Хайдутите са се появили у нас твърде рано, би могло да се каже още преди да бъдат завоювани всички български земи и преди да завършат турските завоевания в Европа. Самата дума – „войвода“ на съвременен език означава – войсковод а знае се ,че дружина без байрак и байрактар не е дружина, т.е. имаме от самото възникване още военачалие и военна форма на организацията.
Най-вероятно началото на хайдутството да е поставено от разпръснати и разпилени български военни части, от непокорни военачалници и боляри, които продължили съпротивата, и вместо да напуснат страната споделили съдбата на народа си, като се обявили за негови защитници. В достоверни исторически данни се споменава името на Павел Бакич от Тракия, който с 200 души българи се е сражавал срещу турците под стените на Виена и нему е била поверена охраната на дунавските мостове. Султански заповеди ни разкриват, че след жестокото потушаване на Пиротското въстание през 1565 година в околностите на Пирот завърлували хайдушки дружини, които продължили борбата срещу потисниците и спахиите.
От други документи, датирани през 1566 и 1575 г., узнаваме, че най-много хайдути по това време излизали от войниганските села, попритиснати след първите военни несполуки на турците с тежки, изнурителни тегоби. Турският пътешественик Евлия Челеби, който прекосил нашата страна през средата на 17 век, разказва надълго за своите срещи с българските хайдути и за това, как е трябвало да води преговори за свободен пропуск с 500 добре въоръжени юнаци, срещнали го на Шипченския проход по пътя за Габрово.
Напоследък бяха открити многобройни документи в Ориенталския архив на Народната библиотека в София от 16, 17 и 18 век, в по-голямата си част височайши заповеди за преследване на хайдути, от които се вижда, че хайдутството непрекъснато е създавало грижи на властта и въпреки жестоките мерки за преследване, дори до Освобождението на България, „бунтовниците“ не се свършват.
Намерените в последно време съдебни протоколи (синджили), изостанали от архива на Битолския областен съд, изобилствуват с убедителни данни за хайдушкото движение в този край, където хайдушки чети по „двеста арамии-разбойници, с развети знамена и свирене на тръби“ нападат около 1638 г. селата и градовете и разрушават „твърдините“(крепостите). От стотиците присъди над заловените хайдути, където подробно се описват техните имена и арамийски подвизи, както и наказанията, на които са били те подложени, се разбира, че не става дума за отделни, изолирани случки и събития, а за постоянен бунтовен кипеж, една непрекъснато ожесточена съпротива срещу завоевателя.
По-определени сведения за мащабите и характера на хайдутството имаме от втората половина на 17 век, по времето на феодалните размирици. През 1760 година в околностите на Сливен действува Христо войвода, през 1804 г. около Шумен се подвизава хайдут Велко и Конда, а в Средните Родопи – един легендарен Караджа, възпят в песни и предания. По-късно хайдутите се намножават толкова много, че изброяването на всичките е трудна, почти невъзможна задача. Между тях по-известни са Злати Кокарчоолу, Даглъ Стоян от Ямбол, Димитър Кълъчлията, Чавдар войвода, Калифер войвода, дядо Млечко от Калофер, Ангел войвода, Чакър войвода и още много като тях предпочели ятагана пред мотиката и гегата, мирното поприще сменили – с хайдушкото, домашния уют – с горските пущинаци. От своите горски убежища те връхлитали въз бейските чифлици, обирали и убивали пътуващи турски големци, наказвали подкупни кадии(съдии) и спахии-насилници, поради което са си спечелили и хулното в турския език прозвище „хайдути“, което за народа обаче станало синоним на бунтовничество, юначество и закрилничество, на мъжка доблест и благородство. Затова той възпява героите-хайдути, уплита им поетически венец и ги увенчава за слава и гордост на потомството.
За да опазим докрай историческата истина, трябва да кажем, че макар от века да е имало неписан хайдушки закон да не се посяга на жена и християнин и да не се прави от парата господ, не всички хайдути са опазили своя косъм чист. Имало е и такива, които не правили разлика между християни и мохамедани, стига християнинът да има по-дебела кесия. Такива развъртали ятагана, когато трябва и не трябва, и ги е опивал блясъкът на златото повече, отколкото жаждата за мъст. В своите предания и песни народът не им придирвал толкова много, а ги е възпявал и възвеличавал, защото подхранвали националното му самочувствие и са му давали възможност да се усеща само надвит, но не и поробен. А завоевателите наистина са искали да превърнат победените българи в роби и това е всъщност коренната причина за възникването на хайдутството.
