Тази приказка идва от осиковчанка на преклонна възраст, чула я от своята баба и разказвала я някога на своите собствени деца и внуци.
Независимо дали зад любопитната история стои нещо повече от нечие живо въображение, тя ни разкрива чувствата, които са вълнували хората в тези краища и битът на тяхното ежедневие.
Това се случило преди повече от сто години в областта Калие, близо до Осиково. Подобно на много други местностти в изпълнения с мистика и магия Балкан и тази се радвала на славата на район в който се случвали необичайни събития, като митологизираната впоследствие история добавяла своя контраст към вече съществуващия фолклор и местен колорит.
Според преданията древен цар, чието име вече е потънало в забрава, закопал своето несметно богатство нейде из гористите склонове на Калие. Бягайки от османците, той нарекъл богатството да се разкрие само пред човек от българския род, който да не ламти за имането и да го намери без да го е търсил. Търсачи на съкровища и иманяри си опитвали късмета години наред сред назъбените скални сводове на намиращата се наблизо Манулиова пещера и сред гористите скатове на Калие, но никога не се върнали с нещо повече от своето разочарование и разбити надежди.
Така продължило до деня в който местна жена от Осиково не минала през региона напът за разположените в низините ливади. Ожадняла от пътя и от горещия ден, жената коленичила пред реката, разделяща Калие на две и се пресегнала с шепите си да загребе вода, с която да утоли жаждата си. Внезапно видяла във вира пред себе си, да се появяват камари златни монети, накити, украшения, бижута и разкошна диадема от чисто злато, обсипана с драгоценни камъни. Уплашената жена дръпнала бързо ръцете си, но странното видение не изчезнало.
Изпод водата златните купчини продължавали да блестят и да примамват със сиянието и величието си. Пред себе си видяла да се появява бледият образ на мъж, със богато украсени старинни дрехи.
Посивяващи брада и коса, говорели за преждевременно посърнала младост, а хлътналите очи – за непоносимо бреме и безмерна скръб. Мъжът погледнал коленичилата жена, протегнал ръка и заговорил, но тихият му архаичен говор бил едва разбираем за бедната селянка.
„Ти ми отдаде почит, както никой друг не е правил от стотици години, затова – вземи си нещо от някогашните ми богатства. Глух и сляп бях в съня си, но сега виждам, че сянката на полумесеца все още тегне над обичните ни земи като гробен покров. Не е дошъл момента короната да бъде открита и върната на народа ни. Затова, заради собствения си живот – не я докосвай!“
Жената проумяла достатъчно за да разбере, че старовремският благородник я приканва да вземе дар от несметните богатства пред нея, но при никакви обстоятелства да не се опитва да посяга към златната корона, защото тя не е предназначена за нея.
С треперещи ръце, загребала шепа жълтици, очаквайки, като мираж да изчезнат измежду пръстите й, но с изненада установила, че монетите са истински, колко и самата нея. Загребала още една шепа жълтици, после още една, усещайки как смелостта й нараства. Не знаела още колко ще й позволи да вземе духът на мъртвия цар. Бледото привидение, просто продължавало да стои от другата страна на брега, а съкровищните камари, все така искрели изпод водните талази.
Погледът й се спрял на златната корона. Разкошна и сияйна, само на ръка разстояние, улавяща хиляди отблясъци в скъпоценните камъни, които я покривали. В нея тя съзряла обещание за решение на всичките си проблеми с мизерията и немотията, че една такава корона струва повече и от сто шепи жълтици и се пресегнала към разкошния накит. В същия момент, лицето на мъртвия владетел се изкривило от ярост и той изчезнал в облак дим.
Цялата долина се разтресла от ужасяващ тътен, съкровището сякаш се продънило в земята, а водите на реката се обагрили в кървавочервено. Бесен вятър заблъскал из дърветата, фучейки край несретницата. Купчинката жълтици до краката й потреперила и се разтекла, като пясък, а алените води закипели и заклокочили яростно. В ушите си жената чула отслабващия глас на привидението:
„Това е кръвта на войниците, които изгинаха за да донесат имането дотук от моите чертози. Тя е тази, която продължава да пази короната от недостойните ръце и глави, дори столетия, след като костите им станаха на прах. Короната не бе за теб!! Защо ти трябваше да слушаш гласа на алчността си? Тя е тази, която сега те погубва!“
Все още протегнала ръце в опит да достигне короната, жената усетила, как нещо тегли ръката и и я придърпва навътре във бошуващата река. Мощните талази я замъкнали по течението си и само по случайност, минаващ наблизо овчар успял да измъкне давещата се на брега.
Със сетни сили жената му разказала случилото се, за да не се подлъже никой друг да търси злощастното имане. Докато стигнат до селото, тя вече била изпаднала в несвяст и починала няколко дни по-късно. Овчарят разправял нейната история до края на живота си, на всеки, който искал да я чуе и да се поучи…или да се отправи на търсене, от което може вече никога да не се завърне.
В памет на Станка Иванова Джоклева – историята на достойните дела винаги оставя спомена жив.
Източник: bulgarianhistory.org
Вижте повече на Patrioti Net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
