Коварни ходове след Златния век

Във времето на цар Симеон Велики (на престола през 893-927 г.) българската аристокрация и общество са консолидирани в максимална степен в стремежа към политическа и военна хегемония в Югоизточна Европа и културен подем. Силната фигура на царя, претендиращ за короната на Византия, тушира вътрешните съперничества.

И все пак в края на Симеоновото царуване е извършен държавен преврат! Георги Сурсувул, царски шурей и тогавашен кавкан, налага за наследник на Симеон неговия син Петър, дете на неизвестната по име сестра на Сурсувул, втора съпруга на Симеон. Естествено, това е за сметка на престолонаследника Михаил и на Иван/Йоан, синове на Симеон от първия му брак. Този безкръвен преврат е осъществен мълниеносно, и то когато цар Симеон е бил на смъртен одър – в пълна безпомощност, ако не и в кома…

Както изглежда, съгласие за промяната са дали някои водещи личности: ичиргубоилът Мостич, командирите на най-силните части от армията, имало е вероятно и подкрепа от църквата. Така на власт идва цар Петър, който и до днес остава най-несправедливо обвиняваният български владетел – за „упадъка“ на Първото царство, за засилването на социалното разслоение, за появата на богомилството и т.н. Фактите показват обаче, че при неговото царуване (927-969) България продължава да бъде „велика сила“, с която се съобразяват.

През 927 г. цар Петър е бил малолетен (или поне твърде млад), което е налагало да има настойник в лицето на Георги Сурсувул. Двамата скоро се натъкват на съпротива заради мирния договор с Византия, сключен през октомври 927 г. Как се е стигнало до тези противоречия, е трудно да се каже, тъй като мирът е бил в общи линии приемлив и за ромеите, и за българите. И все пак хронистите съобщават за появата на „партия“ на някакви „Симеонови велможи“, несъгласни с курса на „дълбок мир“ с Византия.

Младият владетел все още нямал деца, а въпросът за наследяването на властта „по неволя“ е оформен с отстъпки за зародилата се опозиция. За канартикин (т.е. престолонаследник) е обявен Иван, по-голям от своя царствен брат. И още през 928 г. той оглавява заговор, който не е бил пресечен лесно.

Археологът Казимир Попконстантинов обърна внимание на един надпис от X в. от скалния манастир при Мурфатлар (дн. Басараб, Северна Добруджа – Румъния), където се чете името на… „цар Иван“! Знаем и печати, върху които заедно с името на Иван е дадена и титлата „василевс“! Явно заговорниците са успели да коронясат своя избраник и едва по-късно са обезвредени.

Византийските хронисти съобщават, че властите се разправят жестоко със заговора, а Иван е хвърлен в затвора. После идват византийски пратеници, които тайно (?!) извеждат Иван от България. В Константинопол той е обект на специални грижи и е оженен за знатна „дама“ с личното участие на императора. За български протести не става и дума… Излиза, че българите са надхитрени по безкрайно лесен, смехотворен начин, а империята си осигурява претендент за царската корона във Велики Преслав.

Очевидно този разказ не заслужава доверие – напротив, отвеждането на Иван е извършено с „благословията“ на самия цар Петър – иначе цялата акция би била невъзможна. „Устройването“ на Иван във византийската столица и приятелските грижи на ромеите несъмнено са компрометирали Иван в очите на българското общество. Разбира се, император Роман Лакапин се е съгласил да участва в тази игра не без задни мисли – от една страна, прави услуга на цар Петър, от друга – разполага с претендент, с който да го държи „в шах“. И все пак ходът на българския цар дава резултат – името на Иван изчезва от хрониките, което свидетелства за отпадането му от „голямата политика“.

Две години след Иван своите претенции изявява монахът Михаил. Ситуацията е още по-опасна, тъй като някакви българи „скити“ застават на страната на някогашния престолонаследник! Става дума за потомците на Куберовите българи в полетата на Прилеп, Битоля и Лерин.

