Кан Кубрат произхожда от рода Дуло. Пълното му име е било Курт-Кубрат (Курт – вълк и Кубрат – горд). Има сведения, че баща му се е казвал Албури и е управлявал България около 42 години.
Като дете Кубрат живял известно време в Константинопол, където чичо му Органа изпълнявал чести мисии като посланик. Органа и неговите близки приели християнството в Константинопол през 619 г. (според някои автори през 635 г.). Така Кубрат, като син на владетел на съседна на Византия държава (и като християнин), попада в обкръжението на византийския престолонаследник Ираклий и заедно с него бил обучаван от най-добрите учители на империята. По-късно византийският император му дал титлата „патриций” (почетна, висока титла за благородник).
След смъртта на кан Албури, брат му Органа – в качеството си на прорицател на бог Тангра, предложил на Съвета на великите боили Кубрат за владетел на българите. Съветът взел решение Кубрат да поеме управлението на България и му дал титлата „кан на българите”.
Кан Кубрат запазил добрите отношения с Византия, което му позволило да възвърне част от завзетите от аварите земи. След успешна война с тюрките Кубрат извоювал независимостта на българските племена, които били покорени около 70 години по-рано от Тюркския хаганат. Така към територията на България се присъединили и населените с българи райони около Азовско и Каспийско море. По време на управлението на кан Кубрат България имала определена територия, собствена държавна администрация, общи закони за всички поданици и собствена външна политика. Във Византия наричали държавата на кан Кубрат „Велика България”.
България по времето на кан Кубрат имала следната територия: на запад до долното течение на р. Дунав; на юг до Черно и Азовско море; на изток до Каспийско море; на север до р. Донец. Главни градове били Фанагория и Балтавар (днешна Полтава). Има сведения, че българите наричали Фанагория с името Банджа. Градът Фанагория бил построен през VII в.пр.Хр. от гръцкия колонизатор Фанагор на място, където е подходящо да се укриват кораби по време на буря. За кратко Фанагория била столица на Боспорското царство, след което западнала. Градът бил възстановен по времето на кан Кубрат. В близост до брега има разположени могили, в които се предполага, че са погребани български боили. Недалеко от Фанагория се намирал Тархан – новопостроен от българите град с величествени постройки и добри укрепления. В Тархан живеели голяма част от семействата на боилите. На 40 км от Фанагория се намирала крепостта Сугдея (днешният град Судак), където имало голямо каменно светилище на бог Тангра във формата на кръг. За членовете на рода Дуло построили дворец, храм и гробница, които са частично проучени от археолози и се намират недалеко от днешното Балаклейско селище. По времето на кан Кубрат значително били разширени и укрепени днешните градове Киев и Харков. В този район български племена се смесили със славяноезичното племе витячи.
Кан Кубрат създал добре уредена държава, в която процъфтявали строителството, търговията, медицината, военното дело и религиите. България се деляла на административно-военни области, управлявани от синовете на Кубрат: Безмер (Боян), Котраг, Кубер, Алцек и Аспарух. Всеки от тях носел титлата кавхан и съвладетел на кан Кубрат. Най-големият син по право е бил съвладетел на кана и върховен жрец, поради което Безмер управлявал централната част на държавата (ордоса) заедно с баща си Кубрат.
През 641 г. в Константинопол умира император Ираклий I. Законният наследник Ираклий II поел управлението на империята, но скоро след това се появил претендент за престола – Константин, който събрал войска и нападнал двореца. Кан Кубрат обявил чрез пратеници подкрепата си за Ираклий II. Константин успял да вземе властта чрез преврат и заточил патриарх Пир в Триполис, а децата на Ираклий II осакатил, за да нямат претенции за престола.
В началото на VII век, и най-вече по време на царуването на император Ираклий I, славянски племена трайно се заселили в западната част на Балканския полуостров.
Кан Кубрат умира през 665 година. Погребан е недалеко от днешният гр. Полтава. Управлението на държавата поел най-големият му син Безмер (Боян), който приел титлата кан (на места се споменава с титлата „ювиги кан”). В това време от изток зачестили нападенията на хазарите, които ставали все по-силни и опасни, обединявайки около себе си и други алтайски племена. След дълги и изтощителни битки през 668 г. кан Безмер приел върховенството на хазарите (според други сведения е загинал в битка с тях). Българите, които попаднали под властта на хазарите, са се запазили като етнос поне до Х век и се споменават в арабски и византийски източници като „вътрешни” или „черни” българи, които населявали Приазовието. Немалка част от тях се изтеглили на север в земите между реките Дон и Северски Донец, оформили своя изолирана общност и създали т.нар. Салтово-Маяцка култура. Друга част от българите периодично напускали своите местообитания и се преселвали на север към Волжка България.
Кан (титулуван също „кана субиги”) на българите станал Аспарух. Има данни, че личното му име е било Аспор, но в различни източници е наричан Исперих или Атилкес-Аспарух, (където Атилкес означава „потомък на Атила”, а Аспарух – „белият конник”). В историческата наука се е наложило името Аспарух. Кан Аспарух бил съвладетел на баща си Кубрат и в някои извори е описван като водач на „сребърните българи”.
След като хазарите завладели част от източните територии на България, кан Аспарух решил да премести центъра на държавата (ордоса) на запад. Управителят на северната област Котраг се придвижил с подчиненото си население в района, където р. Кама се влива в р. Волга, и продължил да нарича територията, която управлявал, с името България. В историята тази държава е прието да бъде наричана Волжка България. Останалите трима братя – кан Аспарух, Кубер и Алцек – се придвижили на запад и определили нов център на България. Аспарух заселил основната част от българския народ – уногондурите – над делтата на р. Дунав. Кубер с около 100 000 българи се заселил в Панония и се опитал да се споразумее с аварите, но след неуспешните преговори към 670 – 675 г. се преселили в Средна Македония, където се смесили със зеселилите се в Македония през VI в. българи. Алцек към 669 г. се заселил в Северна Италия, а по-късно част от Алцековите българи се установили в областта Беневенто в Южна Италия.
Източник: historybg.info
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
. Има сведения, че баща му се е казвал Албури и е управлявал България около 42 години.){kind=link}