Мирът се подписа!

С овладяването на ключовата Одринска крепост от 2-ра армия на 13 март 1913 г. Османската империя окончателно губи войната срещу Балканския съюз. Високата порта се опасява от нова – този път успешна – атака и пробив на Чаталджанската укрепена позиция и приема за бъдеща граница линията Мидия (на Черно море) – Енос (на Бяло).

Пречките пред сключването на мира произлизат не от победената империя, а от страна на Сърбия и Гърция. Те желаят продължаване на военните действия на Тракийския оперативен театър, където да бъде прикована българската армия. Докато българското правителство се мъчи да излезе от безпътицата, на 22 април 1913 г. в Атина е подписан Таен предварителен протокол за съюз между Гърция и Сърбия (виж карето долу).

Протакането на преговорите в Лондон продължава да задържа българските армии на Чаталджа и Булаир, докато вече изменилите съюзници се окопават все по-дълбоко в Македония. Министър-председателят Иван Евстратиев Гешов се обръща на 3 май с призив към Великите сили да употребят цялото си влияние, за да бъде подписан веднага Договорът за мир от всички воюващи.

Същия ден той се обръща към руския външен министър Сергей Сазонов по повод повдигнатия от Белград и Атина въпрос за ревизия на съюзните договори от 1912 г. Непосредствените преговори с тях са невъзможни, уточнява Гешов, следователно се поканва Николай ІІ да встъпи в отредената му роля на третейски съдия:

„За да се избягнат ужасите на една братоубийствена война и скандалът на краха на Балканския съюз, ние считаме арбитража за повелителен.“ Сръбските войски трябва да опразнят Безспорната зона (бел. ред. – в Македония, призната по тайния българско-сръбски договор от 29 февруари 1912 г.), а височайшият арбитър да се произнесе само по разделянето на т. нар. Спорна зона.

Настойчиви са и българските дипломати в Лондон. На 8 май пълномощният министър Михаил Маджаров изтъква във Форин офис, че ако продължава съюзническата тактика на протакане, България ще се види принудена да се разбере направо с Портата. Сърбия и Гърция не само нарочно бавят чрез издигане на поредица от условия, но и действат за привличане на Румъния в обкръжаването на България. Британският външен министър сър Едуард Грей забелязва, че не е дошло още времето за тази крайна стъпка, обаче дава да се разбере, че „това може да стане и че ако Турция се противи, Великобритания може да отстрани мъчнотиите“. Силите не желаят да вземат инициативата за пряко двустранно споразумение.

Най-сетне на 11 май Грей съобщава чрез Маджаров, че османските делегати са готови да подпишат без изменение предложения от Посланическата конференция Договор за мир: „Ако България е готова да подпише Договора, Европа ще може да наложи тия дни и на останалите съюзници да го подпишат без изменение.“

Пълномощният министър напомня, че България от 10 дни чака подписването на Договора за мир и за да не го забави „нито ден“, отлага в особен протокол искането си за уточняване на границата в Тракия.

Гешов се отнася до Сазонов с молба да въздейства „здраво“ в Белград и Атина, защото инак България ще бъде принудена да даде срок за подписването. Растящото негодувание срещу неверните съюзници застрашава „да помете“ Балканския съюз. На 12 май сръбското правителство обявява цялата Македония за „спорна територия“, подлежаща на дележ чрез общо споразумение между съюзниците. И всичко това в името на „нужното равновесие на Балканите“. Нито дума за волята на населението, живеещо в освободените земи.

В Санкт Петербург приемат арбитража с известни уговорки. България и Сърбия трябвало да се споразумеят „върху какви годе отстъпки“: „Ние не ви предлагаме нищо и не ви се бъркаме, но вие от себе си направете възможното.“ Стефан Бобчев е упълномощен да заяви категорично: „Възможното сме направили. То е в Спорната зона, вън от която нищо не отстъпваме.“ От Спорната зона се очаква да се получи поне „полагаемото“ – Струга и Кичево. Сазонов си прави оглушки и съветва да се приеме и извърши едновременно арбитраж на Съглашението по спора с Гърция.