Особено лошо става положението на раята след смъртта на султан Сюлейман Великолепни през 1655 година. Завоеванията на тоя султан отбелязват най-голямото величие на светкавично застроената Турска империя. Неговата смърт е повратна точка във военните успехи и положението на раята. Започва разложението на турската военна аристокрация, повсеместна корупция. Данъците биват непрекъснато увеличавани и умножавани. В един документ се говори, че от 60 аспри данъкът „на глава“ е станал на 400-500 аспри. Турската колонизация все повече се разширява, а заедно с нея и заграбването на земя. Раята е унизена до такава степен, че с народни фермани се определят отличителните и знаци и облекло, забранява се язденето на кон, носенето на оръжие, употребата на гайтан. Ангарията се превръща в закон, произволът – в система. В нашите и чужди исторически извори изобилстват документи, които говорят за безброй издевателства, заграбване на земи, изнасилвания, завличане на българки в харемите, липса на правосъдие, убийства и грабежи. Редица документи ни представят едно вътрешно безначалие и хаос зад солидната международна фасада на Отоманската империя. Това е периодът, доскоро наричан в нашата история „черно робство“. Сега този период не се нарича тъй. Оказа се, че макар теглото на раите да е било наистина „черно“, то в никакъв случай не би могло да се нарича „робство“,в смисъл на безропотно животинско подчинение(присъщо на действителните роби от по-далечната и по-близка история на човечеството). Масовите селски въстания през втората половина на 17-ти век и по-сетне и хайдутството – съществувало през цялото време на отоманското владичество у нас – достатъчно говорят, че българинът никога не е скършил врат, че той никога не е престанал да се бунтува срещу завоевателите.
Русе Калайджията от Караорман среща по пътя си две завлечени от турци българки, но вместо да подмине с наведена глава, пребива турците и 40 години след това ги трепе, преобличайки се нощем в турски дрехи, страшен и неуловим. Петко от Доган Хисар – сетнешния Капитан Петко войвода, загубва брата си – заклал го беят, комуто аргатувал. Забрадил ли Петко черна кърпа? – Не! Препасва ятагана, хваща бея, удавя го в Марица и след това в сто и три битки с турците мъсти не само за собствения си брат, но за всички унизени и обидени. Хайдут Велко станал хайдутин, след като три години гнил в занданите на шуменския кадия за това, че не искал да се потурчи. Прочутия Илю Малешевски е щял да си остане завинаги „чобан Илю“, ако турците не бяха съсекли брат му Станя. В началото на всяка хайдушка орисия има кръв, обида или драма. След това идва желанието за лично отмъщение, което прераства у повечето в отмъщение заради всички и тогава хайдутинът се превръща в народен закрилник.
Само фраза ли е това „закрилник“, крилата фраза от народните песни? Не ! Тази дума означава една историческа действителност. Достатъчно е да цитираме писмото на ксантийския каймакамин до Капитан Петко войвода, в което го нарича “ горски самоуправен владетел“. Подобна роля в Хасковско играе цели трийсет години Ангел войвода, който за една пъдарска псувня дири сметка и търси възмездие. В Делиормана, Димитър Кълъчлията заедно с приятеля си Солак Мустафа дълги години контролира пътищата между Одрин и Силистра и смайва турците със своята горска артилерия от черешови топчета. Чакър войвода от Самоков осем години се разпорежда в своя „рилодаг бейлик“ с такова самовластие, че самият султан му дава прозвището „самоковски барон“. Такива истински хайдути, властни и корави мъже, ревнители на българщината, твърде много облекчават тежката участ на народа и предизвикват неговото възхищение за вечни времена. Между многото мъжки хайдутски и воеводски имена историческите предания и народните песни споменават и редица женски имена. Един особен и не малък дял от хайдушкия национален епос се пада на жената – войводка. По-голямата част от тези възпяващи героизма на жената народни песни са изградени в сюжетно отношение върху такава тема: жена -годеница, съпруга или сестра избавя от беда своя мъж, годеник или брат и съсича неговите неприятели. И върши това някак между другото, докато ражда деца, преде или пасе овцете. Димитър Миладинов под текста на песента за Сирма войвода прави бележка, че той лично видял тази знаменита жена у дома и – вече старица – и научил от нея, че за дълги години тя водила своите хайдути, без те да разберат, че войводата им е жена.
Най-убедителен е обаче примерът с Румена войвода от Гюешево. Сама жена сред петнадесет мъже – между тях и двама бивши войводи с опит и слава, – тя става войвода на дружината и цели три години я води от победа към победа, докато най-сетне не пада от ръката на един амбициозен предател.
Хайдутството е историческо явление, което реабилитира попадналия в робство българин и говори, че ако продажни боляри и късогледи царе са го предали на завоевателя, той, българинът, никога не се е предавал, не е бил роб. Хайдутувал е, бунтувал се е, мъстил е на тиранина, бранил е – кога със сопа, кога с пушка – своята чест и свобода и непрекъснато му е напомнял, че техните сметки не са докрай разчистени, че тепърва ще има да делят мегдан. Ако масовата сила в тая сурова борба са мъжете, би трябвало да признаем, че нейното романтично обаяние и увенчание се дължи на жените, които дадоха прелест и порив на тая борба, дадоха и вдъхновение и красота.
Източник: forum.bg-nacionalisti.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
