На 17 март църквата почита Св. преподобни Алексий, човек Божи!

На 17 март църквата почита Св. преподобни Алексий, човек Божи!

Св. преподобни Алексий бил единствен син на Евфимиан и Аглаида – благочестиви, знатни и богати християни в Рим, живели през ІV век. Той бил роден късно след дълги родителски молитви, поради това бил особено мил на баща и майка. Алексий получил добро възпитание и образование. От ранни години той обикнал Господа от цялото си сърце. В желанието си да Му угоди, той тайно си налагал лишения, спазвал строг пост, носел на тялото си груба власеница. Горейки все повече и повече от любов към Бога, той пожелал да се отрече заради Него от всички световни радости и да му служи в иночески чин. Но родителите му не желаели това и когато Алексий пораснал, те му намерили невяста, мома от царски род, необикновено красива, и го оженили. Вероятно св. Алексий не се решил явно да се противи на родителската воля, но намерението му да се отрече от суетата на света се вкоренило в неговото сърце.

В самия ден на женитбата, когато младите съпрузи останали насаме, Алексий пристъпил към девойката, дал й златния пръстен и скъпоценния си пояс, загънат в копринен плат, и й казал: „Пази това и Бог да бъде между мене и тебе, докато благодатта Му не устрои в нас нещо ново!“ Подир това влязъл в своята отделна спалня, съблякъл си сърмените дрехи, скъпоценни камъни, тайно напуснал бащиния дворец и заминал от града. Той дошъл на пристанището, качил се на кораб и се отправил за Лаодикия (Мала Азия). През всичкото време по пътя той молел Бога да го избави от светската суета и да го удостои на страшния съд да застане от дясната Му страна. От Лаодикия Алексий отишъл в Месопотамия, град Едеса, гдето се намирал неръкотворният образ на Спасителя. Там Алексий раздал парите си на бедните, а сам почнал да живее като просяк пред храма „Св. Богородица“. Той се хранел от подаяния, дене и ноще се молел и всяка неделя се причащавал със светите Тайни.

Тежко било на семейството да понася неговото отсъствие. Дълго го търсили в града и околностите. Като видели, че Алексий не се връща, майка му в дълбока скръб се затворила в стаята си. „Няма да изляза оттук – казала тя, – докато не узная какво се е случило с милия ми син“. Младата съпруга се затворила заедно с нея и те неутешно плачели и тъжели. А Евфимиан пращал слугите си в разни градове и страни, за да разузнаят за Алексий, но безуспешни останали техните търсения. Някои от тях дошли в Едеса, но между просяците, които се тълпели пред храма, те не познали своя млад господар и дори му дали милостиня наравно с другите просяци. Алексий ги познал и в смирението си се зарадвал, че получил подаяние от слугите си.

Седемнадесет години Алексий проживял с просия пред храма „Св. Богородица“. С дълбокото си смирение и постоянна молитва той угодил на Бога. Един от служителите на храма видял в съня си Божията Майка, която му казала: „Въведи в църквата ми Божия човек, защото молитвата му стигна до Бога и както венец върху царска глава, така Дух Светий ще почива върху него!“ Църковнослужителят недоумявал за кого са тия думи, но видението се повторило и Божията Майка посочила просяка, който седял при храмовите врати. Оттогава всички започнали да оказват на Алексий голяма почит. Тогава той, като не желаел човешка слава, тайно напуснал града. Качил се на кораб, който отплавал за Киликия, като мислел да се посели там при църквата „Св. ап. Павел“. Но случило се съвсем друго. При пътуването по море се дигнала страшна буря. Корабът, след като се лутал дълго, излязъл на бреговете на Италия, недалече от Рим. Алексий решил да отиде в Рим и там да живее около дома на своя баща.

Приближавайки се до родителската къща, той срещнал баща си, който се връщал от царския дворец, придружен от многобройни слуги. Алексий му се поклонил до земята и казал: „Рабе Божи, смили се над мене бедния и дай ми ъгъл в твоя дом, за да мога да се храня с трохите, които падат от трапезата ти! А Господ ще те благослови и ще ти даде царството небесно, и ако имаш някого от твоите близки да странства, ще го завърне благополучно.“ Тия последни думи напомнили на Евфимиан за любимия му син. Той се просълзил, заповядал да дадат на просяка една колиба до неговия дом и, обръщайки се към слугите, казал: „Ще дам награда на тоя от вас, който ще се грижи за просяка и ще му носи храна от моята трапеза“.