Този път страната е изправена пред междуособна война, а Михаил и хората му завладяват един, очевидно важен, но неназован по име български град. Възможно е това да е бил старият областен център Девол (в дн. Албания) или пък Охрид. Факт е, че бунтовникът Михаил намира верни привърженици в днешна Македония! Това още веднъж свидетелства както за българския Ӝ характер, така и за по-консервативните разбирания, съхранени от (пра)българската група на Кубер, по-малкия брат на кан Аспарух.

За заговорите от 928 и 930 г. би могло да се разсъждава още, но е факт, че властите във Велики Преслав успяват да стабилизират държавната машина.

Българското царство показва устойчивост дори в годините на руската агресия и последвалата я византийска окупация (968-971) на Велики Преслав и източните български земи. Пленяването на цар Борис II и брат му Роман от ромеите не само че не води до вътрешни борби, а сплотява българското общество. В свободните територии, чийто център отначало е Средец (София), е избрано колективно наместничество, което управлява от името на пленения цар Борис. Това са синовете на средецкия комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, близки роднини на династията. (Първите двама загиват през 976 г.)

През 978 г., когато Борис загива нелепо, а Роман успява да се спаси в България, Арон и Самуил го признават за български цар независимо от обстоятелството, че Петровият син е превърнат в евнух от ромеите… Единственият, но изпълнен с трагизъм конфликт от онези години е между Арон и Самуил. Той се разразява непосредствено след победата над Василий II в прохода Траянови врата през август 986 г.

Арон влиза в преговори с империята, обвинен е от Самуил в държавна измяна и екзекутиран с цялото си семейство в двореца Разметаница на 14 юни 987 г. Пощаден е само Ароновият син Иван Владислав поради молбите на неговия братовчед Гаврил Радомир. Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствени вражди отново свидетелства за консервативния дух сред българите в западните земи на царството. Тя напомня и разправата на княз Борис Михаил с 52 боилски рода след потушаването на антихристиянския бунт през 865 г.

Минават години, в които България води битка на живот и смърт с Византия, но в средите на болярството има забележително единство и воля за борба. Едва след трагичната смърт на цар Самуил (6 октомври 1014 г.) настъпват дни на раздори и братоубийства… След по-малко от година Иван Владислав организира заговор, сваля и убива своя някогашен спасител цар Гаврил Радомир – кървав преврат, който се вписва в квалификации като „вулгарно убийство“ и „черна неблагодарност“…

Борбата за власт във всички епохи, особено през Средновековието, е белязана с нелоялни действия, коварство, престъпления… Иван Владислав трябва да бъде осъждан в морален план от чисто човешка гледна точка. Друг е въпросът, че ако са липсвали сериозни причини, нито коварството, нито жаждата за власт биха го довели на българския престол.

Как се е стигнало до свалянето на Гаврил Радомир?

През пролетта и лятото на 1015 г. Василий II предприема мащабно настъпление срещу българите. Ромеите превземат Воден и други крепости, а българските сили, предвождани от кавхан Дометиан, са недостатъчни за отпор. Гаврил Радомир изпраща писмо на императора, в което го моли да прекрати войната и обещава „покорство“. Василий II не се хваща на уловката.

Дометиан е принуден да се укрепи в крепостта Мъглен (при дн. село Слатино/Хриси, Гърция), където е обсаден от армията на императора. За да бъде деблокирана войската на Дометиан, е била необходима контраофанзива – нещо, което Гаврил Радомир не предприема.

Василий II превзема Мъглен, а пленените елитни български части изпраща в далечните арменски и грузински земи на империята. Тези българи са споменавани десетилетия наред, през XII в. техните потомци създават „българско княжество“ сред селджуското турско море! И досега в югоизточната част на Мала Азия има български имена; най-известното е на планината Булгар-даг.

