На 13 км от Тополовград, близо до село Устрем, се намира един необикновен манастир.
Историята му е обвита в легенди, но не за светци, а за страховити хайдути. Една от тях е свързана с кърджалийския войвода Индже, който шетал с хората си в Странджа и Сакар и разплаквал цяла Югоизточна Тракия с набезите си.
По време на един грабеж в село Урумкьой (днешното с. Индже войвода в Централна Странджа) малко момче свинарче неволно простреляло с пушка главатаря на дружината.
Целият облян в кръв, Индже наредил на другарите си да го откарат в пещера, близо до манастир „Св. св. Петър и Павел“, на левия бряг на р. Тунджа и на 3 км от с. Устрем (по време на турското робство селото носило името Вакъф).
Дълго се лекувал войводата там, раната му бавно заздравявала, а в тягостните часове на самота той осмислял живота си. Неотлъчно до него били верният му знаменосец Кара Кольо и съратникът му Христо войвода, които станали свидетели на прелома в душата на Индже.
И когато войводата им оздравял, тримата от грабители се превърнали в закрилници на народа и в страшилище за кърджалийските главорези. Една четвърт от плячката си те направили дарение за манастира, в който след време се оттеглил и умрял като монах Христо войвода. И до ден днешен, макар и със сменено име – „Св. Троица“, светата обител е известна повече като хайдушкия манастир. Подслон и храна в него са намирали Ангел войвода, Кара Добри, Гарапчи Георги и др.
Едно от най-ярките имена е това на Кара Кольо
Кара Никола, познат още като Кара Колю Омарчалията, е роден в с. Омарчево край Нова Загора.
Според едно странджанско предание, Кольо станал хайдутин много млад, едва 17-годишен. Баща му помагал на хайдутите с подслон и храна, водил ги в къщи и синът му израснал в тяхната среда. Никак не било трудно за буйния младеж един ден да си намери достатъчно съратници за своя дружина, която да оглави и да й стане войвода. Даже, се казва в народните песни, по едно време Кольо се влял заедно с всичките си момчета в дружината на Вълчан войвода, но не за дълго. Вълчан бил много строг и искал пълно подчинение, на каквото Омарчалията не бил способен.
Веднъж, разказва народното предание, когато Кольо изразил своето несъгласие по някакъв въпрос, Вълчан вдигнал пушката да го убие. За да се спаси, Кольо се хвърлил в близката дълбока река и се промъкнал по нейното дъно. Когато Вълчан се успокоил, той пратил хора да потърсят и върнат Кольо в дружината, но той отказал. Заедно със свои другари Кара Кольо се отправил към Сливенския балкан, където отскоро се подвизавал Индже войвода.
Двамата войводи се събрали и си допаднали до такава степен, че останали неразделни до края на живота си. Кара Кольо станал най-близък приятел, помощник и съветник, дясна ръка на Индже, който бил избран за войвода на уголемената дружина.
Много места в Тракия са свързани с името на Кара Кольо Омарчалията. Пътят между Сакар и Бакаджиците се нарича „Кара Кольов път“. На Маслен нос край Приморско има „Кара Кольово кладенче“, при село Долно Паничарево — „Кара Кольов извор“.
Най-тясно обаче името му се свързва с Устремския манастир „Св. Троица“. Близката до манастира пещера била най-потайното място за Индже войвода, Кара Кольо и Христо войвода. Под олтара на църквата те изградили здраво и добре маскирано скривалище, което е запазено и до днес.
От страх ятаци на Кара Кольо ставали дори и богати турци. Султанското правителство било безсилно да се справи с него. Богаташите не смеели да предадат Кара Кольо. Съществува хипотеза, че Кара Кольо загива в сражението край река Прут на 12 юли 1812 г.
Съвсем скоро в негова памет ще бъде издигната скулптура в Тополовград. Страшният Кара Кольо отново ще извисява ръст като закрилник на цяла Югоизточна Тракия, изваян от бял сакарски мрамор. Проектът е дело на известния художник Христо Дюлгеров, който е родом от Тополовград и е израснал с легендите и преданията за черния Кольо, знаменосецът на Индже войвода.
Поверие за изграждането на първия храм
Местните хора разказват, че някога един човек на име Петър дошъл при пещерата (същата, в която се възстановявал Индже войвода) с две икони – “Св. Троица” и “Св. апостоли Петър и Павел”. Тях оставил вътре, а той самият се заселил наоколо, за да наглежда козите си. По-късно по Божието провидение той продал стадото си и с помощта на жителите от близките села построил през 1725 г. параклиса “Св. апостоли Петър и Павел”, на чието място е издигната сегашната манастирска църква.
Вероятно в началото на размириците по кърджалийско време параклисът и манастирът пострадали сериозно и местните хора дълго не могли да ги възстановят. Към края на XVIII в и началото на XIX в., когато тия места попаднали под временната закрила на Индже, войводата се погрижил и за светинята на своите сънародници.
Днес устремският манастир е девически и е най-големият действащ в Странджанско-Сакарския край. През 1836г. в него е издигнат нов храм, а по-старата църква „Св. св. Петър и Павел“ е вградена в него.
Сегашната църква е трикорабна, едноапсидна, безкуполна каменна постройка с двуредово осветление на наоса, постигнато с комбинация от широки и тесни прозорци. Под нея се намира костница, до която се слиза по каменни стълби, а в южната й част има отделение с царски двери и олтарно помещение в чест на св. апостолите Петър и Павел.
Интерес представлява църковният иконостас с пластични резбени елементи и три реда възрожденски икони. Център в него са царските двери с красива пластична резба. В църквата се пазят още възрожденски икони, сребърен потир от 1779г. и старопечатни книги.
Източник: desant.net
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