Понеже Европейските сили са поставени в унизително положение да бъдат изнудвани от Сърбия и Гърция по въпросите за Албания и Беломорските острови, сър Едуард започва да държи „твърд език“. На 13 май умореният от чакане председател предлага на Посланическата конференция да покани на следващия ден делегатите на воюващите страни да подпишат незабавно Договора за мир. В случай на отказ от съюзниците на България Европа ще се погрижи „да не шават“, а Царство България и Османската империя могат да подпишат мира, защото всъщност само техните армии стоят една срещу друга на Чаталджа и Булаир. И действително на 14 май държавният секретар произнася ултиматума: „Които делегати желаят да подпишат, нека сторят това, които не желаят, нека си отидат!“

Новината за енергичната постъпка на Грей се разнася „като гръм“ в столиците на съюзниците. С чисто английски похват на 15 май Форин офис изпраща покани до делегатите със съобщението, че тъй като те всички са получили пълномощия да подпишат приложения в препис Договор за мир, то нека бъдат така добри да сторят това в уреченото време и на посоченото място – 12,30 ч. по Гринуич в Сенджеймския дворец. Стоян Данев (бел. ред. – по онова време председател на Народното събрание, има и дипломатически отговорности; той води българската делегация в Лондон) смята мира за „свършен факт“. И вече бърза със сключването на конвенции с Османската империя, чрез които да се решат въпросите за амнистията, за военнопленниците, както и за оттеглянето на войските на новата граница Мидия – Енос.

Най-сетне удря дългоочакваният час. На 17 май 1913 г. Грей се появява на първото и последното заседание на Конференцията за мир след възобновяването на преговорите и подканя делегатите на воюващите страни да подпишат Договора за мир. Веднага се раздават изготвените предварително преписи и точно в 12,35 ч. подписите са положени с невероятна бързина. Султан Мехмед V се признава за победен и отстъпва на балканските съюзници „всички територии на своята Империя върху европейския континент, на запад от линията Енос на Бяло море до Мидия на Черно море с изключение на Албания“. Точното трасе на новата граница подлежи на определяне от международна комисия. Великите сили си запазват правото да се произнесат върху границите на Албания и съдбата на Беломорските острови.

Сър Едуард изразява задоволството на Силите от историческия акт, без да си въобразява, че всичко е постигнато с едно драсване на перото:
„Не можем да не знаем, че остават още въпроси за разрешение преди да се достигне до пълно съгласие, но иска ми се да вярвам, че със сключването на този мир ще се улесни уреждането на тези въпроси.“ Данев благодари на Грей, на чиито постоянни усилия се дължи подписването на мира, и предсказва, че идните дни няма да бъдат спокойни: „Тежките изпитания на войната ще отстъпят място на цял куп въпроси, смущаващи нашето бъдеще.“ Най-вече оставеният неразрешен взривоопасен Македонски въпрос, по който Посланическата конференция се въздържа да се произнесе, за разлика от Албанския въпрос.

Маджаров пръв зарадва Гешов с едно възклицание по телеграфа: „Слава Богу, мирът се подписа!“ Министър-председателят веднага изпраща открита телеграма до генерал Михаил Савов в Одрин: „Тоя час получих от Лондон официално известие, че мирът се подписа. Искрено поздравявам доблестната ни армия и Вас със свършването на войната с Турция!“ Помощник-главнокомандващият благодари за поднесените поздравления и също се уповава на небесата: „Господ Бог да помага всичко да се свърши на добре за България!“ Правителството пожелава и на цар Фердинанд славното дело „мирно и яко да се закрепи за благото на Отечеството“.

Уви, мирът не продължава и месец. Пред растящата агресивност на Сърбия и Гърция българските войски на 16 юни 1913-та започват настъпление. Пламва Втората балканска война (Междусъюзническата), в която се намесват и Румъния и Турция. Тя завършва с договори, подписани в Букурещ (28 юли 1913 г.) и Цариград (16 септември с.г.) и с първата национална катастрофа за България.

Автор: Акад. Георги Марков

Източник: epicenter.bg