Само пет дни след падането на Мъглен Василий II получава ново писмо. В него се съобщава за убийството на Гаврил Радомир в Петриск (Петърско) и възцаряването на Иван Владислав. С други думи, Радомир е убит само 3-4 дни след пленяването на Дометиан и войската му! Различни известия свързват преврата с предателство към българската кауза, но фактите показват обратното. Без съмнение Византия е правила опити за намеса чрез едни или други личности, но е ясно, че Иван Владислав, както и баща му Арон са имали съзнанието на защитници на българската държава.

Гаврил Радомир въпреки качествата си значително отстъпва „по разум“ и авторитет на своя баща Самуил. Въпреки че успява да нанесе сериозни удари на ромеите, Самуиловият син така и не постига ясна стратегия – катастрофата при Мъглен е достатъчно показателна. Византийските автори Йоан Скилица и Йоан Ставракий са категорични, че Гаврил Радомир е убит по време на лов

В Мъглен са блокирани основни сили на българската войска (при това чувствително отслабена и обезкуражена след ослепяването на онези 14 хиляди при Ключ година по-рано!). А Гаврил Радомир ловува – обстоятелство, което го е характеризирало като лекомислен и безотговорен.

Няма спор, че при подобно поведение на Самуиловия син идеята за преврат печели привърженици. Сред тях важна роля е играел Богдан – „топархът на вътрешните крепости“, тогавашният български ичиргу-боил. От друга страна, пленяването на Дометиан е лишило Гаврил Радомир от най-сигурната му опора. Родът на кавханите остава верен на Самуиловите потомци и по-късно. Оттук нататък наред с конфликта между самуиловци и ароновци се появява и друг – между двете най-важни институции в държавата, тези на кавхана и на ичиргубоила.

Изтъкваният възглед за „старшинство на рода“ на Арон е имал застъпници сред българската аристокрация. Още нещо – ако се „освободим“ от днешното си отношение към великия цар, да се запитаме дали Самуил в края на живота си е бил все така безспорна фигура.

След 1000 години политиката му като цяло е неуспешна. Днес знаем обективните причини (стопанското, демографското и военното надмощие на Византия, международната изолация и т.н.), но дали тогава са мислели така? При огромните си заслуги цар Самуил е допускал и редица грешки с тежки последици.

Трябва да добавим и братоубийствената вражда между самуиловци и ароновци, продължила и при въстанието на Петър Делян през 1040-1041 г. Не цялото болярство е било съгласно с обвиненията към Арон – някои отдавали случилото се в Разметаница на властолюбието на Самуил, престъпил старшинството на по-големия си брат. Йоан Зонара пише: „Арон бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите – разказва се и едното, и другото…“

Какво става след възцаряването на Иван Владислав?

Първото негово писмо до Василий II имало известен ефект. След още няколко дни пристигнали писмени клетви от страна на владетеля и негови боляри, в които се твърдяло, че българските знатни са готови да признаят властта на императора. Същевременно при Василий II се явява новият български кавхан Теодор, брат на пленения Дометиан. Поведението му е странно – от една страна, той заявява, че предложенията на Иван Владислав са „лъжовни“, от друга – обещава на Василий II да премахне Иван Владислав!

Само че наетият за целта убиец ликвидира не Иван Владислав, а самия Теодор… Най-лесното е да обявим за „предател“ кавхан Теодор, а и (може и едновременно!) Иван Владислав, болярите и т.н. – тези квалификации не ни помагат особено. Явно борещите се групировки търсят начин да забавят Василий II и да печелят време. Тези опити обаче са съпътствани от безскрупулна борба, достигаща до самоунищожение…

Така или иначе през 1015 г. значими личности като Кракра Пернишки, ичиргубоилът Богдан, Драгомъж от Струмица, Ивац, Димитър Полемарх, Николица, Елемаг, Гавра и др. подкрепят Иван Владислав! По всичко изглежда, че по своите качества синът на Арон е превъзхождал Гаврил Радомир. А наред с личните си недостатъци Радомир е „поел пасивите“ и на своя баща цар Самуил. Това показва, че превратът през лятото на 1015 г. се дължи не само на личните амбиции на Иван Владислав, но на далеч по-сложни обстоятелства.

Източник: epicenter.bg