Кой ритна бурето с барут към Балканите?

Берлинският конгрес разпокъсва вандалски на пет части освободената от турския ярем България. След 25 години, на същата дата, на която е подписан несправедливият договор, героична Странджа се събира на Петрова нива

През 1878 г. на фаталния 13 юли е подписан Берлинския договор – най-антибългарския акт в съвременната история. Той слага край на оплетените интриги и домогвания на Великите сили спрямо Балканите. От една страна Русия няма интерес от национално обединена и силна държава в близост до Босфора, от друга, Австро-Унгария и Германия се стремят да нанесат удар върху интересите на Руската империя на Балканите и да отслабят влиянието й в този край на Европа. Така се стига до провеждането на международен конгрес в Берлин, на който се ревизира Санстефанския мирен договор и току що освободената ни родина е разпокъсана на цели пет парчета, от които само едно представлява българска държава и то оставаща под васална зависимост от Османската империя и с задължението да й плаща ежегоден данък.

Управлението на второто парче от представляващата по това време раздърпана баница България – Източна Румелия – се възлага на генерал губернатор, назначаван от Високата порта, който трябвало да бъде одобрен и от Великите сили, участвали в Берлинския конгрес. Македония и Одринско са върнати отново в пределите на Османската империя под пряката власт на султана, Румъния получава Северна Добруджа, а областите около Пирот и Враня са предоставени на Сърбия. В крайна сметка територията на Княжество България от предвидените в Санстефанския договор 170 221 кв.км. се редуцира до мизерните 62 777 кв. км! При това българският народ, чиято съдба се решавала в Берлин, не е представен от никого на въпросния конгрес. Великите сили търкулват бурето с барут към Балканите.

Ето какво пише големият и последователен патриот, революционер, съратник на Захари Стоянов, политик, дипломат и журналист Димитър Ризов в издадения през 1917 г. в Берлин (където той е български пълномощен министър от 1915 до 1918 г., б.р.) безценен на нашата история атлас „Българите в техните исторически, етнически и политически граници“: „Съгласно подписания в тоя конгрес договор на 13 юли, новосъздаденото Българско Княжество бе разпокъсано на 5 части: отстъпената на Румъния по Сан-Стефанския договор българска Добруджа бе уголемена; дадената по същия договор българска земя на Сърбия бе също увеличена, като й се отстъпиха градовете Пирот и Враня с околиите ми; цяла Македония бе повърната на Турция; Тракия, лишена от всякакво море и окастрена значително от юг и изток, бе откъсната от Българското Княжество и сформирана в автономна провинция под името „Източна Румелия”, а Българското Княжество, тъй несправедливо и безскрупулно осакатено, бе оставено да съществува, като политически независима държавица, само на север от Балканите, и то под вечния страх на един турски гарнизон, който трябваше да се намира на самия Балкан, отделящ двете Българии. Извършената над българския народ неправда бе толкова въпиюща, щото представителите на двете Българии, събрани в Търново, не можиха да не протестират против нея, а организираните набързо „гимнастически дружини” в Източна Румелия решиха да се възпротивят с оръжие в ръка против настаняването на турски гарнизон в Балкана. Великите Сили скоро се убедиха, че нови бури могат да разрази на Балканския Полуостров и прибързаха да посъветват Турция да се откаже да праща свой гарнизон на балкана. Турция се видя принудена да отстъпи. Берлинският договор е най-убедителното доказателство, как не трябва да се пишат международните договори. Защото неправдите, извършени от него, не дадоха вече мир на Европа и, безсъмнено, способствуваха за избухването на балканските войни, който бяха зародиша на настоящата всесветска война (авторът има предвид Първата световна война, б.р.)”.

Съгласно Берлинския договор, Бургас попада в границите на Източна Румелия (впрочем неизвестно как е измислено това название на обхванатите в тази автономна област южнобългарски територии, тъй като то не е съществувало никога преди това, б.р.). Това довежда до коренна промяна на етническия лик на Бургас и неговото окончателно побългаряване, тъй като след определянето на границите на Източна Румелия, към града започват да прииждат преселници от останалите поробени области – Малко Търновско, Лозенградско и Одринско. Тук, след Освобождението, идват и немалко преселници от Котленско, Сливенско и Старозагорско. Броят на българите в Бургас расте със засилени темпове и към 1910 г. те съставляват 61,5 % от населението на града.

Спонтанното разочарование на българите от решенията на Берлинския конгрес ги стимулира да продължат борбата си. Така се стига до обединяването след 7 години на Източна Румелия с Княжеството, но българите в Македония и Одринско отново остават извън пределите на родината. Кулминацията на техните борби за обединяване с братята им от Княжество България, с които Берлинският договор несправедливо ги разделя, е мащабното Илинденско-Преображенско въстание. В голяма степен то напомня великото Априлско въстание, тъй като неговите цели, идеи и мотиви да пряко свързани с националната доктрина за единение на българския народ, за чиста и свята република. То също е удавено в кръв и пожари. Впрочем тези дни имаме повод да честваме още една дата в тази връзка – 106 годишнината от провеждането на конгреса на Вътрешната революционна организация на българите от Тракия. През 1903 г., от 11 до 13 юли (фаталният 13 юли отново оставя следа в българската история! б.а.), в местността Петрова нива, наречена Странджанското Оборище, заседават 47 четници, които обсъждат плана за предстоящите въстанически действия с цел присъединяването на Странджа, Одринска и Беломорска Тракия към свободна България. Мястото за провеждането на конгреса е посочено от Михаил Герджиков и изборът му се обяснява с това, че тази местност представлява висока равна поляна, заобиколена от меандрите на реките Велека и Младежка и лесно достъпна единствено откъм с. Звездец. Точно в 14 часа Герджиков открива конгреса, който в крайна сметка взима решение да подкрепи решенията на Битолския конгрес и приема план за провеждане на въстанието на Източна Тракия. Уточняват се силите и оръжието, бойните райони, избират войводите и ръководството на въстанието. За главен войвода на въстанието единодушно е избран Михаил Герджиков. В деня на обявяването на въстанието, който съвпада с църковния празник Преображение, войводата държи пламенна реч през строените четници: “Часът, който петстотин години очаквахме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме по балканите е ударил. Тази вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират ще си премерят силите с нашите душмани… От тази нощ ние не сме вече рая… Вместо с темане, всеки турчин ще се посреща с нож и куршум, докато не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир с еднакви права и задължения.”

Името на Михаил Герджиков и до днес е легенда в Странджа, а признателните българи всяка година на 18 и 19 август почитат паметта на участниците в Илинденско-Преображенското въстание с Национален възпоменателен събор в местността Петрова нива.

За съжаление, въпреки постигнатото през есента на 1885 г. Съединение на Княжество България и Източна Румелия, Берлинският договор си остава една неправда, която завинаги слага край на мечтите за единение на Мизия, Тракия и Македония.

Автор: Диана Славчева

Източник: desant.net