Така почнал да живее св. Алексий пред вратите на бащиния дом. Никой не могъл да го познае, понеже седемнадесет години, прекарани в бедност и лишения, съвършено изменили неговата външност. Всеки ден един от слугите донасял на бедняка храна от трапезата на бащата, но той я раздавал на бедните, като сам се задоволявал с хляб и вода. Непрестанно се молел, причастявал се всяка неделя, понасял с най-голямо търпение бедността, презрението и оскърбленията, често нанасяни му от слугите, които му се присмивали, хулели го и дори понякога го биели. По-тежко за него било едно друго изпитание: в своята колиба, която се намирала до самия бащин дом, той могъл да чува плача и риданията на майка си и жена си, които не преставали да тъжат за него. Но той твърдо решил да принесе тая привързаност в жертва на Бога и докрай устоял в своето намерение.

Тъй минали още 17 години. Бог предвъзвестил на Алексий близката му смърт. Тогава той поискал хартия и мастило от слугата, който го наглеждал, и описал целия си живот оттогава, когато бил напуснал родителския дом. В заключение на описанието той искал от родителите и от съпругата си прошка. „И аз страдах заради вашата скръб – пишел той – и непрестанно молех Бога да ви даде търпение и да ви приеме в царството Си. Вярвам, че той ще изпълни молитвата ми, защото от любов към Него, аз бях така немилосърден към вашата тъга и тъй жесток към самия себе си.“

Като написал това, св. Алексий започнал спокойно да очаква смъртта и цял се предал на молитва.

Около това време, както разказва преданието, папа Инокентий служел божествена литургия, на която присъствал и цар Хонорий (395-423). През време на богослужението изведнъж всички чули думите: „Потърсете Божия Човек, който се готви да излезе от тялото, за да се помоли за града!“ Всички били обзети от страх и недоумявали – за кого ли се отнасят тия думи! Но на другия ден през време на всенощната църковна служба същият тайнствен глас казал: „В дома на Евфимиан търсете Божия човек!“ Тогава царят казал на Евфимиан: „Защо не си ни обадил, че у тебе живее човек Божи?“ – „Бог ми е свидетел – отговорил Евфимиан, – че аз не зная за кого са тия думи!“ Той повикал своя домакин и го попитал, няма ли между неговите слуги такъв, който особено да се отличава с добродетели и благочестие, но домакинът не можал да посочи никого.

Царят и папата сами поискали да отидат в дома на Евфимиан. Евфимиан отишъл напред, за да приеме високите гости с нужните почести. Той излязъл да ги посрещне според обичая със свещи и тамян.

Веднага в стаята, където се намирали с Евфимиан царят и папата, влязъл слугата, комуто било поръчано да се грижи за Алексий и рекъл: „Господарю, не ония ли просяк, когото ми повери ти, е човекът Божи? Той цяла нощ прекарва в молитва, спазва строг пост и понася оскърбленията с търпение и кротост.“ Като чул това, Евфимиан се отправил в колибата, в която живеел Алексий, и го повикал от прозореца, но отговор нямало. Повикал го три пъти и като не получил отговор, влязъл в колибата. Там просякът лежал мъртъв. Лицето му било покрито. В ръцете му имало изписана хартия. Евфимиан открил лицето му и видял, че сияе с необикновена светлина. Той поискал да вземе хартията, но не могъл да я изтръгне от ръцете на умрелия.Тогава се върнал в дома и казал на императора и папата: „Намерих този, когото търсим, но го намерих вече мъртъв.“ Царят заповядал да приготвят богат одър; изнесли тялото на просяка от бедната колиба, поставили го на одъра и всички коленичили и му се поклонили.

Тогава императорът взел от ръката на умрелия изписаната хартия и сред общо мълчание, започнали да четат написаното. Евфимиан скоро узнал, кой е бил покойникът. Съкрушен от скръб, той паднал на земята, ридаел и прегръщал мъртвото тяло на сина си, като казвал: „О, мило мое дете! Защо ти така ни натъжи? Колко години прекара до къщата ми, видя скръбта на родителите си и не ги утеши! Какво да правя сега? Да оплаквам смъртта ти или да се радвам за завръщането ти?“ Аглаида и снаха й, като чули виковете и риданията, поискали да узнаят, какво се е случило. А когато чули, че умрелият просяк е същият Алексий, за когото тъй дълго тъгували, те с плач и ридание излезли от своя затвор, промъкнали се през тълпата и прегърнали бездиханното тяло. Всички плачели, като гледали тяхната дълбока и безутешна скръб.

Одърът с тялото на праведния Алексий бил поставен на площада по повеля на царя и папата и жителите на Рим дохождали да се поклонят на светите мощи на Божия човек, който от любов към Господа пожертвал всички световни радости и се отрекъл от щастие, богатство и човешка слава, за да служи Богу в смирение и нищета.

Източник: pravoslavieto.com