите за името на Марково също е свързана със Средновековието. Смята се, че то носи името на прочутия Крали Марко.

Чудната Родопа планина, зелените поляни, духовните и историческите свидетелства създават неповторими условия за туризъм. А има и още – тракийски могили , римски пътища, останки от базилика. Край Марково са открити оброчна плоча на богинята Кибела, както и малка бронзова статуетка на бог Хермес, съхранявани днес в Археологическия музей в Пловдив.

Илияна Христова

Източник: desant.net