За калоферския род Мархолеви много малко се знае, а той е уникален в българската военна история, тъй като дава на Българската армия четирима генерали, трима полковници и двама младши офицери, записала имената си със златни букви в Пантеона на българската бойна слава.
Фамилията има родствени връзки с прочутия Видул войвода и с кума на Христо Ботев и Венета Рашева д-р Георги Странски.
Основателят на рода Мархолеви е Иван Мархолев. Той се занимавал с талигаджийство, откъдето произхожда и прякорът му – Талигаджията. Бил е ятак на войводите Видул Странски и Иван Делича, на Добри войвода и Лефтер войвода и е давал подслон на Васил Левски при неговите идвания по комитетски дела в Калофер.
Заради своята конспиративна дейност е арестуван от турските власти, жестоко инквизиран и хвърлен в затвора Таш капия в Пловдив. От там е заточен за 6 години в Диарбекир.
По време на Руско-турската война е осъден на смърт, като главното обвинение срещу него е, че използвал талигарството и кираджийството за прикритие, под което вършил шпионска дейност в полза на руските войски. Но Иван успява да избяга от затвора и да се спаси.
След Сръбско-българската война, в която се включва като доброволец, е назначен за акцизен чиновник в Карловската община, а по-късно и за началник на полицията в града. Умира в Пловдив през ноември 1890 г., след несполучлива операция от херния.
Неговият син Генко е роден на 26 октомври 1865 г. в Калофер от брака му с калоферката Цвета. Той също се записва като доброволец в Сръбско-българската война, след която постъпва във военното училище. Участва в преврата срещу княз Александър Батенберг, като след контрапреврата е разжалван и изпратен да служи по частите като войник. По-късно е реабилитиран и успява да завърши военното училище.
На 27 април 1887 г. е произведен в първо офицерско звание подпоручик и е назначен на служба в кавалерията. На 18 май 1890 г. е повишен в чин поручик, а на 2 август 1894 г. вече е капитан. През 1902 г. става майор, а от 1906 г. е подполковник. Служи в 3-ти конен полк в Пловдив, а от 1900 г. е командир на ескадрон в 1-ви конен полк в София. През 1909 г. е назначен за помощник-командир на Лейбгвардейския конен полк, а от 1911 г. е началник на Кавалерийската школа. На 1 януари 1912 г. е произведен в чин полковник.
През Балканската война, вече като командир на Лейбгвардейския конен полк, се прославя в битката за превземане на Одринската крепост. Именно той и неговите кавалеристи пленяват на 13 март 1913 г. нейния комендант Мехмед Шукри паша с целия му щаб.
През Първата световна война 1915-1916 г. полк. Генко Мархолев е командир на 2-ра конна бригада, след което е уволнен от действителна военна служба. На 6 май 1936 г. е произведен в чин генерал-майор от запаса.
Генко Мархолев се жени за гъркинята Андони, от която има три деца. Най-големият му син Иван също завършва военното училище и става офицер. Той обаче загива нелепо, падайки от коня си в Плевен, другият му син е убит след 9 септември 1944 г. от новата власт, а дъщеря му Цвета става придворна дама на царица Йоана.
Генерал Генко Мархолев умира в София на 10 януари 1937 г.
След скоропостижната смърт на първата си съпруга Цвета, Иван Мархолев се задомява втори път с вдовицата Гина Басмаджиева от Сопот. Той осиновява нейния син от първия й брак – Стефан, и му дава фамилията си. От този брак на 19 ноември 1880 г. в Карлово му се ражда трети син, когото кръщават Гурко.
След завършването на гимназия в Пловдив той постъпва във Военното училище в София и на 1 януари 1901г. е произведен в първо офицерско звание – подпоручик. Службата си като млад офицер започва в 1-ви конен полк. На 1 януари 1904 г. вече е поручик, а на 15 октомври 1908 г. е повишен в капитан. По-късно е приет във френската военна академия Сен Сир.
През Балканската война Гурко Мархолев е назначен в щаба на Втора армия. След превземането на Одрин е натоварен от щаба на Втора армия със задачата да ескортира пленения Мехмед Шукри паша до София, който остава впечатлен от неговото държание и му подарява своята сабя и седлото на арабския си кон. През 1938 г. Мархолев предава тези две ценни реликви на българската бойна слава на Националния военноисторически музей, където се съхраняват и до днес.
Гурко взима участие и в Междусъюзническата война, след която е повишен в звание майор . През Първата световна война той е представител на българската Главна квартира в щаба на 11-а германска армия, а по-късно е назначен за командир на 9-и пехотен Пловдивски полк и воюва храбро със своите воини при защитата на кота 1050 на Македонския фронт.
След войната служи в щаба на Втора Тракийска дивизионна област в Пловдив. През 1921 г. с Указ цар Борис III го назначава за делегат на българското правителство в международната комисия за определяне на държавната граница между Гърция и България. През 1923 г. се уволнява от армията.
След преминаването си в запаса се установява да живее в Пазарджик.
Впуска се в политиката и бива назначен за управител на Бургаска, а впоследствие и на Пловдивска административна области. Избран е за председател на Дружеството на запасните офицери, на Дружеството на бойците от фронта и на Дружеството на кавалерите на ордена за храброст в Пазарджик.
През 1936 г. е произведен заедно с по-големия си брат Генко в генерал-майор от запаса. Отличен е с високи български и германски военни отличия.
Умира на 9 април 1940 г. и е погребан с почести във военните гробища на Пазарджик. Композиторът Спас Софиянлиев написва в негова чест „Гурко марш”.
От брака си с Елисавета Джуркова от Пазарджик има една дъщеря – Катя.
Средният брат в семейството – Стефан Мархолев, e роден на 10 октомври 1876 г. в Карлово. Той всъщност е осиновен от Иван Мархолев, който се запознал с баща му по време на заточението си в Диарбекир.
Двамата успели да избягат от каторгата, но бащата на Стефан заболял тежко и починал. Преди да умре той помолил своя другар да се погрижи за жена му и сина му и когато Иван се завърнал в родния си край, потърсил съпругата му Гина от Сопот, за да й разкаже за кончината на нейния съпруг. Оженил се за нея и осиновил сина й.
Първоначално Стефан Мархолев учил в родния си град Карлово, а по-късно завършил гимназия в Пловдив. След това постъпил във Военното училище в София. След като го завършил, на 1 януари 1900 г. получил първо офицерско звание – подпоручик. В чин поручик е повишен на 2 август 1903 г., а с капитанско звание е удостоен на 1 януари 1908 г. В разгара на Първата световна война е повишен в чин майор, а на 27 февруари 1918 г. вече е подполковник.
Като офицер служи в 88-и пехотен полк, където е дружинен командир, а после в 23-и пехотен Шипченски полк като началник на 3-ти пограничен участък. След това е началник на 2-ро Военно окръжие в Пловдив, командир на дисциплинарната дружина, началник на 1-во Пловдивско Бюро за набиране на доброволци за армията и интендант на 8-и пехотен Приморски полк.
В битката за превземането на Одринската крепост е ранен тежко, но след оздравяването си отново се завръща в бойния строй на своя полк. Второ раняване получава в Междусъюзническата война, когато се сражава със сърбите при Кралево село, по време на форсирането на придошлата река Тимок.
След преврата на 9 юни 1923 г. е уволнен от армията, но по-късно е възстановен на служба като домакин на 21-ви пехотен Средногорски полк. След преминаването си в запаса е избран в ръководството на карловското Дружество на запасните офицери.
От брака си с карловката Невена Сливова има четири деца – две дъщери и двама сина, но момичетата умират още като деца. Единият му син – Петър, също става офицер и служи в Шумен, Горна Оряховица, Казанлък и Пловдив. Другият му син – Димитър, завършва финанси в Свищов и по-късно става агент в Обществената безопасност в Карлово.
След 9 септември 1944 г. партизаните го изгарят жив заедно с още няколко негови колеги на моста на река Стряма, край село Каравелово. А полковник Мархолев умира на 23 май 1961 г. в Карлово.
Родът Мархолеви дава още един генерал на Българската армия – Христо Мархолев.
Той е роден в Калофер на 14 септември 1888 г. в семейството на Стамул и Тана Мархолеви и е братовчед на генералите Генко и Гурко Мархолеви.
Спасявайки се от кланетата на башибозука и редовната войска, стотици калоферци се отправят на север през Балкана. При престоя им в Северна България избухва холерна епидемия, от която умират мнозина от тях. Сред починалите са и петте невръстни деца на Стамул и Тана Мархолеви.
След Освобождението те се завръщат в родния град и отново вдигат свой дом. Раждат им се още двама сина и три дъщери. Синът им Христо Мархолев завършва Военното училище в София и получава първо офицерско звание – подпоручик. Като офицер служи в кавалерията На 22 септември 1911 г. е повишен в поручик.
В Балканската война се прославя като герой в битката за превземането на Одринската крепост. По-късно се сражава по фронтовете на Междусъюзническата война и в Първата световна война.
На 6 май 1923 г. е повишен в чин подполковник, а на 3 септември 1928 г. е удостоен с чин полковник. През 1927 г. е назначен за командир на 1-ви конен полк. След това поема командването на 5-и конен полк, дислоциран в Брезник. На 30 декември 1945 г. е произведен в звание генерал-майор.
Непосредствено след референдума против монархията, министър-председателят на България Кимон Георгиев натоварва генерал Христо Мархолев с важна мисия – да придружи като флигел адютант царица Йоана и двете й деца Симеон и Мария Луиза при екстернирането им от пределите на страната през Истанбул до египетското пристанище Александрия.
По-късно е депутат в няколко поредни Народни събрания. Умира на 93 години и е погребан в София с воински почести.
доц. д-р Петър Ненков
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
